Без контрол

            Вече започнах да се обърквам... Бях в просъница и сънувах нещо... нещо хубаво, нещо мооого хубаво. Отворих очи и хубавото го нямаше... Опитах се да се върна, но не успях. Лежах, въртях се и псувах хубавия сън, който вече дори не помнех. Станах, теглих една и на реалността, но нямах избор и останах в нея. Просъницата остана свързана с мен посредством тънка сребърна нишка стигаща до дивана на бившия ми тлен. Облякох си якето и излязох навън да ме одуха вятъра. Стоях пред входа на блока и премислях посоките, в които можех да поема. Навътре към квартала - ... можех да срещна някой познат... не беше добра идея – твърде много въпроси.. Надолу към „долните квартали” - ...  можех да срещна някой не познат... още по-лоша идея – твърде много различия. Нагоре към голямата гора - ... твърде съм малък за голямата гора – твърде малко смелост. Значи вариант четири. Тръгнах към малката горичка срещу блока с идеята да бъда на място, което не е толкова логично и подредено.  Не бях стъпвах там от години, но я помнех като едно прекрасно място. Лошото бе, че сега в нея имаше повече мои спомени, отколкото дървета. Там имаше концерт, чиято музика ме присети за „Дракула” – „Ах, чуй ги! Децата на нощта... колко сладка песен пеят...”, само че в моя случай не пееха вълците в подножието на хълма, а славейчета. Така или иначе душите им бяха еднакви – нощни и мощни  Проверих дали в джобовете имам нещо, с което да си напълня дробовете щом стигна... или не... по-добре още по пътя. Извадих цигара и я запалих. Вървях и се чудех какво точно правя в момента? Отивах на среднощна разходка в гората... направо супер, а инак се чудех защо преди време, когато бях по-малък, съседите ми ме мислиха за наркоман и сатанист. Това за съжаление не беше вярно. Казвам за съжаление защото, ако беше така щеше да е лесно и в реда на нещата – сатанисти и наркомани колкото искаш. Имах проблем с това, че не знаех какъв проблем имам. Нещо бе заседнало в главата ми и караше мозъкът ми да гори. Усещах го така, сякаш върху него имаше шапка от разтопено олово и всяка мисъл се връщаше там, от където бе тръгнала. С две думи... не... по-добре с една – зациклях. Въображението ми отслабна ужасно много и не можех да живея с този факт. То бе нещото, което ме крепеше и забавляваше. Грижех се за него, като редовно го хранех с истории. Разхождах го из измеренията му, за да се опознае, давах му задачи, за да не скучае и най-важното – обичах го, за да живее... а сега... Сега бе остаряло, сърдито и зло... усещах го и исках да му/си помогна, но опитите ми не бяха сполучливи. Всеки път щом го задействах, то отключваше една огромна врата, през която се изсипваха хилядите ми малки и големи демончета. Те се оглеждаха в блестящата и изпепеляваща  повърхност на „шапката” и започваха да пищят заради това, което виждаха. Всичко това ми причиняваше болка... физическа... Трябваше да спре.

            Вятърът бе доста студен и бавно, но сигурно започнах да се убеждавам, че съм допуснал грешка при избора на яке. Все пак бе края на Април и предполагах, че ще е доста по-„нестудено”. Една ситна капчица (може би дъжд) уцели клепача, спусна се покрай носа ми, по бузата и спря на устната ми.

- ”Вкуси я!!! Дали е солена, а? Как мислиш? Искаш ли да...”

- „Млък!!!

            Пътят бе слабо осветен и осеян с дупки, през които си личаха пластовете асфалт полаган през годините. Тяхната съдба е странна. Те са „липса на нещо”, но когото и да попиташ ще ти каже, „има” дупки. Освен това са «лепилото» сплотяващо нашето общество – когато хората нямаха какво да си кажат и трябваше да запълнят дупките във времето - си говореха за дупките и времето. Тема интересна, модерна и утвърждаваща гражданската позиция на индивида... Тема с развитие.

(Лирическо отклонение)

Пример:

- Добър вечер!

- Добър вечер!

- До катедралата?

- Да, скачай! От къде да карам?

- Както прецениш...

- Ок.

Старт

- Май ще вали, а?

- Ами... слушах сега прогнозата по радиото, ама казаха, че ще се размине май...

(изминати 300 метра)

Мълчание (370 м.)

Неловко мълчание (400 м.)

- На колко километра е колата?

- 200 000 ще станат скоро

- 200 000!?!?!? Стига бе... а колко добре вози... браво!

- Ах... добре. Преди месец ú смених ходовата част... направо беше смляна от тези пътища... по-точно от дупките.

- Пффф... какво ми говориш?  То направо не се трае... скивай го тоя трап!

- Аз какви данъци плащам и то не само аз, ами всички. И къде отиват тези пари? Пълнят си гушите копелетата ненаядени...

