– Мамо, а защо когато тате Анаил идва да си играе с нас, ти отиваш другаде?
Зафираил, който бе завихрил водовъртеж от малка струйка вода между двете си длани и го бе “паузирал”, за да зададе важния за него въпрос на майка си, я погледна невинно и с молба. В зеления му поглед, напълно идентичен на нейния, тя разчете печал, празнота и обида. Принцът поразително приличаше на баща си от едно друго, за съжаление отдавна отминало и невъзможно за връщане време и на богинята ѝ се доплака. Не само, защото усети внезапна рязка болка в слабините си и стомахът ѝ се преобърна. А и защото нямаше как да скрие от проницателния малък пакостник всичко онова, което се бе опитала да зарови в себе си в името на бъдещето.
– Татко Анаил стори нещо много лошо и за да го поправи трябва време. И много добри дела, с които да изкупи грешката си.„
– Но той не е лош, нали? Обича ни. И двамата със Оги също много го обичаме. Учи ни как да бъдем добри, да не се ядосваме и да не се бием. Да си прощаваме и да се извиняв ...