Between Myself and my Reflection

 You’re curious about your reflection in the Devil’s mirror…. But your soul becomes so numb. Yourself frozen of evil’s mirror … immobilized by your fear.
Видя ли твоя свят в огледалото, което ти подарих?
Видя ли как лети над морето чайка без криле?
Видя ли как пее славей без вълшебен глас?
Видя ли как вали шеметен порой дъжд без облаци?
Видя ли как луната плаче без глас също толкова силно колкото и ти когато се криеш от срам нощем?
Видя ли как слънцето тъжи мълчаливо в най-красивия ден също толкова мрачно изглежда колкото ти когато си сломен от любовта лъжлива денем?
Видя ли как се луташ в сиви сенки между деня и нощта?
Видя ли как ярко-цветните горещи мечти станаха на прозрачни  купчета лед?
Видя ли как многоцветните спомени станаха черно – бели?
Видя ли как душата ти загива от всичката тази болка?
Видя ли как твоя ад , които се отрази за миг в огледалото изтъкано от зло се счупи от страх?
След натрошаването на дяволското огледало, в което ти само за секунда се огледа, а душата ти попи мислите ти, се разпръсна вътре, в теб. Разпръсквайки се, в суетната ти душа, както слънчевите лъчи в очите ти, но това е ослепяващия блясък на Черното! Забивайки се, в безпомощното ти сърце, както морските мидени черупки по босите крака, но това е отровното убождане на Тъмнината!  Парченцата стъкло се впиха в сърцето ти отмъстително – болезнено. Сега капка по капка събирам кървавите сълзи в украсена стъклена чаша. Отровена от горчилката на самота. Обкована със сребристо бяло злато в нюанса на мечтите ти. Изрисувана с цветни образи от вълшебната четка на тъгата, но лицата се сляха със бялото злато, както лицемерието с маската на доброто. Но така видях спомените ти. Всяка кървава капка чака да прелее бездънната бездна приличаща на чашата от самота... Всяка кървава капка иска да спре мъката, без да знае, че тя е ще се продължи във вечността с тъга...Падайки, капката  изпява своята вълшебна песен, който разтърсва сребърната ти душа. Заплаквайки, душата ти, с порой горчиви сълзи от пареща самота, бавно умира в бялата тъга без мечти и спомени заслепяващи цветовете от дъгата... Фини прашинки стъкло от отровата на злото попадат в очите ти и ги омагьосват в пагубно начало  на тъмнината. Отровният елексир издига стъклено – огледална стена, противоположно – огледална на истината. Ти виждаш през изкуственото добро, през злото, което ти съживи с болката си... Любопитството ти те изигра  приятелска шега и те заключи в хладния свят на криво - огледалните  неща между себе и твоето отражение. Но огледалото на Злото ти имаше дързостта и смелостта да покажеш себе си без да се замислиш, че ще бъдеш победен. Сега виждаш всичко в сребърния блясък на златото.  Ти живееш в сенки и дори не разбираш, че това е само съществуване. Не трябваше да си толкова любопитен, но е късно вече. Не трябваше да предизвикваш Злото, но е прекалено късно вече...Сляха се! Съюзиха се! В едно!
Ти не различаваш добро от зло!
Ти ги им разменяш ролите...
 Ти не различаваш черно от бяло!
  Ти ги смеси в сиво...
 Ти не различаваш злато от сребро!

 Ти не различаваш красота от жестокост!
  Ти им разменяш ролите...
 Те не различаваш любов от омраза!
  Те ги смеси в болка...