(Без)Делниците на един писател- част 43

Валеше дъжд. Проливен, неспирен, безкраен. Небето плачеше горчиво и сълзите му попиваха в скръбната опустошена Земя. Тя, която бе на ръба на тоталното си унищожение, а сега- на прага на новото начало, прие двете, пулсиращи в чудодейна светлина люлки, спуснати от друго царство- на тежки древни закони и трудни съдбоносни решения. Ослепително бели лъчи ги люлееха, а вселенската безгранична любов ги бе завила в най-меките и устойчиви на стихиите завивки.

Двамата братя, чиито души бяха препълнени с неземна благодат, спяха сладко, без да имат и бегла представа какво бъдеще бе определила за тях майка им- върховната богиня.

Аделина стоеше насред окото на бурята, съсредоточена в измислянето на правилните отговори на водопада от въпроси, в който щяха да я удавят двамата ѝ триединни любими след малко.

Те се намираха на един много познат покрив, в града на родната планета на богинята, в който започна цялата тази нереална история. Ади, Ани и Звезди- едно необикновено трио, обединено от невероятна обща цел- съхраняването и издигането на Баланса на едно ново, висше ниво.

Самаил и Анаил стояха от двете страни на своята единствена. Погледът на Майката на Светлината изпепеляваше, затова и двамата не рискуваха да са твърде твърде близо. Тя вдигна глава и позволи на дъжда да направи плах опит да охлади горещината, бушуваща въте в нея . Но не би. Онзи, комуто е съдено да се роди в огън, ще изгори в него. Тя не таеше напразна надежда съдбата ѝ да е различна.

Анаил беше болка. Омаломощаващо, дълбоко страдание. Самаил пък бе жлъчна язвителност, отровна в своето откровение. 

Черният властелин наруши тишината с типичния си самоуверен маниер:

– Браво, богиньо! Решила си че можеш да крадеш съдби, както другите крадат скъпоценности. Да разбирам ли, че днес ще си играем на всемогъщи съдници? 

– Не дрънкай глупости, Самаил. Нито веднъж не съм се заблуждавала, че съм заслужила честта да бъда съдник. Просто отказах да бъда палач.

– Лина… Ти им дари живот на божества, след което им го отне. Нима можеш да твърдиш, че не си жесток палач?

– Знаеш ли кое би било наистина жестоко, Ани? Да ги оставя да бъдат това, в което със сигурност щяха да се превърнат. Чудовища. Ти го каза, не аз. Те не бяха избрали този живот, той им бе натрапен от сенките. Онези, които бяха обсебили незрелите им и неумеещи да се съпротивляват умове. Какво, в името на Великата сила, трябваше да сторя? Да ги наблюдавам смирено как унищожават всичко, което обичам? Да ги убия със собствените си ръце? Това ли се очакваше от мен? Вярваш ли, че съм способна на подобно нещо?

Самаил ѝ се усмихна с отработената си усмивка, на пръв поглед прелъстително-сладка, но всъщност змийски отровна:

– Велико решение! По-добре да ги лишиш от безсмъртие, отколкото да ги убиеш! Желязна логика! Направо бетон! Я ми обясни каква точно е разликата? О, да, разбира се! Сега могат да умрат бавно, страдайки като всички смъртни, вместо да изчезнат мигновено от нечия ръка. Каква милосърдна грижа, каква майчина обич!

– Не смей да ми говориш така! Ако имаше по-добро решение, щяхме заедно да го открием, нали? Вместо това, ние бяхме разединени. Оставехме ли ги да съществуват в божествената си форма, щяха да разкъсат първо нас. А след това и всички реалности. Готова съм да живея с тежестта на този избор. Предпочитам го пред това да оставя реалността да изгори от гнева на децата ми.

– Дано да си права, сладка моя светлина! В този спор няма победители. Само рани, които никога няма да заздравеят напълно. 

– Ако можех да избирам, бих ги направила точно като вас, мои любими. Но те не бяха наши продължения. Те бяха някакви изопачени версии на действителността. Олицетворението на бъдещето разрушение.

