Научното познание винаги ме е привличало. В началните класове бях завладян от математиката и начина, по който материалът, преподаван в училище, постепенно се разширяваше, надграждайки малки кутийки над вече усвоеното. Но, както осъзнах по-късно, не в разгръщането на обхвата се криеше моето очарование, а в това, че опирайки се на шестте аксиоми, с точност и прецизност се съзиждаше цял свят от фигури, числа и променливи.

В юношеските си години, разширявайки кръга на своите интереси, ме обзе идеята, че и други области трябва да могат да бъдат описани по същия начин, със същата яснота и безпогрешност на единиците и нулите. И не само отделни области – постепенно в мен се загнезди смътната представа, че всичко, опирайки се на точната аксиома, би могло да бъде опознато по този начин.

Именно затова по-късно, решавайки какво да следвам, избрах специалност с необходимата степен на абстрактност и теоретичност, която щеше да ми позволи всецяло да навляза във въпросите, които си задавах, и вероятно да дам своя отговор. Тогава смътно си представях, че ще погълна цялата литература, която бе изписана по темата, откривайки невидимите за другите грешки, и че в крайна сметка ще въплътя неясната си визия в колосален труд, който щеше да бъде знаков за науката въобще.

Ентусиазмът ми обаче не бе толкова траен. Първоначално прекарвах цялото си време в четене, попивайки всяка овехтяла и зацапана с кафе страница в библиотеката; усещайки грапавата жълта евтина хартия на старите социалистически издания с пръстите си. Постепенно обаче усещах как се удрям в стена – не само че не откривах пропуските в трудовете на авторитетите; аз често не разбирах техните идеи, и това само се влошаваше с количеството на изчетена литература.

Средата също не ми влияеше позитивно – колегите ми се интересуваха много повече едни от други, отколкото от изучаваните дисциплини и своето развитие. Професорите живееха в свой собствен свят, вяло водейки своите лекции, когато благоволеха да дойдат въобще. Асистентите бяха самите те неориентирани и объркани, и по-често гледаха своя часовник, отколкото отговаряха задоволително на моите въпроси.

Но къде се скъса нишката на моите академични въжделения? В първата година показвах потенциал – макар да бях ужасно объркан от многообразието на идеи, което ме обливаше от прашните страници, се справях далеч по-добре от кой да е от моите колеги. Участвах в три конкурса за студентска разработка, два от които спечелих – абсолютен прецедент за първокурсник. И все пак, това не ми даваше удовлетворение. Струва ми се, че нещо се прекърши, когато за пръв път направих компромис с качеството на своя труд.

Третият семестър бе труден период за мен, в който безразличието към науката на всички, които би трябвало да са съпричастни, ме давеше в тиха депресия. Затова и нямах необходимата мотивация да напиша курсова работа, подобаваща на моята амбиция. С изключителни мъки скалъпих необходимия минимален обем с очаквания и молитви за нищо повече от тройка, която би ме добутала до следващия семестър, спасявайки ме от септемврийската горчилка.

Това, което получих обаче, бе отлична оценка, придружена от коментар за „забележителната“ ми работа в две изречения. Първоначално това ме озадачи, тъй като той нямаше и най-малката връзка с това, което бях написал. В крайна сметка обаче ми се избистри единственото възможно обяснение – професорът не бе прочел моята работа, а просто я бе оценил по инерция, знаейки, че бях спечелил конкурс.

Това просветление ме развесели до истерия. Иронията на ситуацията бе очевидна – явно каквото и да напишех оттук нататък, не би имало абсолютно никакво значение, тъй като никой не би го прочел. Можех да карам на инерцията от първата си година в оставащите четири до моето завършване без никой да забележи. Забавата ми обаче бавно отстъпи на сподавеното огорчение, че дори да проявя качествата, които бях сигурен че имам, никой нямаше да ги оцени. Затова за мен не оставаше нищо друго, освен да вдигна мизата, да отвърна на предизвикателството и да хвърля ръкавица в лицето на академичната общност. Усещайки, че амбицията ми за значимост няма как да се изпълни, реших да впрегна своята енергия в неосезаема за академиците иронична подигравка, която да ми достави лична наслада.

