15.07.2005 г., 8:17 ч.
Балък
4 мин за четене
Ако някой вчера ме беше нарекъл "балък", щях да го удуша, като ирландски сетер ранен пъдпъдък по време на лов.
Вчера... Но днес... Днес бих почерпил едно питие, заради откровението и реалната преценка за хората.
Пия си значи аз сутрешното кафе в компанията на едно русо съкровище с голееееми сини очи и дадености като на Андриана Лима. Наслаждавам се на завистливите погледи от мъжкото съсловие в кафенето, неспирно заливам мадамата с най-новите вицове, а нейният непринуден смях кара завистниците да изпадат в още по-неуютно състояние. Ето оня пич с жена си на съседната маса... Какъв прозрачен поглед? Чете се от хиляди километри. Хехехе... Добре, че жена му не разбира какво си фъфли наум. Аз обаче го разшифровам. Като отворена книга е: - " Гледай тази пенсия какво агне е засмукал, а ние какви вълци давим..."
- По кротко пич - мисля си наум между два вица - ако разбере твоята, ще те отлъчи от глутницата.
Изпиваме си кафето с Афродита, по-точно с Андриана Лима или най-точно с русото съкровище и се измъкваме на главната улица. И там същата картина - безброй завистливи мъжки погледи.
- Ще си взема такси - изчуруликва до мен съкровището.
- В никакъв случай - контрирам аз - ще те закарам. С кола съм.
Тръгвам с превъртане на гуми, ретро радио на фул, повишавам децибелите на макс разказвайки поредната порция пиянски вициве. Кикотене, веселба, разкошотийка.
- Спри пред този блок - с насълзени от смях очи ми казва съкровището - тук живея.
Спирам, скачам от колата, отварям вратата на русото величие с реверанс.
- Невероятно си изкарах - галят думите и - След обяд пътувам за София, но като се върна, нали ще излезем пак?
- Естествено - клокочи в гърлото ми, а очите ми ще изкочат от орбитите си, след грациозната й походка - само кликни като се прибереш.
Чаото заглъхва в ускорения ми пулс, сядам в колата и тръгвам толкова внимателно, като че ли пред нея има хиляди мравчи кервани, а в този момент съм толкова ларж, че дори на една път сторвам. Изпадали ли сте в такова състояние? Светътът е един такъв розовичък, пухкав, като в приказките...
Спирам на стопа в края на улицата. По пешеходната пътека към колата се затичва и ръкомаха едно младо момче.
- Не ме ли позна? - провиква се отдалеко.
- Не викам, явно си порасъл...
- Идвам от окръжна болница. Преди два месеца тати катастрофира. Закърпили са го и дано се оправи. - залива ме с думи хлапето, не ми дава възможност да гъкна. - Помниш ли като бях малък колко си играеше с мен? Тати и мама много те уважавават. Ех какви времена бяха... Сега мама неотлъчно е при тати.
Брех, мисля си, неудобно е някак да пътам чий син е, ама ще е наше момче.
- Трудни времена. Докарвам си по някой лев с внос на гуми втора употреба от Германия, иначе ще загинем. Ти още ли работиш там?
- Много работи смених, последно работя…
- С какво гуми караш – прекъсва ме и аз отговарям машинално:
- 155 Х 13
- Супер, ще ти подаря две. Заради тате - вика.
- Не - отговарям аз - ти сега си на зор - пари ви трябват. Аз гуми мога да си купя - няма проблеми.
- В никакъв случай, тате и мама ако разберат - продължава хлапето - Заради него ще ти ги дам без пари, за да се оправи по-бързо. Карай към склада!
- Къде? - на свой ред питам, а съмнението започва да ме гложди. За кратко.
- Към стадиона, автокъщите.
Завивам към стадиона, а хлапето някак невинно и казва:
- Следобяд като отида на свиждане, тати как ще се зарадва, като му кажа кой съм срещнал.
- Поздрави го от мен и му кажи да оздравява бързо - отронвам аз.
- Искаш ли да ти монтирам гумите - пита ме непринудено.
- Нямам резервни джанти - отговарям - в автокъщата няма ли?
- Аз нямам джанти, но ще намерим при колегите. Алуминиеви ли?
- Не обикновени.