– Да не би да твърдиш, че единственото на което сме способни ние-тримата е всъщност разрушение? Интересна теза. И какво те кара да мислиш, че твоят избор не е просто поредната форма на унищожение? Изтри ги от вечността, лиши ги от всичко, което можеха да бъдат. Не е ли това същата тъмнина, която виждаш в мен?

– Не си ли ти този, който винаги ме е учил, че силата е избор, Самаил? Че не е грях да променяш света според свободната си воля? Тогава защо сега ме съдиш? Или законите важат само когато ти е удобно?

– Не е въпрос на закони, а на последствия. Ти избра да ги направиш смъртни, но какво ще се случи с тях сега? Какъв ще бъде животът им? Дали ще намерят мир, или ще се превърнат в още по-страховити зверове, заслепени от болката на отхвърлянето?

– Не знам, Ани. Като хора ще изковат собствената си съдба. Като всички смъртни.

– И все пак, Аделина, ако някой ден те потърсят, ако дойдат при теб, изпълнени с омраза, ще можеш ли да ги погледнеш в очите и да кажеш, че си постъпила правилно? Или ще видиш в тях само отражението на собствените си страхове?

– Ще им ги дам, Самаил. Отговорите на въпросите им. И ще започна да ги давам още сега. Смъртните деца се нуждаят от смъртна майка. Искрена, уязвима, но и силна. Заради тях. Те трябва да знаят какво е животът, трябва да го почувстват, да го обикнат, за да не се превърнат все пак в онова, което никога не е трябвало да бъдат. Аз ще ги науча. Нима някой по-добре от мен знае как да бъдеш човек?

– Ах, разбира се! Премъдрата богиня, която се отказва от безсмъртието си, за да сменя пелени и да раздава житейски уроци. Колко вдъхновяващо! Какво следва? Ще започнеш да пееш приспивни песни и да пасираш пюрета?

Аделина погледна Самаил хладно, но без гняв:

– Ако това значи да им дам истински шанс, да. Ще пея. Ще правя пюрета. Ще варя супа и ще тичам боса посред нощ към стаите им, когато плачат и се стряскат насън от кошмар. Ще им покажа, че животът не е само сила и разрушение, а избор, възможност, надежда.

Анаил преглътна буцата в гърлото си и с блестящи очи ѝ отговори:

– Аделина… Ти осъзнаваш ли какво означава това? Да изоставиш светлината, вечността… да приемеш смъртта като част от съдбата си?

– Светлината, тъмнината и огънят винаги ще бъдат част от мен. Но да се боря за баланса, това… това ще бъде остатъка от божествената искра. У мен има много гняв и съм длъжна да се науча как да се справям с него, без да погубвам повече вселени. Овладея ли го напълно, ще бъда достойна да се върна при вас. Точно, както и те. Пътищата им започват с разрушение, но ще завършат според заслугите им. Ако усвоят уроците на Битието и се поучат от грешките си, както и от тези на предците си, ще бъдат благословени да се върнат в родния дом.

– И какво ще правим сега? Ще те изпратим с благословии и сълзи? Или просто да чакаме деня, в който ще лежиш на смъртното си ложе, докато ние двамата стоим отстрани, неспособни да направим каквото и да било?

– Не, Самаил. Никой никого няма да изпраща или да се сбогува. Това не е край, защото е ново начало за всички ни. Не според нечий чужд план- на Сътворение, Хаос, Разрушение или на някакви низки сенки с мания да завладеят живите реалности. Това е бъдещето. 

– О, знам какво ще добавиш! Нашето безсмъртие е любовта ни, нали? Защото такава любов е орисана да живее вечно. Дори след като ти се сбръчкаш и умреш, дори след като душата ти полети незнайно накъде, защото нито аз ще те приема при себе си след подобно предателство, нито в рая ще се намери място за жена с толкова много кръв по ръцете си. 