В оставащите ми семестри до завършване използвах всяка възможност за писмена работа за да извлека чувство на саркастично превъзходство от неподозиращите за моята игра професори. Първоначално в работите си, съвсем вяло описващи тематиката, вмъквах леко иронични изрази – „ако някой чете това“, „ако този труд някога стигне до нечии очи“ и пр. Когато това ми омръзна – а те всички без една, която бях предал два дни по-късно, бяха оценени с отличие – реших да пиша за съвсем различна проблематика. И до ден днешен в университетските архиви трябва да стоят моите наблюдения за политическата ситуация, поетите-символисти и седящите около мен хора, под заглавията на дълбоко специализирани научни проблеми. Когато се отегчих и от това, почнах да плагиатствам – силна дума за това, което вършех, наистина – разнообразни интернет-страници, правейки текст от произволни източници по различни теми, нямащи общо помежду си. Играех си да добавям по едно „авторско“ изречение във всеки от тези текстове, което стоеше като третата строфа на хайку. Получавайки отлични оценки с хвалебствени рецензии, дори понякога си позволявах да питам професорите или асистентите дали смятат, че нивото ми на академично творчество е достигнало такова за публикация, на което те отвръщаха, че ми трябва съвсем малко редакция, за да го достигна.

Устните изпити, за огромно мое съжаление, не присъстваха в учебния план. Един-единствен такъв бе предвиден – държавният изпит, с който трябваше да се дипломирам. И какъв по-добър начин да завърша своята игра! Вероятно тук е добър момент да представя тричленната комисия, която не просто изпитваше студентите, но и имаше именитостта на единствените сериозни университетски учени що се отнася до тази област в страната. Съставът ѝ бе от двама професори и един доцент. По-възрастният професор, всъщност жена (нека я назовем М.), бе на около седемдесет години, и бе прекарала своите години между двадесет и тридесет в Москва. Тя „покрасняваше“ при всеки русизъм и одобрително кимаше „так, так“ когато някой изговаряше „о“ без ударение като „а“. Другият професор бе на около шестдесет (отсега нататък Л.), напълно плешив, но затова пък с брада като на Карл Маркс. На своите лекции той често цитираше римски автори – но разбира се не на латински. Когато курсът останеше в мълчание след поредната неуместна алюзия към Овидий, той въздъхваше и споменаваше, че видите ли, различно е, когато го четем на латински, но уви, той трябва да го осакатява чрез превод, за да го разберат студентите… Доцентът бе неприлично едра жена на средна възраст, която защитаваше яростно своето мнение, което винаги съвпадаше с това на професорите когато бяха единодушни, и която нямаше такова във всеки друг случай.

В деня на своя държавен изпит бях точен, с костюм и с вратовръзка с емблемата на Университета. В изложението на зададените ми въпроси се стараех минимално да говоря по темата – разбира се, не поради своето незнание. Предварително бях заучил няколко латински цитата, които нарочно изрекох със сгрешени падежи – професорът усмихнат приглаждаше своята брада при всеки латински израз, очевидно незабелязващ нарочните пропуски. За да балансирам чуждоезичното влияние, често определях даден автор като „величайш“ и „замечателен“. Осигурил двама от членовете на комисията на своя страна, дипломата с отличие бе само формалност.

Вероятно друг на моето място би спрял дотук. Би взел своята тапия, би си намерил работа или би се занимавал с нещо друго; нещо, което му се струва по-смислено. Но за мен този избор не съществуваше – очевидно бях неквалифициран за нещо друго извън университетска работа, а не ми се навлизаше професионално в нищо ново. Затова се задоволих със скромния доход на докторант, и продължих да катеря академичната стълбица.

За своята докторска теза реших да пробвам нещо забележително – да цитирам само двамата професори в комисията, и директно да плагиатствам техния текст и идеи. Затова в двете години, в които приготвях своята теза, изчетох общо двадесет и осемте публикации на тяхното академично битие. Макар и да няма връзка с настоящия разказ, трябва да отбележа за колко умилително смятах тяхното развитие, докато го четях. На всеки четири години те издаваха един от своите големи, значими и, най-вече обемни, трудове. За да обосноват главния си аргумент, те цитираха труда на другия (М. на Л. и Л. на М.), по този начин представяйки читателя пред безкрайността на две срещуположни огледала.

Но наистина, кой може да ги вини? Нима далеч по-признати и, в крайна сметка, значими, умове не са го правили? Може би не са били по двойки, но има ли значение дали огледалата са две, четири или осемнадесет, ако образуват правилен многоъгълник? Ако А. Цитира Б., който от своя страна цитира В., препрещащ към Г… и така до Я., който, обосновавайки се, в крайна сметка цитира А., не е ли резултатът същият – система от препратки, крепяща се във въздуха?

