(Без)Делниците на един писател- част 50

– Мамо, а защо когато тате Анаил идва да си играе с нас, ти отиваш другаде?

Зафираил, който бе завихрил водовъртеж от малка струйка вода между двете си длани и го бе “паузирал”, за да зададе важния за него въпрос на майка си, я погледна невинно и с молба. В зеления му поглед, напълно идентичен на нейния, тя разчете печал, празнота и обида. Принцът поразително приличаше на баща си от едно друго, за съжаление отдавна отминало и невъзможно за връщане време и на богинята ѝ се доплака. Не само, защото усети внезапна рязка болка в слабините си и стомахът ѝ се преобърна. А и защото нямаше как да скрие от проницателния малък пакостник всичко онова, което се бе опитала да зарови в себе си в името на бъдещето.

– Татко Анаил стори нещо много лошо и за да го поправи трябва време. И много добри дела, с които да изкупи грешката си.„

– Но той не е лош, нали? Обича ни. И двамата със Оги също много го обичаме. Учи ни как да бъдем добри, да не се ядосваме и да не се бием. Да си прощаваме и да се извиняваме като сбъркаме. С него винаги си играем много хубаво, мамо. Трябва и ти да идваш. Тате много иска. Само че го е срам да каже. Затова като ни взимаш от него, той се крие от теб и гледа от скривалището си. Страх го е да не те ядоса.

– Лъчо, недей да натъжаваш мама. Не разбра ли, че татко Анаил е направил беля и си търпи наказанието. На големите, белите им също са големи. Като тях. Затова и ги наказват повече. Мама знае най-добре.

Аделина се усмихна на заключението на Огнян-Игниил и за пореден път положи огромно усилие да потуши разгорелия се в нея пожар. Една дълбока рана се бе отворила и леещите се от невинните детски усти слова само нагнетяваха напрежението, което като електрически ток я шокираше с разряда си.

Едва се сдържа да не се разридае, но почти веднага усети тежко присъствие зад гърба си, а малко след това- ръката на Светлоносеца на рамото си.

– Урокът ви по моделиране на стихии приключи за днес. Време е естествознание. Балансът няма да се влее в главите ви сам, нали знаете? Марш при дядо ви и баба ви! 

Гласът му я върна в действителността и тя се обърна с облекчение към него. След като се убеди, че децата бяха далеч от района, тя се хвърли на врата му, зарови глава в гърдите му и се остави на пороя да се изсипе от очите ѝ. Самаил внимателно я прегърна и изчака търпеливо възлюбената му жена да се наплаче. След което започна да я гали по косата и гърба и да шепне:

– Ш-ш-ш-т, мила моя. Мина, няма страшно вече. Не бой се!

– Защо не спира! Защо още боли толкова много, Самаил? Как ще живея, ако продължава така? То е по-силно от мен и не мога… Не мога да се боря… Звезди…

Тя хлипаше и речта ѝ излизаше насечена, докато бе отпуснала лицето си в шепите и подсмърчаше. Той отново я привлече и продължи:

– Защото още си жива, Аделина. Защото чувстваш и мислиш. Ще престане едва, когато времето разпилее праха ти. Ако изобщо някога се случи.

– Опитвам се. Не знаеш как се опитвам! Но усилието е огромно и ме изтощава. Не успявам да бъда богинята, от която светът се нуждае. Ти също се стараеш с всички сили да ме уравновесиш, но се боя, че не е достатъчно. А децата са още малки, за да станат наши приемници. Нищо не разбират и се страхувам, че никога няма да го разберат. 

– Не си права. Те чувстват емоциите ти и ги осмислят по свой собствен начин. Но същото важи и за моите, както и тези на Анаил. Не забравяй, чии деца са. Не бива да ги лъжеш и да криеш истината от тях. Така не ги защитаваш. А оправдаваш него. Със сигурност не го искаш. Децата ни да сбъркат майчиния ти инстинкт с отмъстителност към онзи тъй отдаден, грижовен и боязлив, но категорично отхвърлен от теб, техен баща. Защото ти си всичко друго, но не и злопаметна. 

