Вече започнах да се обърквам... Бях в просъница и сънувах нещо... нещо хубаво, нещо мооого хубаво. Отворих очи и хубавото го нямаше... Опитах се да се върна, но не успях. Лежах, въртях се и псувах хубавия сън, който вече дори не помнех. Станах, теглих една и на реалността, но нямах избор и останах в нея. Просъницата остана свързана с мен посредством тънка сребърна нишка стигаща до дивана на бившия ми тлен. Облякох си якето и излязох навън да ме одуха вятъра. Стоях пред входа на блока и премислях посоките, в които можех да поема. Навътре към квартала - ... можех да срещна някой познат... не беше добра идея – твърде много въпроси.. Надолу към „долните квартали” - ... можех да срещна някой не познат... още по-лоша идея – твърде много различия. Нагоре към голямата гора - ... твърде съм малък за голямата гора – твърде малко смелост. Значи вариант четири. Тръгнах към малката горичка срещу блока с идеята да бъда на място, което не е толкова логично и подредено. Не бях стъпвах там от години, но я помнех като едно прекрасно място. Лошото бе, че сега в нея имаше повече мои спомени, отколкото дървета. Там имаше концерт, чиято музика ме присети за „Дракула” – „Ах, чуй ги! Децата на нощта... колко сладка песен пеят...”, само че в моя случай не пееха вълците в подножието на хълма, а славейчета. Така или иначе душите им бяха еднакви – нощни и мощни Проверих дали в джобовете имам нещо, с което да си напълня дробовете щом стигна... или не... по-добре още по пътя. Извадих цигара и я запалих. Вървях и се чудех какво точно правя в момента? Отивах на среднощна разходка в гората... направо супер, а инак се чудех защо преди време, когато бях по-малък, съседите ми ме мислиха за наркоман и сатанист. Това за съжаление не беше вярно. Казвам за съжаление защото, ако беше така щеше да е лесно и в реда на нещата – сатанисти и наркомани колкото искаш. Имах проблем с това, че не знаех какъв проблем имам. Нещо бе заседнало в главата ми и караше мозъкът ми да гори. Усещах го така, сякаш върху него имаше шапка от разтопено олово и всяка мисъл се връщаше там, от където бе тръгнала. С две думи... не... по-добре с една – зациклях. Въображението ми отслабна ужасно много и не можех да живея с този факт. То бе нещото, което ме крепеше и забавляваше. Грижех се за него, като редовно го хранех с истории. Разхождах го из измеренията му, за да се опознае, давах му задачи, за да не скучае и най-важното – обичах го, за да живее... а сега... Сега бе остаряло, сърдито и зло... усещах го и исках да му/си помогна, но опитите ми не бяха сполучливи. Всеки път щом го задействах, то отключваше една огромна врата, през която се изсипваха хилядите ми малки и големи демончета. Те се оглеждаха в блестящата и изпепеляваща повърхност на „шапката” и започваха да пищят заради това, което виждаха. Всичко това ми причиняваше болка... физическа... Трябваше да спре.
Вятърът бе доста студен и бавно, но сигурно започнах да се убеждавам, че съм допуснал грешка при избора на яке. Все пак бе края на Април и предполагах, че ще е доста по-„нестудено”. Една ситна капчица (може би дъжд) уцели клепача, спусна се покрай носа ми, по бузата и спря на устната ми.
- ”Вкуси я!!! Дали е солена, а? Как мислиш? Искаш ли да...”
- „Млък!!!
Пътят бе слабо осветен и осеян с дупки, през които си личаха пластовете асфалт полаган през годините. Тяхната съдба е странна. Те са „липса на нещо”, но когото и да попиташ ще ти каже, „има” дупки. Освен това са «лепилото» сплотяващо нашето общество – когато хората нямаха какво да си кажат и трябваше да запълнят дупките във времето - си говореха за дупките и времето. Тема интересна, модерна и утвърждаваща гражданската позиция на индивида... Тема с развитие.
(Лирическо отклонение)
Пример:
- Добър вечер!
- Добър вечер!
- До катедралата?
- Да, скачай! От къде да карам?
- Както прецениш...
- Ок.
Старт
- Май ще вали, а?
- Ами... слушах сега прогнозата по радиото, ама казаха, че ще се размине май...
(изминати 300 метра)
Мълчание (370 м.)
Неловко мълчание (400 м.)
- На колко километра е колата?
- 200 000 ще станат скоро
- 200 000!?!?!? Стига бе... а колко добре вози... браво!
- Ах... добре. Преди месец ú смених ходовата част... направо беше смляна от тези пътища... по-точно от дупките.
- Пффф... какво ми говориш? То направо не се трае... скивай го тоя трап!
- Аз какви данъци плащам и то не само аз, ами всички. И къде отиват тези пари? Пълнят си гушите копелетата ненаядени...
(1300 м)
- Ами то проблемът е в това, че твърде много крадат... процентно имам предвид. Ако крадяха маааалко по-малко, нещата щяха да започнат да се нареждат.