(1300 м)

- Ами то проблемът е в това, че твърде много крадат... процентно имам предвид. Ако крадяха маааалко по-малко, нещата щяха да започнат да се нареждат.

- Ще ги запаля ти казвам онези боклуци в парламента. Само ми дай един Калашник и гледай какво ше ги направя! На дроб направо...

- Не се и съмнявам.

- Чесно ти казвам, бе, направо...

- Ясно, бе човек... ама да ти кажа ние сме си виновни, че ги търпим и мълчим. Те какво? Да не са прости? Като оставяме безнаказани подобни своеволия е нормално, си мисля, те да продължават. Или бъркам?

- Е к'во ше напрайш? Ше избереш други ли? Нови... такива още неохранени и беднички, че да започнат и те да лапат като бесни.

- Ами каква идея имаш ти? Калашник – добра идея, само че няма кой да го хване, а? Е виж ги румънците! Чеушеско ли? Я разстрел. На площада, от където е тръгнала «революцията» са оставили фасадите на сградите с дупките от куршуми за да напомнят... така се прави.

- Е на тяхно място кой?

- Хах, ами на тяхно място, което седне ще знае, че народа ще го ебне... ако твърде много медец гребне.

- Ха-ха-ха, туй какво е, рап ли?

- Не рима...

- Аха. Тука добре ли е?

- Да идеално

Крайна цел: достигната

Изминато разстояние: 2.4 км.

Комуникиране : 95%

Теми : Остро социално заангажирани

В обратната посока пак така.

Да живеят дупките!!! Те сплотяват хората! Чрез дупки към прогрес!!! И България на три морета... Та, отплеснах се

            Вляво се намираше едноетажната бетонна сграда, която никога не е била „нещо”. Дори не помня кога и защо я бяха построили, но при един добър ремонт можеше да се превърне в идеален рок-клуб. Отдалечена от блоковете, обрасла с растителност, в близост до гора, близо до вкъщи, абе „пирфектну”. Въображението ми се намеси подобаващо и започна да ми разказва „лошите” сценарии. Твърде скучни са за да ви занимавам с тях, но с две думи : евтина апаратура, лошо обслужване, слаба посещаемост, ексцесии предизвикани от „кварталните ми братя”, разправии с полицията заради присъствието на непълнолетни, фалит, затваряне... въображението ми беше копелдак.

- Добре, не ми позволявай да мечтая! Нямаш проблеми.

- „Знам, че нямам, но ти имаш... и знаеш какви са, но не си признаваш.”

- Не ми се обяснявай! Не ме карай да те принудя да изпълняваш желанията ми

- „Така ли!? И как ще стане това?”

- Как ли? Ха! Ти служиш на мен, а не обратното. Прекаляваш вече, честно ти казвам...

            Клаксонът изкрещя стъписващо и точно това направих – стъписах се, а колата профуча на сантиметри от мен. Гумите ú запищяха ужасени от близостта, с която ме разминаха и като доказателство оставиха черни следи на педя от крака ми, които започнаха да се вият като змии по асфалта... Стоповете отвориха очи и се втренчиха в мен с червенината си. Колата спря на петдесетина метра по-нагоре по пътя. Тишина... Двигателят работеше монотонно. Чух включването на задната скорост и тилът ми настръхна.

- „Проблем?”

- Май да...

            Вдигнах ръка в знак, че вината е моя и продължих да пресичам платното делящо перпендикулярно слабоосветеното пътче, по което до сега вървях и гората. Колата продължаваше  бавно да слиза към мен. Следях я с крайчеца на окото си и допълвах картината с тоновете на слуха си.

- „Истината е на твоя страна. Беше стъпал на пешеходната пътека, плюс това тоя кара със превишена скорост.”

- Да, да... Както и да е...

- „Хм, усещаш ли го?”

- Кое да усещам?

- ЕЙ, БОКЛУК!!! Я СА ВЪРНИ, ВЕ!!!

- „Брей!? Чак пък боклук?”

- Млъкни!

- ЧУ ЛИ, ВЕ ЕЙ?

            Знаех, че е на двадесетина метра зад мен, а аз вече бях в подстъпите  към горичката. Въпреки всичко се обърнах, за да погледна, но без да спирам. Тези си търсеха повод и вече нямаше значение кой е прав, и кой е крив. Видях как предната и задната леви врати се отварят и от тях излязоха две фигури. Стори ми се че една от десните врати също се отвори... Хвърлих цигарата - огънчето ú можеше да ме издаде.

- ‘ФАНИ ГО ВЕ!

- „ Ха-ха, Бягай!!!”

- Шибано копеле си ти...