Аделина се заслуша в словата на Самаил и съсредоточаването ѝ я разсея от вглъбяването в собствения мрак. Светлоносецът говореше тъй омайно, съчувстващо, но и напълно безпристрастно. Истините, които ѝ посочваше, бяха обективни. Доказвани хилядолетия наред чрез анализ на последствията. Затова и тя предпочете да влезе в ролята на вечната ученичка, усвояваща вселенското познание от експерта в него.

–  Ако ми позволиш, ще говоря с Ани и ще го накарам сам да им признае какво е извършил. Те ще получат възможност да поразсъждават върху дилемата колко тежък грях е сторил и какво наказание заслужава. Ще бъде прекрасен урок за малки бъдещи богове. И преди да си ми опонирала, че е твърде рано, защото са още мънички, си спомни че мъдростта не идва с годините, а с взетите поуки от преживяванията. Не бива да закъсняваме с житейските уроци, защото свръхпротекцията в крайна сметка ще се обърне срещу нас.

Аделина не отговори веднага. Обърна се към морето, над което слънцето вече бе преполовило небесното си пътешествие. Следобедът, както винаги се случваше в Небесното царство, се очертаваше да е мирен, тих и изпълнен с блажено съзерцание.

След тежкия разрив, случил се между богинята и падналия ангел, тя се завърна в лоното на Светлината. С помощта на небесните вестители и под вещото ръководство на Самаил, бе започнала да се възстановява малко по малко от травмата, нанесена ѝ от най-любимото ѝ дотогава същество в цялата Вселена. Архангелсткият съвет, както и семейният, все пак стигнаха до единомислие по въпроса за грижата и възпитанието на принцовете. Макар все още да не бяха получили дара на безсмъртието, заради божествения си произход и свойството да привличат искри на Първичната Светлина в себе си, те започнаха да проявяват способности, които изискваха да стоят далеч от крехките смъртни. Цялото светло царство се зае с обучението им на контрол на силите, за да ги използват с цел съзидание, а не за разрушение. Знанието щеше да им помогне и да усвоят умението да обмислят обстойно всеки път до какви резултати ще доведат действията им. 

Аделина също участваше. Не само като майка, но и като върховна богиня, въпреки че отдавна не се имаше за такава. След преживения ужас, тя все повече се съмняваше в пригодността си да продължи с призванието си. Колебанията ѝ нарастваха главоломно в моментите, в които даваше разрешение на Анаил да общува с децата. Те бяха приоритет и тъй като нищо не бе в състояние да я разколебае, че се нуждаят и от тримата си родители, настоя той да ги вижда периодично.

Беше изпитание за нея дори да го доближава. Тъй като нямаше сила на света, която да разруши свещената връзка помежду им, тя усещаше с цялото си същество бушуващата в него вина. Омразата му към самия него, неистовия му копнеж да добие спасителното изкупление.

Бе непоносимо да го усеща тъй отчетливо. Сякаш той бе разтворена пред нея книга, чиито страници се изписваха с нейно изрично съгласие. Затова и бързо се отдалечаваше, оставяйки го с децата. Самозалъгваше се, че разстоянието би могло да замъгли и заглуши гласа му, отекващ в нея.

Но и нейното мълчание владееше пустотата у Анаил. Не съществуваше по-голямо наказание от отричането ѝ от него. Светинята, която  поруга безпощадно, вече бе недостижима, дори забранена. Затова и той се молеше горещо за прошка всеки път, когато мислите му отново политаха към нея.

Дори и сега, те се стремяха да я достигнат. Анаил не смееше да пристъпи прага на родния си дом без позволение, затова наблюдаваше скръбно от своята страна на  границата между двете половини на равновесието, какво се случва. И отговорът не закъсня:

– В името на Великата сила! Анаил! Повелителят на сенките, който сам се е превърнал в такава! Какво търсиш тук? Днес не ти е ден за среща с децата. Няма да те пусна да влезеш.

– Не, не децата. Просто почувствах… Забрави, няма значение! 

– О, разбира се, че има! Всяко нещо, което е свързано с най-светлата от светлите е от значение. Какво кроиш там? Трагично представление, с което да размекнеш вкамененото ѝ към теб сърце? Защо не опиташ с нещо по-лесно: Да върнеш времето назад, да си вкараш оная работа в гащите, да свалиш мръсните ръце от най-съвършеното същество във Вселената, преди да си я превърнал  в ходеща развалина. И да потънеш  вдън земя, в името на безкрайната нощ! Как ти се струва, а? 