- О.К. - отвръща - по 15 лева са.
- Ще ги платя - натискам се аз - но имам само 20 лева в мен. Тук някъде има ли банкомат?
- Не съм виждал - ми казва - ето тук спри да проверя за джантите.
Слиза от колата и влиза в близката автокъща. След малко излиза и ми казва:
- Има джанти, с монтажа и баланса ще струва 50 лева, а гумите са от мен.
Давам му двайсте лева и тръгвам да търся банкомат. През цялото време си мисля, че малкият ме води за престарелия нос. Ще ме чака, ама друг път. Изчезнало е хлапето с парите и как ли се кефи сега. Но и друг вътрешен глас, че всичко това може да е истина не ме оставя. Много станахте гласовете си викам, след малко истината ще излезе на яве.
Изтеглям пари и се връщам. Спирам на същото място и тъкмо да сляза, той се показва на входа:
- Всичко е О.К. В момента балансират гумите.
Толкова невинно ме гледа, че въпреки вътрешната съпротива, като хипнотизиран му подавам 30 лв .
- Отиди на другия вход - показва ми той - спри на паркинга.
- След 10 минути ще донеса гумите.
Паля и отивам на посочения паркинг. В този момент вече съм сигурен в извозването. Наивникът в мен отново се обади:
- "А като дойде с новите гуми с какви очи ще го погледнеш?"
Да, ама не дойде. След 30 тата минута врътнах стартера и потеглих.
Балък съм. Лелей, какъв балък... Къде съм тръгнал "съкровища" да свалям? Познавал съм по погледите... Познавам дръжки.
На някой да му се пие?
Ще почерпя, само ако е откровен.
Вчера... Но днес... Днес бих почерпил едно питие, заради откровението и реалната преценка за хората.
Пия си значи аз сутрешното кафе в компанията на едно русо съкровище с голееееми сини очи и дадености като на Андриана Лима. Наслаждавам се на завистливите погледи от мъжкото съсловие в кафенето, неспирно заливам мадамата с най-новите вицове, а нейният непринуден смях кара завистниците да изпадат в още по-неуютно състояние. Ето оня пич с жена си на съседната маса... Какъв прозрачен поглед? Чете се от хиляди километри. Хехехе... Добре, че жена му не разбира какво си фъфли наум. Аз обаче го разшифровам. Като отворена книга е: - " Гледай тази пенсия какво агне е засмукал, а ние какви вълци давим..."
- По кротко пич - мисля си наум между два вица - ако разбере твоята, ще те отлъчи от глутницата.
Изпиваме си кафето с Афродита, по-точно с Андриана Лима или най-точно с русото съкровище и се измъкваме на главната улица. И там същата картина - безброй завистливи мъжки погледи.
- Ще си взема такси - изчуруликва до мен съкровището.
- В никакъв случай - контрирам аз - ще те закарам. С кола съм.
Тръгвам с превъртане на гуми, ретро радио на фул, повишавам децибелите на макс разказвайки поредната порция пиянски вициве. Кикотене, веселба, разкошотийка.
- Спри пред този блок - с насълзени от смях очи ми казва съкровището - тук живея.
Спирам, скачам от колата, отварям вратата на русото величие с реверанс.
- Невероятно си изкарах - галят думите и - След обяд пътувам за София, но като се върна, нали ще излезем пак?
- Естествено - клокочи в гърлото ми, а очите ми ще изкочат от орбитите си, след грациозната й походка - само кликни като се прибереш.
Чаото заглъхва в ускорения ми пулс, сядам в колата и тръгвам толкова внимателно, като че ли пред нея има хиляди мравчи кервани, а в този момент съм толкова ларж, че дори на една път сторвам. Изпадали ли сте в такова състояние? Светътът е един такъв розовичък, пухкав, като в приказките...
Спирам на стопа в края на улицата. По пешеходната пътека към колата се затичва и ръкомаха едно младо момче.
- Не ме ли позна? - провиква се отдалеко.
- Не викам, явно си порасъл...
- Идвам от окръжна болница. Преди два месеца тати катастрофира. Закърпили са го и дано се оправи. - залива ме с думи хлапето, не ми дава възможност да гъкна. - Помниш ли като бях малък колко си играеше с мен? Тати и мама много те уважавават. Ех какви времена бяха... Сега мама неотлъчно е при тати.