Но нека не се впускам в странични заключения – бях стигнал до своята докторска теза. Изчитайки всичко, което уважаемата комисия бе написала, прилежно основах своята разработка на тези две академични колони. В последния момент преди да я предам обаче ми стана жал за доцента, и затова я вмъкнах в кратка бележка под линия, която, без съмнение, я е накарала да се почувства по-значима: „Както, впрочем, смята и многообещаващия млад учен Н. в своята кратка, но забележителна публикация…“

Защитата на докторската ми теза премина в същите любезност и позитивна атмосфера, която бе обладала държавният ми изпит. Разбира се, вече можех да цитирам дословно – verbatim – дългите циклични пасажи на Л., както и разводнените изречения на М. Не удостоих доцента с рецитал на нейните творения, но това не ѝ попречи горещо да се застъпи за оценяването на моята теза с отличие. Както, между впрочем, професорите вече бяха решили.

Надали някой би си помислил, че ще се задоволя с подобно средно стъпало в йерархията, макар и да даваше право на титла; малко съкращение пред името, което замени предишното „г-н“. Следващият академичен връх значеше втора титла – допълнителни три букви, които не заменяха предишните, а се добавяха към тях, правейки титлите почти толкова дълги, колкото моето име.

Не можех да направя толкова очевидна подигравка в своята доцентура. Трябваше да напиша нещо, което да бъде достатъчно обемно, както и достатъчно добро, за да бъде издадено на книга, а не в периодика с тираж, по-малък от моята възраст. Затова реших да се заема с един от големите въпроси в моята област. Всяка сфера на научното познание има своите големи въпроси – и всеки, който има поне малко разсъдък и вещина в областта знае, че те нямат единствен и точен отговор. Какво причини Голямата депресия? Как е възникнала Вселената? Войната или мирът е естествено състояние?

Трябва да отбележа, аз не се бях отказал от своята игра – просто реших отново да вдигна залога и максимално да изтъня сарказъма, така че да е осезаем само за мен самия. Затова в своята доцентура не използвах просто кухите цитати на Л. и М. – в продължение на четири години ежедневно четях всичко, което бих могъл да използвам в своята теза, която бе по-амбициозна от всичко, което бях предприемал досега. Исках да отговоря на един от най-големите въпроси в своята научна област; исках да го свърша еднозначно; исках моя труд да го приключи и изчерпи.

Разбира се, не съм глупак, знаех, че това е дълбоко погрешно, ненаучно и, всъщност, невъзможно. И именно затова трябваше да го завоалирам по толкова елегантен начин, че читателят да не усети къде Я. препраща към А., къде е единственият шев. Планът за моята теза бе да взема всички аргументи в подкрепа на противоположното мнение, да ги екстраполирам ad absurdum (или ad absurdus, както би казал М.) и така да докажа своето твърдение. Така опростена, моята нишка се нуждаеше от една-единствена брънка за да бъде завършена. Свеждането на аргументи до абсурд е значително по-лесно и очевидно, когато те се подбират избирателно и когато не се споменават техните контрааргументи. Но как от това да следва, че противоположното мнение е единственото и неоспоримо правото?

В своята изпълнена с препратки теза, простираща се на около двеста и четиридесет страници, разбира се, тази ясна нишка бе трудна да се проследи, и читателят значително по-лесно пропадаше в елегантните подвеждащи дири, които го караха да извърне поглед от най-значимата заблуда: тази, която доказваше моя аргумент напълно и безусловно.

В този единствен момент, в който нишката можеше да се скъса, съвсем незабележимо вкарах несъществуваща препратка в бележка под линия. Тя бе гениално проста: „Както се вижда в труда на В. И…“ Описах несъществуващите автор, заглавие и издателство в библиографията. Моят епохален труд бе завършен. Един от големите въпроси бе изчерпан.

Нужно ли е да споменавам колко гладко премина защитата на моята доцентура? Как с няколко чуждици и кухи изрази отново спечелих благоволението на комисията? Как със сложни съставни изречения насочих дискусията към схоластичен дебат, който бе толкова безпредметен и отвлечен, че маргинализира труда ми от дискусията? Не, доцентурата ми бе лесна придобивка.

Очаквах, че всичко това ще приключи тук; че издадените няколкостотин копия от книгата ми ще прашасват в книжарниците и библиотеките, и че аз ще продължа своя академичен възход към заветната професорска титла. Всичко обаче се разви по съвършено различен начин.

Няколко месеца след издаването на труда ми, съвсем изневиделица той почна да бъде цитиран и превеждан. Академичната карта бе достатъчно близка до географската – първо това стана на близките славянски езици и гръцки. Големият пробив бе преводът на руски, който от своя страна предизвика вълна от цитирания и препратки от немски учени, последвани съвсем логично и от техния превод. Последен, и, разбира се, най-значим, бе преводът на английски език – първият балкански учен в сферата, издаден от Оксфорд прес.

