Бай Кольо и ръчната количка

   От два-три дена бай Кольо дърводелеца не го свърташе в работилницата. Бизнесът му вървеше - хора идваха, изготвяха се поръчки, работа имаше, както се казва за целия китайски народ. На пръв поглед нямаше от какво да се оплаче. Само, че нещо не спираше да го тормози и да не му дава покой.

   Онзи ден се бяха изтървали с шурето си Тинко и така се бяха напили, че Кольо се прибра ни жив, ни умрял вкъщи. Залитаща права мотика. Жена му, Русана, първо го навика, а после му помогна да се съблече и го зави с одеялото да спи. Оттогава тя заключи вратата на мазето и скри ключовете. А то, едно мазе, за чудо и приказ – отлежаващо ароматно вино в големи дъбови бъчви, искряща кехлибарна ракия  насипана в подредени по лавиците стъклени шишета, множество големи буркани пълни с кисели краставички и туршии. Дори и непокътнатата дамаджана сливова, негов набор, сварена от вече покойния му баща, стоеше в дъното на помещението трупайки прах и с всяка изминала година изглеждаше все по – привлекателна. Мисълта за неизвестното местоположение на тия ключове владееше съзнанието на дърводелеца.  

   И сега, като свърши с изрязването на една дебела чамова дъска, той спря циркуляра и почти веднага му се стори, че чува гласа на жена си. Един такъв тънък, провлачен, леко промушващ се между хвърчащите фини стърготини във въздуха.

   - Хайде бе, Кольо! Кое време стана? Няма ли да ядем? Пладне е вече.

   Не, не му се струваше. Жена му бе застанала на прага на работилницата и поставила ръцете си на кръста под формата на буквата “Ф”, се бе вторачила в него като пепелянка, преди да клъвне някое мишле.

   - Е, ще ядем, разбира се! Аз нещо се улисах в работа и въобще не съм разбрал, че е станало обед. Извинявам се – появилата се извинителна усмивка на лицето му, не бе в състояние да възпре последвалата хаплива реплика на леля Русана.

   - А, улисал се бил. Пак за оная пукница мислиш. Само гледаш да се скатаеш и да се напиеш. Акъла ти само там и нищо друго не те интересува.

   Свивайки устни, бай Кольо мълчаливо сне работната си мушамена престилка, закачи я на специално забития за целта пирон и тръгна подир жена си. Ситнейки крачки, те бързо пресякоха двора и влязоха в ниската къщурка, в която живееха вече почти трийсетина години. В кухнята се носеше приятен аромат на пилешка каша, а от отворения прозорец долитаха пролетните песни на птиците. Сваляйки кепето си, той прокара пръсти по плешивата си глава, почеса се по носа и внимателно седна на леко поскърцващия стол. Пролетта настъпваше навсякъде с празнични темпове, но никак не му беше весело в душата на селския дърводелец.

   Привършвайки с обяда си, бай Кольо внимателно обра с къшей хляб последните остатъци от кашата, бутна чинията настрана и примигвайки виновно с очи плахо се обърна към жена си:

   - Русанке! Виж колко е хубаво и красиво навън. Птичките пеят, ябълките и вишните цъфтят в приказни цветове, славеите извиват майсторските си трели по цели нощи. Наближава Великден. Не ти ли трепва нещо в душичката? Не ти ли се приисква да пийнем по едно пръстче – ей така, колкото за здраве.

   - Не! Не може, Кольо! Още ме е срам от това, що свършихте ония ден с Тинко. Прокрадвам се като крадец, кога ми се наложи да ида до магазина. А ме видят жените, а са ме подкарали с някоя пиперлива насмешка. Ти и ракията имате несъвместимост и не можете да съжителствате заедно. Ставай, че работа те чака. И недей да се разсейваш и да мислиш за глупости.

   Ядоса се бай Кольо, стана от стола, със замах нахлупи олющеното си кепе на главата, излезе от къщата и мърморейки нещо на носа си, с бързи крачки се вмъкна в работилницата. Пускайки машините, той награби плоскостите за обработка и след малко като че ли забрави за лекото счепкване с жена си.

   По едно време, както си рендосваше и проверяваше с пръст грапавината на една суха талпа, на вратата се появи рошавата глава на брат му Ради. Той лукаво се усмихна, тихо пристъпи към дърводелеца и весело заговори:

   - Как си, Коле? Как я караш? Отдавна не си ни навестявал в кръчмата. Нито идваш карти да играеш, нито една ракия да изпиеш. Какво става с тебе?  

   - Ох, остави се, братко! Как се изпуснахме онзи ден с Тинко, та се напихме, така и не разбрах. Уж отидох да му занеса едни готови плоскости за новия му гардероб, които ми бе поръчал, а той, още като ме видя, взе да ме здрависва, да ме прегръща, ухили се, все едно една торба пари му носех.

   “ Ела, седни шуре, да те почерпя – вика – то сега нямам много пари, в други ден ще взема заплата, ама виж ракийката вече отлежа, силничка е и съм я изстудил в хладилника. Много е ароматна – сложил съм й от оная билка, дето я хвалеше – “кадънска кълка”, добавил съм и черничева кора - за цвят. Ела, ела. Седни на масата, а аз ей сега ще я донеса. Хем и от туршията ми да опиташ.