Брех, мисля си, неудобно е някак да пътам чий син е, ама ще е наше момче.
- Трудни времена. Докарвам си по някой лев с внос на гуми втора употреба от Германия, иначе ще загинем. Ти още ли работиш там?
- Много работи смених, последно работя…
- С какво гуми караш – прекъсва ме и аз отговарям машинално:
- 155 Х 13
- Супер, ще ти подаря две. Заради тате - вика.
- Не - отговарям аз - ти сега си на зор - пари ви трябват. Аз гуми мога да си купя - няма проблеми.
- В никакъв случай, тате и мама ако разберат - продължава хлапето - Заради него ще ти ги дам без пари, за да се оправи по-бързо. Карай към склада!
- Къде? - на свой ред питам, а съмнението започва да ме гложди. За кратко.
- Към стадиона, автокъщите.
Завивам към стадиона, а хлапето някак невинно и казва:
- Следобяд като отида на свиждане, тати как ще се зарадва, като му кажа кой съм срещнал.
- Поздрави го от мен и му кажи да оздравява бързо - отронвам аз.
- Искаш ли да ти монтирам гумите - пита ме непринудено.
- Нямам резервни джанти - отговарям - в автокъщата няма ли?
- Аз нямам джанти, но ще намерим при колегите. Алуминиеви ли?
- Не обикновени.
- О.К. - отвръща - по 15 лева са.
- Ще ги платя - натискам се аз - но имам само 20 лева в мен. Тук някъде има ли банкомат?
- Не съм виждал - ми казва - ето тук спри да проверя за джантите.
Слиза от колата и влиза в близката автокъща. След малко излиза и ми казва:
- Има джанти, с монтажа и баланса ще струва 50 лева, а гумите са от мен.
Давам му двайсте лева и тръгвам да търся банкомат. През цялото време си мисля, че малкият ме води за престарелия нос. Ще ме чака, ама друг път. Изчезнало е хлапето с парите и как ли се кефи сега. Но и друг вътрешен глас, че всичко това може да е истина не ме оставя. Много станахте гласовете си викам, след малко истината ще излезе на яве.
Изтеглям пари и се връщам. Спирам на същото място и тъкмо да сляза, той се показва на входа:
- Всичко е О.К. В момента балансират гумите.
Толкова невинно ме гледа, че въпреки вътрешната съпротива, като хипнотизиран му подавам 30 лв .
- Отиди на другия вход - показва ми той - спри на паркинга.
- След 10 минути ще донеса гумите.
Паля и отивам на посочения паркинг. В този момент вече съм сигурен в извозването. Наивникът в мен отново се обади:
- "А като дойде с новите гуми с какви очи ще го погледнеш?"
Да, ама не дойде. След 30 тата минута врътнах стартера и потеглих.
Балък съм. Лелей, какъв балък... Къде съм тръгнал "съкровища" да свалям? Познавал съм по погледите... Познавам дръжки.
На някой да му се пие?
Ще почерпя, само ако е откровен.
© Найден Найденов Всички права запазени
Свързани произведения
Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
-
Уникум
Невероятен разказ..вдигна ме като балонче над ежедневните дразги и кахъри -
Хаха! Страшен стил на писане имаш! Сега ще погледна и останалите ти неща
-
Благодаря, за интереса към моите творби!
Радвамм се, че са ти харесали!
Поздрав! -
Благодаря, Женя!
-
blessed, лирическия герой в същността си е наивник.
Знае, че вероятността да го преметнат е 99,9% и само 0,1% да не го... но този 0,1% вероятност е толкова примамлива, гъделичка въображението му, собственическото му чувство, че няма нищо против да опита късмета си
В разказа не виждам някой да греши. Никъде не съм казвал, че всички са измамници.
Както казва Женя, от тази история може да се извлече само поука
Поздравче! -
Ха-ха-ха Много поучително! Браво!
-
виж,на всеки се случва да сгреши!това не значи,че всички са такива!
Предложения
© 2003-2024, Георги Колев. Всички права запазени. Произведенията са собственост на техните автори.
Понякога и такива неща могат да се случат в живота