6.11.2020 г., 10:00 ч.

Баналната история на Акото Марин 

  Проза » Разкази, Хумористична
324 4 10
9 мин за четене

/Цикълът "Банални истории" събира почти истински истории на реални герои. При това живи и оцветяващи реалността като мазно леке на нова риза/

 

Академик го кръсти баща му. Изнасяха в селото им сказка за руския академик Лихачов, а той реши, че Академик е малкото му име. Което му хареса.

Е, такива бяха годините. Баща му не беше най-простият в селото – конкуренцията беше голяма. Ама се класираше без напъни като нормален селяндур. Пък напнеше ли го манията да се представя като „голям човек“…

Пък и Академик не беше единственото дете с изкелефечено име. Тогава на мода бяха руските или модерните имена, та за две-три години се пръкнаха две Домни, една Проститутка, даже един Калашник /Иванов Петров, поради което в казармата бая джумбуши ставаха с него/. После Калашник се прекръсти с разрешение на кмета на Киро, Домните решиха да запазят имената си, а Проститутка хем стана Пена, хем отиде сервитьорка по първите курортни комплекси, та изпълни наричането с оригиналното име.

Академик яде бая бой заради името си. Той и без това си беше все за бой – и в неговата душевна пещера мержелееше мерак да бъде почитан.Като шеф, началпик, чорбаджия. Обаче… Не, момчето не беше виновно. Пък виновната Майка Природа кой да я съди…

В школото го нарекоха кратко и ясно – Аки /галено/ и Акото /ежедневно/. Затова в пети клас се тръшка, рева, истеряса, докато баща му го заведе при кмета и го записа с друго име. Което мигновено изчезна в небитието. Тъй като всички си го знаеха по старому.

Затова, когато тръгна да дири работа в града, навсякъде се представяше с фамилията. МАрин – хем звучи като лично име, хем е негово си, наследствено.

Така го записаха на работа в Осеменителната станция. Не за дълго с паспортното име, де. Тъй като още първия път, щом му наредиха да изведе бика… С две думи – оправда краткото си именце. А работниците го нарекоха Дрисльото.

Марин искрено страдаше. Искаше, ама много искаше да е началник. Но… Общ работник! И толкова…

Ходи чак при партийния секретар – да се запише в партията, кешки му уредят някоя служба. Малка, но началническа – под табелка, зад бюро.

Партийният много се смя, сетне сериозно се загледа в дребното човече, по чието лице плуваха скриващи всяка искра на помисъл черни облаци.

-       Ти, момче, цял живот слуга си бил, няма накрая чорбаджия да ставаш… Но… Обърни внимание – има възможност нещо някак си да се уреди. Знаеш – толкова години, а класовата борба не спира. Имаме някои зрънца тук… Разбираш ли?

Марин го гледаше и се чудеше. Каква борба? Той е петдесет кила с все мижавите ненабождащи мустаци на класическо кьосе…

-       Поослушвай се, пооглеждай се… И казвай каквото си зърнал или чул. На мен, на директора…

Марин активно наостри очи и уши по време на работа. Но, както каза по-късно един случаен негов познат – амебите под микроскопа са по-интелигентни и интересни.

Биха го, бутаха го по стълбите, шамареха го…

А той тъпо и упорито се опитваше да изпълни задачата на партийния. Защото… Еха, какво щеше да стане, когато го забележат… Забелязваха го, разбира се – лайно на ливада и леке на нова дреха не остават скрити. Което не го интересуваше. Имаше си правило – „Всеки се грижи за себе си, само аз за мене си!“. Обаче…

Началник! Не е важно на какво – началник да е.

Е, сред познати и комшии се представяше за началник. Не преувеличаваше много. Все пак, имаше в стаята си огледало. Та затова… Началник на склад. Но полза никаква – градът неголям, хората се познаваха…

Обаче – и той тарикат, селяндур глупав няма, глупавите си остават селяци, а хитрягите се представят за трудови селяни, деца на работническата класа.

Та почна Марин да създава воала на могъществото си. Най-напред – пред булката. Тя сутрин го изпращаше до портичката, изчакваше го да изпуши една цигара на пейката отпред. Но никога не излизаше с него пред дворчето. Само слушаше какво става навън:

- Здравей, Марине…

- Ооо, другарю директор! Как си, как си?