- Ще ги запаля ти казвам онези боклуци в парламента. Само ми дай един Калашник и гледай какво ше ги направя! На дроб направо...
- Не се и съмнявам.
- Чесно ти казвам, бе, направо...
- Ясно, бе човек... ама да ти кажа ние сме си виновни, че ги търпим и мълчим. Те какво? Да не са прости? Като оставяме безнаказани подобни своеволия е нормално, си мисля, те да продължават. Или бъркам?
- Е к'во ше напрайш? Ше избереш други ли? Нови... такива още неохранени и беднички, че да започнат и те да лапат като бесни.
- Ами каква идея имаш ти? Калашник – добра идея, само че няма кой да го хване, а? Е виж ги румънците! Чеушеско ли? Я разстрел. На площада, от където е тръгнала «революцията» са оставили фасадите на сградите с дупките от куршуми за да напомнят... така се прави.
- Е на тяхно място кой?
- Хах, ами на тяхно място, което седне ще знае, че народа ще го ебне... ако твърде много медец гребне.
- Ха-ха-ха, туй какво е, рап ли?
- Не рима...
- Аха. Тука добре ли е?
- Да идеално
Крайна цел: достигната
Изминато разстояние: 2.4 км.
Комуникиране : 95%
Теми : Остро социално заангажирани
В обратната посока пак така.
Да живеят дупките!!! Те сплотяват хората! Чрез дупки към прогрес!!! И България на три морета... Та, отплеснах се
Вляво се намираше едноетажната бетонна сграда, която никога не е била „нещо”. Дори не помня кога и защо я бяха построили, но при един добър ремонт можеше да се превърне в идеален рок-клуб. Отдалечена от блоковете, обрасла с растителност, в близост до гора, близо до вкъщи, абе „пирфектну”. Въображението ми се намеси подобаващо и започна да ми разказва „лошите” сценарии. Твърде скучни са за да ви занимавам с тях, но с две думи : евтина апаратура, лошо обслужване, слаба посещаемост, ексцесии предизвикани от „кварталните ми братя”, разправии с полицията заради присъствието на непълнолетни, фалит, затваряне... въображението ми беше копелдак.
- Добре, не ми позволявай да мечтая! Нямаш проблеми.
- „Знам, че нямам, но ти имаш... и знаеш какви са, но не си признаваш.”
- Не ми се обяснявай! Не ме карай да те принудя да изпълняваш желанията ми
- „Така ли!? И как ще стане това?”
- Как ли? Ха! Ти служиш на мен, а не обратното. Прекаляваш вече, честно ти казвам...
Клаксонът изкрещя стъписващо и точно това направих – стъписах се, а колата профуча на сантиметри от мен. Гумите ú запищяха ужасени от близостта, с която ме разминаха и като доказателство оставиха черни следи на педя от крака ми, които започнаха да се вият като змии по асфалта... Стоповете отвориха очи и се втренчиха в мен с червенината си. Колата спря на петдесетина метра по-нагоре по пътя. Тишина... Двигателят работеше монотонно. Чух включването на задната скорост и тилът ми настръхна.
- „Проблем?”
- Май да...
Вдигнах ръка в знак, че вината е моя и продължих да пресичам платното делящо перпендикулярно слабоосветеното пътче, по което до сега вървях и гората. Колата продължаваше бавно да слиза към мен. Следях я с крайчеца на окото си и допълвах картината с тоновете на слуха си.
- „Истината е на твоя страна. Беше стъпал на пешеходната пътека, плюс това тоя кара със превишена скорост.”
- Да, да... Както и да е...
- „Хм, усещаш ли го?”
- Кое да усещам?
- ЕЙ, БОКЛУК!!! Я СА ВЪРНИ, ВЕ!!!
- „Брей!? Чак пък боклук?”
- Млъкни!
- ЧУ ЛИ, ВЕ ЕЙ?
Знаех, че е на двадесетина метра зад мен, а аз вече бях в подстъпите към горичката. Въпреки всичко се обърнах, за да погледна, но без да спирам. Тези си търсеха повод и вече нямаше значение кой е прав, и кой е крив. Видях как предната и задната леви врати се отварят и от тях излязоха две фигури. Стори ми се че една от десните врати също се отвори... Хвърлих цигарата - огънчето ú можеше да ме издаде.
- ‘ФАНИ ГО ВЕ!
- „ Ха-ха, Бягай!!!”
- Шибано копеле си ти...
Дивашкият инстинкт ме накара да се наведа и да взема камък - просто ей така. След това да се извърна рязко назад и да „прихвана” една от двете фигури... поправка – една от трите фигури. Те вървяха бързо към мен, но не можеха да ме видят, намираха се точно под лампата в подстъпите - на светло, а аз бях в горичката на тъмно. Не се прицелих - просто знаех, че ще улуча. Запратих камъка и осъзнах, че вече няма връщане, но изчаках, за да видя резултата. Той полетя между дърветата, скършвайки няколко клонки и се стовари върху единия силует... Той просто се олюля и падна. Мисля, че беше шофьорът... Другите двама се спряха и се надвесиха над него.
