Седемнадесет бели рози. Красиви са. Ти си най-нежният човек на света. Господи и друг път съм изричала тези думи, само че не на теб. Какво е това, кръговрат? Ето ме пак в началото, само че сега аз не съм това, което бях тогава, защото става въпрос за сега. Дали те допускам до себе си, защото ми напомняш за него? Кое е това което ни кара да допускаме някого до себе си мигновено, без усилие, при положение, че на други са им нужни месеци преди да им позволим да се доближат дори до нас?
Колко лесно щеше да бъде, ако можех да погледна на теб и мен, като на двама души, които не познавам, които току що са се срещнали, и в чийто погледи едва забележимо се прокрадва потенциала на зараждащата се страст.
- Караш ме да се чувствам отново на шестнадесет! – Казвам ти.
Ти се усмихваш и момчешките ти трапчинки дяволито ме провокират, докато прецизно вдишваш парфюма ми:
- А ти не си на шестнадесет, а на цели седемнадесет и половина... Ето, видя, ли вече се усмихваш, но аз искам да се смееш. Усещаш ли ра ...