- Бивам, важното е ти да си добре. Че тая станция на теб се крепи…

След малко:

- Добрутро, Марине…

- Добрутро, другарю председател на общинския съвет…

- Абе, Марине, искам да се посъветвам с теб нещо. Кога ще ме приемеш?

- Какво да те приемам? При мен е лудница – цял град за акъл се изрежда. Ще видя… Днес няма как, ще извиняваш, ама утре ще прескоча към кабинета ти. Предупреди секретарката…

- Разбира се! Кафенцето ще е готово, пък какво коняче донесох от Съюза…

- Хайде, върви другарю председател, че работа те чака. То и аз тръгвам…

Не веднага, де. Изреждаха се първият секретар на Окръжния комитет, някои шефове на заводи, директори на гимназии и техникуми… На тях Марин малко се поскарваше – имаше си той зъб на даскалите, скъсаха го и на изпитите във вечерното, та с един осми клас остана, ама… Абе, арабия човек, даже „Хубав ден!“ им пожелаваше и нареждаше по-малко двойки да пишат…

Обаче – проклет народ, ей! Завистливи, злобни… Комшийките се подиграваха на Мариница, задето била балама и слушала представлението му зад тухлената ограда, че даже вярва.

- Мъ, ооо, - викаха те, когато тя излизаше хляб да купи – твоят сам си приказва на два гласа, театро ти разиграва, ама си простааа…

Тя си знаеше, че е проста и се радваше какъв голям късмет е изкарала с тоя умен, всезнаещ, почитан от всички мъж. Само понякога се ядосваше на завистничките, дето се чудеха как да го очернят…

Нейде след осемдесет и някоя си година, Марин реши да строи апартамент. Работник, трудов човек, ДСК-то пари отпуска… Дотогава живееше в малка къщичка. Там се и ожени – за жена му хората дума не казваха, че и аз само я споменах. Толкова удобно безлична беше. Сива, сливаща се с дуварите в махалата.

Важното е, че вярваше – големият късмет в малкото човече е изтеглила тя. Защото и след промените всяка сутрин покрай седящия на пейката отпред Марин и кютещата си зад дебелата порта негова жена се изреждаха областните и градски величия. Първи го поздравяваха, молеха за акъл да им даде, благодаряха коленопреклонно. Поне това се чуваше зад оградата…

Та да се върна към строежа. Макар процедурата да е в паметта на мнозина.

Събраха ги в някаква заличка. Все кандидати за строеж. И нито един за председателския пост в новата кооперация. Тъй като всички си имаха работа, приятели, интереси и извън нуждата от ново жилище.

Марин едва не подскочи. Те ти го шансът!

И каза саможертвено:

-       Добре, аз ще стана председател…

Съкооператорите го погледнаха за пръв път с интерес – тоя плъшок защо се натяга? А видяха как е изтупан в костюма от сватбата, как опъва пилешки гърди и се надига на пръсти. Да го забележат! Целта в съществуването му…

Гласуваха. И Марин стана шеф! Вярно, съкооператорите хич не го… Такова… Не уважаваха, казано на жаргон. Решаваха си, оставяха му да оправя документите, живееха си животите…

А Марин хич не беше глупак. В една област, но важна. Знаеше си интереса. И апартаментът му излезе два пъти по-евтин.

След което време кооперацията беше построена. И съкооператорите хептен не… Такова… Не уважаваха бившия председател. Той се опита да въвежда някакъв ред, обаче… Ти остави мъжете, жените му се озверваха, някои направо му налитаха. Но не с разтворени обятия, а с юмруци.

Че махни другото, баш тогава се случи тая 1989 година. И първият уволнен от Осеменителната беше той. Ликвидаторите се движеха по правата – най-напред ненужния боклук. После…

Хваща се на работа къде ли не. Даже охранител беше за известно време. Хубаво време. Стои на портала на сиренарския цех, идва някакъв автомобил, той го проверява /то какво ще внесе, ама…/, сетне го претърсва на излизане.