- „Луд ли си, ве!!?? Ще убиеш човека?”
- ПЕТРЕ, ‘ФАНИ ГО ВЕ!! НЕ МЕ ГЛЕДАЙ, ФАНИ ГО, ЧЕ ЩЕ ГО УНИЩОЖА!!!
- „Е, сега вече наистина бягай! БЯГАЙ!!!”
Паниката ме обзе за секунда, но изчезна веднага щом хукнах по до болка познатия терен. Всичко си беше същото като преди - храсти, малки хълмчета, пътечки, „коридорчета”. Замислих маршрута, за да го финтирам и започнах да го следвам. Почувствах се отново десетгодишен. Пак бой с камъни, пак някой те гони, пак „чертаеш” маршрути, пак финтове... Едно клонче ме удари през лицето и бузата ми изтръпна. Не се движех с голяма скорост заради тъмнината, но „преследвачът” ми със сигурност се движеше по-бавно... а ако не, щеше да съжалява горичката имаше доста неприятни денивелации на места.
- ЕЛА, ВЕ ПЕДАЛ!!! ЕЛА ВЕ...
Голяма услуга ми ми направи този с викането си. Долу-горе ми се изясни местоположението му и се убедих, че не може да ме стигне с този темп. Насочих се към едно 10-15 метрово хълмче, намиращо се в горната част на гората. Като малки го наричахме „Четиригърбата камила” заради извивките му. Пътя, по който се бе насочила колата, минаваше точно под него. Това бе стратегическа позиция - връх Шипка на горичката. Започнах да драпам по склона му и установих, че съм загубил форма. На времето бе трудно да го изкачиш само, ако някой отгоре те цели с камъни.
- ПЕТРЕ!!! ПЕТРЕ, ИДВАЙ, ЧЕ НЕЩАТА НЕ СА ДОБРЕ...
- ТРЪГВАЙТЕ, АЗ ЩЕ ГО ТЪРСЯ ТОЯ...
- АРЕ, ИДВАЙ ВЕ! ТРЯБВА ДА КАРАШ!
Изкачих се на хълмчето и се насочих към „долния” му край за по-добра видимост към колата. Тя беше на мястото, където я бях видял преди екшъна да започне. Върху капака ú лежеше бившият ú шофьор, а другият говореше по телефона и ръкомахаше. На земята имаше пръснати опаковки, най-вероятно бинтове и марли от аптечката.
- ... АБЕ, ТИ МАЙТАП ЛИ СИ ‘ПРАЙШ, МА?!?!
Той ядно затвори телефона и се обърна към горичката.
- АРЕ ВЕ, ПЕТРЕ!! ПО-БЪРЗО, ЧЕ НЯМА ЛИНЕЙКИ, ВЕ!!
- ИДВАМ, ВЕ...
- „Какво направи бе, идиот?! Човекът е зле.”
- Знам.
- „ЗНАМ ли? ... ЗНАМ?!? Ти си болен...”
- Знам.
- „ ХАхахХА... ЗНАЕШ!?!? КАКВО ЗНАЕШ, БЕ?”
- Млъкни! Опита се да ме убиеш, нали? Този нещастник е в това състояние заради тебе.
- „ О, не... Направо ме разби! Заради мене?!”
- Заради тебе, да! Занимаваше ме със глупости и той щеше да ме блъсне... защото пак ме тровеше с негативните си „прожекции” .
- „О, братко, ти съвсем си сдал багажа, честно...”
- Не ми викай „братко” само ме тормозиш... постоянно... аз искам нещо хубаво ти само с отврати ме занимаваш.”
- „Казах ти: БОЛЕН СИ!”
- Ае в устата!!! Тишина искам.
Петър (явно така се казваше) изскочи от горичката, се доближи до лежащия на капака човек и се надвеси над него. Размениха две реплики с другия и внимателно го изправиха и поставиха на задната седалка. Погледнах в краката си и видях нещо, което привлече вниманието ми. Един голям колкото паче яйце кремък, едва ли не блестеше на лунната светлина. Колата потегли с мръсна газ.
- „Не си го и помисляй!!”
- Оо, в никакъв случай...
- „Пусни го веднага!!! Чуваш ли? Ще те отровя с кошмари... всяка нощ и не само... пусни го! Моля те!”
Камъкът уцели изцапания с кръв преден капак на колата, но тя не спря. Седнах на земята и запалих цигара. Напуши ме такъв неистов смях, че просто не можех да се сдържа. Легнах по гръб на тревата и загледах нощното небе.
- Голям майтап, какво ще кажеш, а? Тук ли си?
- „Не искам да говоря с тебе... Никога!”
- Хах, ский’ к’ва ирония, обаче. Камъкът го вкара в беля и Петър ще го спаси...
-„Пхахаха... голяма мърша си...”
Петър – камък ( простете пояснението )
© Георги Димов Всички права запазени
P.S. Uuuuuh,listen to them - the children of the night.What sweet music they... поздравче с Queen of Winter,Throned.