– Обичам те, Самаил. Обичам те, Анаил. Чувствам болката, обидата, безпомощността ви да ме спрете, скръбта ви от заблудата, че историята ни свършва веднъж завинаги тук. Не сте прави. Но ще го разберете по-нататък, има време. Може би ще се нуждаете от малко съдействие, за да го осъзнаете, но в крайна сметка и това ще се случи. А сега трябва да ме пуснете да отида и изпълня свещения си дълг. Да бъда майка на децата ни.

Аделина скъси дистанцията, обви ръце първо около врата на Самаил и го целуна дълбоко и сластно. Точно, както той обожаваше. След което се обърна към Анаил и му дари нежността на искрената си отдаденост. После се обърна отново нагоре, към дъжда и се усмихна на усилилия се порой.

А някъде високо в необятния Космос, на един астероид, минаващ покрай Земята веднъж на осемдесет хиляди години, две древни божества седяха с бокали амброзия в ръце и следяха с интерес разиграващата се сценка долу. 

– А, не! Да ги нямаме такива! Ако тия двамата сополанковци сами не се сетят, аз лично ще сляза да им издърпам ушите и да ги завлача при Аделина! Те сериозно ли не вдяват какво трябва да направят?

– Виж сега, скъпа…Не казвам, че с теб не сме отгледали гениални и блестящи синове… Просто жената на живота им е… също толкова гениална и блестяща. Иначе нямаше да си загубят ума по нея толкова лесно. Хайде да им дадем малко време. Да речем, ден или два… Когато си държал подобно съкровище в ръцете си, тъй кратък отрязък насаме с бездънната празнина от липсата му се усеща като цяла вечност. Ти мислиш ли, че те биха издържали толкова?

– Ако са се метнали на теб, може да им потрябва някой и друг милион години. 

– Защо сега ровиш в миналото? Нали ти се извиних около един милиард пъти? А и виж колко добре ти се отрази? Не си ли сега качествено нова богиня?

– След като Ади унищожи всяка следа от мен из измеренията и прибра толкова много божествени искри в себе си? Абе не точно…

– Хаос, любима! Аделина има още много работа тук. И двамата го знаем. Синковците ни също го усещат. Това, което е нужно да разберат, е че тя е права. Никога не е била по-права. Абсолютното право на живота се корени в човешката същност. Затова и за да го разбереш, трябва да го преживееш като смъртен. Ади не се възгордя като богиня, а предпочете да даде най-голямата жертва в името на благоденствието на Баланса. Значи изборът ни никога не е могъл да бъде по-подходящ. Тя на свой ред избра тях за своя опора и съдба. Анаил и Самаил, в свещено триединство с най-противоречивата, но и най-успешна богиня от началото на времето. Можем само да сведем глава в знак на почит пред нея…

– А защо да не ѝ идем дружно на гости и ти, милото ми братче, да проведеш лично едно свето кръщение на внуците? Ще заберем и бандюгите ви по пътя. Мила семейна сбирчица ще е!- се обади някъде от другата страна на астероида, Разрушение, който вече бе под влиянието на нов, но изключително мощен халюциноген и си умираше да плещи щуротии. Сътворение и Хаос го бяха приютили, след като сенките разрушиха Дървото на Живота, погубиха почти всичките му неосъществени богини и опустошиха запасите му с първокласен тъмен еликсир. И сега им се налагаше да търпят особеното му апокалиптично чувство за хумор за неопределен отрязък от вечността.

– Естествено, че ще отидем! Но не и преди Анаил и Самаил да докажат, че са достойни наследници на вселенския престол като отново защитят единствената си, споделяйки без хленчене нелеката ѝ моментна съдба. Между другото, Разрушение, ти сигурен ли си че затвори всички портали, преди сенките да те връхлетят?

Древния огненотелен бог излезе от временното си укритие и се настани от другата страна на Хаос, намигайки ѝ многозначително. На въпроса на брат си се ухили глуповато, щракна с пръсти и пред тримата се показа поредната плашеща картина. От всички знайни и незнайни измерения, към тях хвърчаха божествени искри, в които бяха впрегнати колесниците на отдавна победени врагове. От Сътворение, Хаос и Разрушение… От Самаил, Анаил и Аделина…