Вероятно ще е добре да обясня, че когато някой учен те цитира в своя труд, той се опира на теб, надгражда над това, което ти вече си казал и постигнал. Затова всички тези цитати и преводи имаха много по-голямо значение от нарастналата популярност и изплатените ми авторски права. Учени от всевъзможни националности се позоваваха на моите достижения.

Логичен въпрос би бил защо те, сериозните изследователи, не разбраха моя завоалиращ номер и още с първото четене не отхвърлиха с досада абсурдното ми твърдение. Навярно това ще стане друг голям въпрос в науката, тъй като моята теория бе почти единодушно възприета. Дори и тези, които не бяха напълно съгласни с нея не успяха да посочат нейното единствено слабо място, така оставяйки се лесно да бъдат опровергани. По-малко от две години от издаването на моята книга, тя се превърна в епохален и сензационен труд, който стана основа на всички по-нататъшни изследвания в областта. Оттук нататък големият въпрос, на който отговорих, наистина бе приключен, и моите твърдения се възприемаха безусловно. Те станаха корен на цялото дърво на тази наука.

Моята слава – трябва да призная, безкрайно приятна – бе безгрижна в продължение на няколко години. Освен от щедрите авторски права, живеех и от лекциите, които изнасях пред препълнени аули, в които повтарях основните си твърдения и с патос отхвърлях всички останали. Статутът ми на академична легенда ми позволи да пътувам за сметка на разнообразни образователни институции от всевъзможни страни. За тези няколко години посетих всички страни от централна и западна Европа, Австралия, Китай, Япония, Индия, САЩ, Канада, Русия, както и няколко централноазиатски републики, чиито имена бъркам и до ден днешен. Всяко мое посещение бе придружено от подобаващите на учен от моя калибър почести. Усетих вкуса на всички сладости, както и горчивината на местните видове десетилетни алкохоли.

Академичният ми гуляй обаче бе помрачен от едно безкрайно странно събитие, което обърна хода на моите търсения. Прибирайки се вкъщи от поредното далечно и екзотично пътешествие, в пощенската си кутия, наред с натрупалите се сметки, попаднах на писмо от непознат, адресирано до мен. Това ме учуди крайно много, тъй като никога не давах адрес за кореспонденция, а винаги оставях електронната си поща. Прочитайки го, се слисах от това, което се казваше в него:

„Уважаеми доц. И–,

Макар че трябва преди всичко да Ви благодаря, че цитирахте моя труд в своето популярно издание, бих желал да изразя своето съжаление, че не отдавате значимото на моите твърдения в подкрепа на Вашия аргумент. Надявам се в бъдеще това да се промени.

В.И.“

Първоначално бях поразен. Суеверието ми ме накара да потръпна – нима бе възможно авторът, който бях измислил за да докажа абсурдното си твърдение, наистина да съществува?Малко по-късно обаче се успокоих, и стигнах до единственото разумно обяснение на ситуацията: някой най-сетне е открил пробойната в моя труд и е решил да направи шега, подобаваща на моята игра. Затова изхвърлих писмото и се опитах просто да забравя за случилото се.

Няколко седмици по-късно обаче почнах да получавам писма по електронната поща. Те се позоваваха на вече полученото и с все по-настоятелен тон ме приканваха да отделя заслуженото внимание на своите източници. След краткото раздразнение на първите няколко мейла почнах да се притеснявам за себе си и помислих дори да се обадя в полицията. Но какво щях да кажа – че несъществуващият автор, на когото градя всичко, ме заплашва? Не отговорих на писмата. Но едно произволно мое действие ме накара да преосмисля своето поведение: потърсих цитираната и измислена от мен книга в интернет.

За мое огромно учудване, търсенето даде резултат – издателската къща наистина съществуваше (или по-скоро, бе съществувала по време на изданието), и нейният овехтял сайт все още беше в абстрактното интернет пространство. Сред около дузината книги, които бе издала в своето съществувание на пазара наистина фигурираше тази, която бях цитирал. Възможно ли бе да съм направил несъзнателна препратка, така както много композитори подсъзнателно плагиатстват мелодии? Възможно ли бе да съм вдъхнал живот с обратно действие на академичен труд?

Обсебен от суеверен страх и от тези въпроси, положих всички усилия да се уверя в съществуванието на издателството и книгата. Тъй като сайтът бе от края на деветдесетте години, бяха посочени само електронен адрес, и пощенски такъв до поискване. Електронният върна моето писмо няколко секунди след като го изпратих, и затова изпратих писмо по пощата, искайки информация за издателската къща, научния труд и неговия автор.

