Седемнадесет бели рози. Красиви са. Ти си най-нежният човек на света. Господи и друг път съм изричала тези думи, само че не на теб. Какво е това, кръговрат? Ето ме пак в началото, само че сега аз не съм това, което бях тогава, защото става въпрос за сега. Дали те допускам до себе си, защото ми напомняш за него? Кое е това което ни кара да допускаме някого до себе си мигновено, без усилие, при положение, че на други са им нужни месеци преди да им позволим да се доближат дори до нас?
Колко лесно щеше да бъде, ако можех да погледна на теб и мен, като на двама души, които не познавам, които току що са се срещнали, и в чийто погледи едва забележимо се прокрадва потенциала на зараждащата се страст.
- Караш ме да се чувствам отново на шестнадесет! – Казвам ти.
Ти се усмихваш и момчешките ти трапчинки дяволито ме провокират, докато прецизно вдишваш парфюма ми:
- А ти не си на шестнадесет, а на цели седемнадесет и половина... Ето, видя, ли вече се усмихваш, но аз искам да се смееш. Усещаш ли разликата?
Мълча. Да, усещам разликата. Ти си разликата. Само се виж, та ти изглеждаш точно, като него. Невъзможно е, но се случва. На мен винаги ми се случват точно такива неща. Веднъж ги нарече необикновени. Или може би аз ги назовах така... ние мислим еднакво. Това хубаво ли е? Как мислиш дали се случват и на другите? Точно такива неща? Ще ги попитам някой път. А кого да попитам ей това: “Как попаднах точно на теб?” Случайно. Но какво всъщност е случайността – предварително зададена ситуация, предназначена за конкретен човек, но пусната в произволно избран момент? Или импровизирана ситуация, пусната в точно избран момент на произволно посочен човек? Или коя от останалите други вариации за Време, Място и Начин? А може би е по-простичко - нещо те е привлякло в онзи ден да минеш точно оттук и да ме срещнеш. Нали казват, че душите първи се срещали там горе и ако откриели сродната си душа, слизали тук на земята за да се уверят в това, като извървявали част от земния си път заедно. Може би, за това имам усещането, че те познавам. Познавам онези “300 грама” от теб, които са предприели това пътешествие.
Прекрасни БЕЛИ рози… защото бялото е основният цвят, върху който се надграждат всички останали цветове, отива му да е така. Вдишвам розите. Иска ми се да мога да извлека аромата им, да го уловя в шепите си и да го отнеса с мен, и навсякъде откъдето мина искам всички да го усещат. Знам, че тогава поне за миг ще видят света по друг начин. И вече няма да са същите, независимо дали ще си дадат сметка за това или не.
Гледам те. Полагам усилия за да не казвам онези същите думи, които съм изричала преди време, на някой друг, защото сега е различно от тогава. Защо трябваше да ми подаряваш тези цветя, защото и той го беше направил ли? Не, разбира се! Та ти изобщо дори не подозираш за съществуването му. Как е възможно да си приличате толкова много, а да сте така различни? Понякога си мисля, че ти си онази светла липсваща половина от него, която той отдавна е загубил. Знаеш ли, той страда. Постоянно иска да избяга, но не знае къде и как. Нещо все не му достига и то най-много, когато решава, че може бъде щастлив. Ужасно е да не знаеш кой си и да се молиш да се откриеш сред лабиринта от образи и звуци. Ужасно е да не намираш смисъл в предназначението си и движещата ти сила да е самотата и огорчението. Толкова исках да му помогна. Но как? Когато нищо не можеше да го разсмее или разплаче, а любовта му носеше толкова болка, немощ и тъга, че ме караше да се чувствам виновна.
Само виж, колко много неща минаха през мен, в този малък миг, в който ти се усмихнах. Искам да споделя това с теб, но то ще те нарани. Не трябва дори да мисля за това, за да не породя у теб съмнения… А ти не го заслужаваш, също както аз не заслужавам теб. Искам да мога да ти дам онази любов, която е в мен и която е толкова силна, че се струва невъзможна за този свят. Но не мога. Все още, не...
- Мирише на рози. Бели рози. Не се смей! Не е само защото знам, че са бели. Просто никога до сега не бях забелязвала, че единствено те имат този специфичен мирис. Как мислиш, може ли желанието да донесеш спасение да се съдържа в една любов, до изчерпване?
- Мисля, че любовта е била някъде в основата на това желание. Но не е била центъра. И с времето, това желание се е превърнало в една нежна амбиция. Целта на любовта е самата любов. Не смесвай нещата! Знаеш ли, какво още мисля, че спасението е освобождение, а свободата е суверенно право на всяка личност. Тя е начин на живот, а не награда, която можеш да дадеш. Това, което искам да кажа е, че ти не можеш да донесеш спасение на някой, който сам не го е поискал. Но ще ти кажа, какво можеш да направиш: Да оставиш предубежденията си и да дадеш на някой, който наистина иска, онази любов, която е в теб и която е толкова силна, че се струва невъзможна за този свят.
Поглеждам те изненадано.
- Не мога да повярвам! Това са моите мисли. Ти си разбрал всичко, нали? Как го направи?
- Ако ти кажа, че просто го зная ще ти се стори смешно, познаваш ме отскоро. Трябва да ти разкажа за комуникацията...
Аз продължавам да те гледам неразбиращо.
- Добре, права си. По-просто е, слушах те. Ти разсъждаваше пред мен... почти на глас…