Без име 2
Кой решава кое правилно и кое не е? Защо винаги трябва да обмисляш действията си с ходове напред? Нима животът ни е шах? Иска ти се да се изкачиш на най-високата част в твоя град да изкрещиш, да дадеш воля на чувствата си...
Но не е правилно, може и да ти се иска, може да желаеш да го покажеш, но намери друг начин, иначе действието ти се счита за нередност. И кой , по дяволите, кой решава това, кой определя кое е правилно и не, посочете ми го с пръст, назовете ми, дайте ми само име, ще го разпна, нека усети болката, която усещам аз - разпъван между това кое е правилно и кое - не. Да му дам възможност да избира живота или смъртта - така, както аз трябва да избирам как да постъпя, да кажа и да отблъсна, или да самонаранявам себе си, да изтезавам душата си, задържайки в себе си. Но може би така е било писано моя Бедна изстрадана душа, ще прекараме живота си само двама, аз съм с теб, а ти си в мен, поне нас двама няма кой да ни раздели, теб те боли, нима мислиш, че не усещам, не разбираш ли, че и аз усещам как тъгата в теб нараства, та нали грозната обвивка, която носиш - това е моят лик.
И това е оня лик, сгърчен от болка, физиономия, разкривена от неизказани чувства, очите крещят, че без теб не могат, а устата не изрича нищо. Чуваш сърцето си, но не там, не отляво, а високо горе, усещаш пулса си как напира по всеки милиметър на изтънелия ти череп.
Но спираш, поглеждаш грозно смачкания фас между пожълтелите ти пръсти от множеството цигари изпушени след дълги размишления, стига толкова, може би така е правилно.
Но причината да се съгласиш е друга, аз моята я знам, а Вие…?
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Любомир Стойков Всички права запазени
Поздравявам те, Любо 