Пак яде бой няколко пъти. Заради престараването и началническите си маниери. Но се кефеше – шеф! Вдига ръка, спира, проверява документи…

Изгониха го и от там. Оказа се, че докато се зверел на портала, през оградата някакви прехвърляли краденото.

И Марин взе, че се пенсионира…

Да, де – отначало потърси работа някъде. Ама на тия години… И след кратък разговор…

Прехвърли усилията си върху кооперацията. Цял ден висеше на балкона, отбелязваше си кой кога и с кого влиза или излиза. Втурна се да регулира затварянето на входната врата. Само дето изяде един бой, защото се скара на съкооператорка, тя се оплакала на мъжа си, пък оня – уж даскал, уж кротък –наби два на Марин…

И увяхна той като препикано мушкато…

А най го стягаха думите на партийния някога: „Цял живот слуга си бил, накрая чорбаджия няма да станеш“…

Накрая… Абе, опъна шушоните…

Посрещна го малко дяволче. Без почести, без уважение, без… Само с един тризъбец…

И, докато Марин се приготви да му предложи услугите си за усмиряване на ония в казаните, дяволчето изсумтя:

-       Акото? Скачай… - и посочи казана.

Че даже му помогна с тризъбеца…

Та това е историята на Акото Марин – некадърния слуга, несбъднатия чорбаджия от казан ХУ 474747 в Калния ъгъл на Ад. Дето дяволите струпват боклука. Щото и те някакъв вкус имат… И не щат навред да им смърди. Пък не искат да харчат дефицитната сяра за постоянно дезинфекциране от Мариновчета…

© Георги Коновски Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Благодаря, адаш!
  • Такива мижитурки, плъшоци, мишоци, много!
    Поздравявам те.
  • Благодаря, Красе!
    Наша черта си е - спомни се "Разни хора, разни идеали", първата част.
  • "конкуренцията беше голяма" - От една страна конкуренцията не е толкова лошо нещо, обаче там голяма конкуренция е паднала... Знаеш ли, Генек, с цялото си уважение към инакомислещите хора, този български феномен - да съм началник- не е разпространен в Канада. Даже напротив - и това ми направи силно впечатление: да да не ламтиш за Големи постове, защото те изискват и Голяма отговорност - къде по-лесно е да живееш "безотговорно" - нали някой друг взима решенията и обира пешкира... но! ако става въпрос за Големи пари - опираме до митове и легенди, защото Големите пари са изкарани от Малките хора и отиват в джоба на Големите хора. Но те не са началници, а белязани. И пак опираме до Господ. А ние сме прекалено малки, за да му знаем плановете, беше казал някой. Наистина е "банална история", но си я разказал като хората. И очевидно доста народ седи на "портала на сиренарския цех", защото възпитанието и образованието не му позволяват да сади лук. Но от гурме-боба не се е отказал..
  • Благодаря, Надя, Румяна, Атанасе, Младене!
  • Поздравления! Има такива хора, спомням си от " На всеки километър" Велински накрая се обърна към оня свой подчинен: цял живот си остана Каишков с каишката.
  • Откакто създадоха БАНИ /да не се бърка с БАН/ и кьораво и сакато взе да става академик. Злоупотребиха с истинското значение на "академик". Давам за примери: Румен Леонидов, Божидар Палюшев, Благовеста Касабова, и пр. Какви академици могат да бъдат тези??????? Направо ме избива на смях. Особено драстичен е случаят с художника Папа Жан, който чукаше жената на моя познат - психиатърът Тимен Тимев /самопровъзгласил се от маниакални комплекси за професор, но слава богу не и за академик/. Папа Жан се титулова принц и академик и написа два тома, озаглавени "Лунен оргазъм", издадени от официално издателство, посветени на всички негови оргазми с нищо неподозиращата съпруга на "професора". За такива академици има виц:

    "Академие шапката!!!"

    И аз съм писал на сходна тематика:

    https://otkrovenia.com/bg/proza/naj-velik

    Поздравление, Георги!
  • Чак ми напомня на някой. Но честно казано Мариновчетата са много в тази държава.
  • То, че е плачевно, плачевно е и гнусно...Да се смееш ли, да плачеш ли?
  • Много вярно.
Предложения
: ??:??