Митарствам си аз природосъобразно значи, пълня си дробовете с чист родопски кислород и прочие, и не щеш ли, посред нищото, се натъквам на куче. С един такъв яден поглед, и с размерите на презадоволено теле. В погледа му чета, че е в настроение да се презадоволи и с моята тлен, което не ми оставя друг изход, освен преговори. Е да, ама преговори без кокал са като стар български филм без Павел Поппандов – не става. Бъркам в този, бъркам в онзи джоб – у раницата ми вихри се гонят, и тук – таме използвани чорапи, а кокали нигде. Докато съобразявам трескаво, звярът оголва зъби и недвусмислено ми подсказва, че скоро ще ги разглеждам от другата страна. Ами сега! Да се направя на умрял, като пред мечка, белким мине...Да бе, да – нали наскоро вуйчата пробва да мине с този номер, та три курса студенти по медицина после се обучаваха върху него. Я да го хипнотизирам: втренчвам се в урода, зениците ми се превръщат в концентрични кръгове, въртят се, въртят се... абе с две думи, опитвам се да внуша на кучето, че е крава. Или овца. Или какво да е друго тревопасно. Докато го чакам да измучи (изблее), то вече се е присламчило току до краката ми. В този момент отнякъде се дочува остро изсвирване, звярът се сепва, наостря уши и недоволно си тръгва, обещавайки ми с поглед нови срещи. Появява се овчарят – иде ми да го разцелувам. Зад него тазвечершният ми рунтав кошмар гледа лошо, и без усилия успява да ми внуши, че съм страница пета от менюто му.
- Здрасти! Може ли да го вържеш?
- Кой, Балкан ли? Не се плаши, `убави хора не `апе. Кротък е като ягне.
Кротък бил - това добиче ще втресе и крокодил. Освен това като се знам колко съм `убав...
- А бе кротък, кротък, ама нещо май не ме харесва.
- Крадци се навъртат наоколо, синко, крадци. Завчера на комшията задигнали три овчици, а кучето му отровили. Беше син на Балканчо.
Овчарят е на път да се просълзи, но на мен латинодрами не ми минават.
- Какъв ти крадец, турист съм! Виж ми раницата.
- Балкан разбира, повече от човек разбира. Ако си читав, нема да те нападне.
- А бе ти го наглеждай, докато се отдалеча...за всеки случай. Триград накъде е?
След кратък инструктаж поемам къмто най-върлия баир, а на тила ми – трето око. Да не би да ме последва кучето. И ей ти го те, след няма и пет минути се появява. Държи дистанция, чатка зъби и снизходително отбелязва колко тромаво се катеря по дърво. Поне няма да ме стигне. Ако трябва, и седмица ще изкарам тук, няма да мръдна, докато не се отегчи. Пак дочувам изсвирването.
- Нали те помолих да го вържеш?! Сега пък защо ме следва?
- `аресал те е, `убав човек си. А той `ареса ли си някой, върви след него цял ден.
Е мерси - чак толкова `убав не съм.
- Колко пък има до Триград?
- Къде два часа. Като се плашиш, ще го вържа, пък ти тръгвай, че мръкна.
След четиридесет минути съм в Триград - с изцедени от бягане сили, но цял. Сядам в хоремага, и подпитвам местните пияници за кучето и лудия овчар. Те ми се смеят:
- А, това е бай Влахо. Мрази туристи – изпотъпквали му пасищата. Остави го, особняк. А Балкан наистина е безобиден като коте, само вида му е страшен. Лани един петел го беше накълвал, а той само седял и мигал като плъшок в сгурия.
Иде ми да се ритна. А след това ми иде ми да се върна и да навра бай Влахо на кучето в гъ.., ама нейсе.
Догодина обаче съм първа писта – ще му изпотъпкам ливадата, а от овцете му ще си направя чеверме, ако ще и с шишане да ме гърми, ако ще и баскервилското куче да ме гони.