Междувременно положих всяко възможно усилие за да намеря това издание в библиотеки и по букинисти. За жалост и трите библиотеки, които купуваха този тип специализирана литература имаха строго ограничен бюджет за нови издания и в последните петнадесет години се ограничаваха с купуването на големите трудове на чуждите автори. Обиколих всеки мърляв търгаш на стари издания по прашните централни улици, питайки за автора и изданието без успех. Някои ми казваха, че е минало през тях преди време, но са го продали, а други – че не съм единственият, който го търси. Така или иначе, не успях да се сдобия с тази безценна за мен книга.

Оставаше ми единствена крайна мярка – да отговоря на нейния автор. В крайно сдържан и учтив тон го помолих за среща, на която да обсъдим общите си научни проучвания. Чаках неговия отговор две седмици. През това време получих отговор на писмото, което бях изпратил до издателя – издателството наистина съществувало преди известно време, но ниският интерес към книгите, които и без това били издадени в нищожен тираж, принудили собственика да се откаже от това поприще. С автора на търсената от мен книга той нямал съществени контакти, видял го веднъж, когато получил от него текста и му платил. Тъй като материалът бил изряден и не се нуждаел от редакция, той така и не го видял повече. Нямал останали копия от книгата.

Няколко дни по-късно, авторът в един ред и без цяло изречение ми определяше среща след седмица в ресторант, като бе посочил дори номера на масата. Трябва да отбележа, че през това време бях крайно превъзбуден и почти не можех да спя, прехвърляйки в ума си възможните сценарии на развитие и вероятните отговори на всички въпроси, които щях да задам.

В уречения час бях точен на входа на ресторанта и помолих келнера да ме насочи към уречената маса. Когато стигнах до нея обаче, вместо очаквания събеседник на нея видях малък пакет с моето име. Достатъчно ясно бе за мен какво съдържаше той. Взех го със себе си и излязох.

Книгата наистина съществуваше! Моят бял шев, с който исках да прикрия сарказма си, всъщност бе реален труд, колкото и забравен и труден за откриване да бе той. С почти религиозен страх го отворих и внимателно почнах да го чета. Няколко часа по-късно, бях поразен от две неща: колко абсолютно и пълно той подкрепяше моята теория, и как не разпознавах нито един от цитираните източници.

От този момент нататък умът ми не може да излезе от руслото на тези въпроси. Авторът не отговаря на моите писма, които са все по-малко любезни и все по-умолителни. Посвещавам всичкото си време на това да открия източниците, но усилията ми не се увенчават с успех. Няма нито следа от тях в интернет, библиотеките или при търгашите. Използвам спечелените средства за да пътувам и да се опитам да ги открия в страните на авторите, съдейки по имената, но това е дори по-трудно и изначално обречено на неуспех.

Но нужно ли е въобще да се стига до следващия източник? Не е ли очевидно, че все някъде трябва да се опре до дъното, до Я., който да препрати към А., за да се затвори кръга? Или е възможно, стигайки все по-дълбоко и по-дълбоко, в един момент да се стигне до Аксиомата, която си въобразих като юноша? Аксиомата, която да бъде основа за обяснението на всяко научно познание? Съществува ли наистина тя?

И необходимо ли е да я търсим? Не е ли достатъчно просто да повярваме, че някое твърдение, каквото и да е то, колкото и очевидно абсурдно да е, е безпогрешно, за да се превърне то в основата на нашето познание и призмата, през която виждаме всичко? Не са ли дори аксиомите в математиката произволни точки от въздуха, върху които са построени кули?И ако това е така, не е ли моята теория толкова подходяща за такова аксиомизиране, колкото и всяка друга?

Или просто си измислям всичко това, безкрайно сложен сценарий, който несъзнателно съм възприел за да оправдая своята научна незначимост, която сам усещам? Възможно ли е Авторът на книгата да е само моя въображаема прищявка, а не мистичен пророк, комуто съм вдъхнал живот със своето слово? Не направих ли всичко, което бе по силите на когото и да било, за да се уверя в неговото съществуване? Не държа ли книгата му в ръцете си?

И, в крайна сметка, какво да правя със своята теория? Знам, че тя се гради на нещо, което не разбирам и не съм сигурен дали въобще съществува. Но да продължа ли със своето мълчаливо съгласие за нейната аксиомизация, съзнавайки колко изначално погрешно е това? Да зная, че всички оттук насетне ще развиват своите съждения върху научен облак. Да зная, че цялото познание ще се крепи върху мен, върху една бележка под линия.