– Давай, не се свени да употребиш всички отвратителни епитети, които ти идват наум! Заслужавам ги. Това, което тя не заслужава, е да понася бремето на моето съществуване. Не е справедливо да продължавам да дишам един и същ въздух с нея и да го осквернявам. Защо не я спасиш от присъствието ми? 

– Ха! И да се отървеш толкова лесно? О, не! Де да беше толкова просто, Ани… Х-ъ-ъ-ъ… Само че нашата връзка никога няма да е проста. Не ми харесва накъде върви вечността ни. Тревожа се в какво се превръща тя. Опасявам се, че мога да предвидя и твоята метаморфоза и тя още по-малко ми се нрави. Балансът го няма никакъв, Ани. Въпрос на броени мигове е към нас да се спуснат вселенски ужаси от всички страни и да завладеят реалността ни, понеже богинята ни е слаба.

– Само кажи какво искаш от мен и ще го изпълня без да се замислям. Вярвам ти, Самаил. Благодаря ти, че се погрижи за нея. Както и, че не намрази сина ми заради мен.

– Да мразя? Ти чуваш ли се какви ги говориш? Това са деца, Ани! Невинни, слънчеви души. Най-прекрасните творения на любовта. Да, онази, чийто воин беше ти някога. Не е зле да се поразровиш в себе си и да си припомниш миналото. Може да ти помогне да начертаеш бъдещето. Правилното и светло бъдеще, в което все пак ще получиш изкуплението си.

– Ще се справя със сенките. Адът отново страда от недостиг на работна ръка, затова смятам да го запълня с първични страхотии. Какво ще кажеш?

– Да, не е лоша идея. Аз също го практикувах преди време.

– Може би ще ти се стори смешно, но реших да отделя по един ден от седмицата за изцеряване на смъртни. Ще съпровождам вещиците в мисиите им и ще усилвам енергията, с която лекуват. Друга нова инициатива е да осигурявам защитен подслон, грижа за децата им, както и да намирам подходяща работа на пострадали от насилие семейства, самотни родители, вдовци, зависими. Пет дни в седмицата ще ръководя тъмните дела, а в шестия и седмия ще се опитвам да поправя грешките на несъвършените смъртни. 

– Ако очакваш да ти ръкопляскам си сбъркал адреса. Евтини панаирджийски трикове за привличане на внимание. Ти си чудовище, Анаил. С каквито и добри дела да се окичиш, сърцето ти винаги ще ти нашепва предателски че си отвратителен. На мен това ми стига.

– А на нея?

– Трудно е, нали? Да се възприемаш отделно от нея? Нищо повече не мога да ти кажа. Всеки път, когато се разридава в обятията ми заради теб, ми се ще да ти откъсна и главата и да те лиша завинаги от онова, което те причислява към мъжкия пол. Обаче вече съм светъл. Ние не постъпваме така, както прекрасно ти е известно. Методите ни са изцяло други. Ако страдаш от амнезия, мога да те осветля: смирение, почитание, уважение. Воля и пълно себеотдаване.

Анаил понасяше стоически яркосиния огън в очите на брат си. Светлоносецът бе меко казано опасен, но приел ролята си на белия господар, нямаше да потъпче честта си с дивашко изпълнение на въздаване на лично възмездие.

Укорът му бе остър, суров и съвършено откровен. Самаил не търпеше лъжата, проповядваше пълно отказване от нея в името на намаляването на вселенското зло. И Ани можеше с пълна увереност да потвърди, че в момента Светлината нямаше как да попадне в по-подходящи ръце. 

– Ще го направя, Самаил. Заклевам се! Ако има дори нищожен шанс моето изкупление да я излекува, ще изтърпя всичко.

– Зная, Ани. Ти още си там, някъде. Време е да се намериш. И… Следващия път, когато ти се прииска да я погледаш ѝ го кажи. Помоли я. Пътят е дълъг, но всяко пътешествие започва с първата крачка. 

Анаил отвори широко очи и те започнаха да парят. Чувството  бе странно. Едновременно на безсилие, но и на пробуждаща се отдавна забравена сила. Той кимна и стисна подадената му от Самаил ръка. 

Време беше да се поразрови в себе си и да потърси първия ключ към спасението си…