   И като се започнахме, а една чашка за да сме живи и здрави, ха още една, че ракията е много хубава, а друга, че пролет пукна и докато минем през историята и политиката, не помня как се прибрах вкъщи. Жената ме навика, заключи мазето и скри ключовете. Сега нито мога да влезна да си сипя по чаша, нито нищо. А пък застанала пущината на вратата, брои колко клиенти влизат в работилницата и подслушва какво си поръчват. И в кръчмата не ми се влиза много - много, че пари не ми се дават – нали за Великден съм й обещал на екскурзия в Солун да я водя. Абе, хай да му се не види. Лоша работа.

   Бай Кольо завърши разказа си и наведе тъжно глава. Брат му съчувствено сложи ръка на рамото му и успокоително му заговори:

   - Слушай, братко. Утре заран ела в кръчмата . Ще се отпуснеш, ще поиграем карти и ще те черпя по нещо. За парите няма да се притесняваш. Ще ми ги върнеш когато имаш. Нали за това сме братя – за да се подкрепяме.

   Колко му трябваше на бай Кольо да се зарадва и да му трепне игриво душичката. Прегърнаха се, взеха си довиждане, след което Ради бавно закрачи към дома си, а дърводелецът отново се съсредоточи върху рендосването на сухата талпа.

   Тази вечер бай Кольо не можа да спи. Въртя се неспокойно в чаршафите и често отваряше очи, съзерцавайки тавана. На сутринта, веднага щом слънцето подаде скришом лицето си от изток, той тихо се измуши от завивките като лисица из бърлога. Изми лицето си, сипа малко зърно на кокошките, набързо нахвърля сено на коня и кравата в обора, влезе в къщи, преоблече се в най – хубавите си дрехи и издебвайки жена си докато спи, промъкна се през работилницата и запраши към кръчмата.

   Там се беше събрало цялото тютюнджийско и пиянско съсловие на селото. “Безделници от местния хайлайф”, както обичаше да се изразява леля Русанка. От всяка маса се разнасяше плясък на карти и дрезгави от пиенето гласове обявяваха разни бои. Насъбралите се около тях зяпачи вдигаха невъобразим шум, навсякъде се носеше мирис на спирт и немити вратове, а всичко това бе гарнирано с гъст и синкав облак лютив цигарен дим.

   - Радвам се, че дойде! – усмихнат и разперил радостно ръце към него се насочи брат му Ради. – Ела сега и седни на нашата маса. Да видиш, че брат ти няма да те подведе и щом обещава нещо го изпълнява. Ей, гарсон! – провикна се той на минаващия край тях сервитьор. – Я, донеси една голяма отлежала ракия и една салата. Пиши ги на моята сметка.

   Слаб му беше ангелът на нашия дърводелец бай Кольо. Не му трябваха много увещания и молби за да вземе да надига чашата и сладко - сладко да отпива на големи глътки от жълтеникавата и отлежала течност. Вдигаха се наздравици, пяха се песни, заръчваха се нови и нови поръчки на сервитьора. Никой не разбра как се изнизаха часовете и стана пладне.

   Леля Русана усети каква е работата, ама реши да не ходи в кръчмата. Тя седна на пейката пред тях, скръсти ръце и зачака мъжа си да се прибере и да го подкара. Не се мина много време и от долния край на улицата се дочуха пискливите скрибуцания на ръчна количка. Леля Русана учудено се понадигна и нагласи очилата си за да види по – добре невероятната гледка, която се разразяваше пред очите й. Мути циганина караше зеленикава ръчна количка с червено боядисано колело, която жално се огъваше под тежестта на девера й Ради. Тя се ядоса, изпъчи се като японска кокошка и започна да ръси обиди и заклинания:

   - Ууу, ууу! Не те е срам, поразенико! Господ да те убие! Посред бял ден да се напиеш. Как пък само за теб не се намери работа? Добре, че моя Кольо не се хвана на акъла ти, та да го завлечеш и него в кръчмата.

   Циганчето отмина нататък, последван от скърцанията на количката. След около половин час до ушите на леля Русана отново достигнаха характерните скърцащи звуци. Тя се изправи и загледа нататък. Срещу нея пак се бе задал Мути циганина, а в количката като прострелян от Първата световна война, този път лежеше мъжът й Кольо. Дългите му ръце и крака не се побираха и висяха встрани, а плешивата му глава се удряше в ръба на ламарината. Леля Русана побесня, очите ѝ се изцъклиха, а страните почервеняха.

   - Ууу, ууу! Нямаш срам ни от Бога, ни от сатаната! Господ да те убие, шашкънино! Само гледаш тая мръсна пукница, а за мен грам не помисли. Как можа да се хванеш на акъла на ония мискинин Ради? Бягай от тука! Остави ме аз да си го прибирам!

   Тя изблъска Мути от дръжките, храбро вкара ръчната количка в двора, завлече мъжа си до леглото, съблече го и завивайки го с одеялото, го положи да спи. Цялата тази история може би нямаше толкова да се разчуе, ако някой неизвестен автор не бе написал на злополучната количка с главни червени букви:

   “Количката на бай Кольо”.

                                                                                                              Януари, 2017г.