            Дивашкият инстинкт ме накара да се наведа и да взема камък - просто ей така. След това да се извърна рязко назад и да „прихвана” една от двете фигури... поправка – една от трите фигури. Те вървяха бързо към мен, но не можеха да ме видят, намираха  се точно под лампата в подстъпите - на светло, а аз бях в горичката на тъмно. Не се прицелих - просто знаех, че ще улуча. Запратих камъка и осъзнах, че вече няма връщане, но изчаках, за да видя резултата. Той полетя между дърветата, скършвайки няколко клонки и се стовари върху единия силует... Той просто се олюля и падна. Мисля, че беше шофьорът... Другите двама се спряха и се надвесиха над него.

- „Луд ли си, ве!!?? Ще убиеш човека?”

- ПЕТРЕ, ‘ФАНИ ГО ВЕ!! НЕ МЕ ГЛЕДАЙ, ФАНИ ГО, ЧЕ ЩЕ ГО УНИЩОЖА!!!

- „Е, сега вече наистина бягай! БЯГАЙ!!!”

            Паниката ме обзе за секунда, но изчезна веднага щом хукнах по до болка познатия терен. Всичко си беше същото като преди - храсти, малки хълмчета, пътечки, „коридорчета”. Замислих маршрута, за да го финтирам и започнах да го следвам. Почувствах се отново десетгодишен. Пак бой с камъни, пак някой те гони, пак „чертаеш” маршрути, пак финтове... Едно клонче ме удари през лицето и бузата ми изтръпна. Не се движех с голяма скорост заради тъмнината, но „преследвачът” ми със сигурност се движеше по-бавно... а ако не, щеше да съжалява горичката имаше доста неприятни денивелации на места.

- ЕЛА, ВЕ ПЕДАЛ!!! ЕЛА ВЕ...

            Голяма услуга ми ми направи този с викането си. Долу-горе ми се изясни местоположението му и се убедих, че не може да ме стигне с този темп. Насочих се към едно 10-15 метрово хълмче, намиращо се в горната част на гората. Като малки го наричахме „Четиригърбата камила” заради извивките му. Пътя, по който се бе насочила колата, минаваше точно под него. Това бе стратегическа позиция - връх Шипка на горичката. Започнах да драпам по склона му и установих, че съм загубил форма. На времето бе трудно да го изкачиш само, ако някой отгоре те цели с камъни.

- ПЕТРЕ!!! ПЕТРЕ, ИДВАЙ, ЧЕ НЕЩАТА НЕ СА ДОБРЕ...

- ТРЪГВАЙТЕ, АЗ ЩЕ ГО ТЪРСЯ ТОЯ...

- АРЕ, ИДВАЙ ВЕ! ТРЯБВА ДА КАРАШ!

             Изкачих се на хълмчето и се насочих към „долния” му край за по-добра видимост към колата. Тя беше на мястото, където я бях видял преди екшъна да започне. Върху капака ú лежеше бившият ú шофьор, а другият говореше по телефона и ръкомахаше. На земята имаше пръснати опаковки, най-вероятно бинтове и марли от аптечката.

- ... АБЕ, ТИ МАЙТАП ЛИ СИ ‘ПРАЙШ, МА?!?!

            Той ядно затвори телефона и се обърна към горичката.

- АРЕ ВЕ, ПЕТРЕ!! ПО-БЪРЗО, ЧЕ НЯМА ЛИНЕЙКИ, ВЕ!!

- ИДВАМ, ВЕ...

- „Какво направи бе, идиот?! Човекът е зле.”

- Знам.

- „ЗНАМ ли? ... ЗНАМ?!? Ти си болен...”

- Знам.

- „ ХАхахХА... ЗНАЕШ!?!? КАКВО ЗНАЕШ, БЕ?”

- Млъкни! Опита се да ме убиеш, нали? Този нещастник е в това състояние заради тебе.

- „ О, не... Направо ме разби! Заради мене?!”

-  Заради тебе, да! Занимаваше ме със глупости и  той щеше да ме блъсне... защото пак ме тровеше с негативните си „прожекции” .

- „О, братко, ти съвсем си сдал багажа, честно...”

- Не ми викай „братко” само ме тормозиш... постоянно... аз искам нещо хубаво ти само с отврати ме занимаваш.”

- „Казах ти: БОЛЕН СИ!”

- Ае в устата!!! Тишина искам.

            Петър (явно така се казваше) изскочи от горичката, се доближи до лежащия на капака човек и се надвеси над него. Размениха две реплики с другия и внимателно го изправиха  и поставиха на задната седалка. Погледнах в краката си и видях нещо, което привлече вниманието ми. Един голям колкото паче яйце кремък, едва ли не блестеше на лунната светлина. Колата потегли с мръсна газ.

- „Не си го и помисляй!!”

- Оо, в никакъв случай...

- „Пусни го веднага!!! Чуваш ли? Ще те отровя с кошмари... всяка нощ и не само... пусни го! Моля те!”

            Камъкът уцели изцапания с кръв преден капак на колата, но тя не спря. Седнах на земята и запалих цигара. Напуши ме такъв неистов смях, че просто не можех да се сдържа. Легнах по гръб на тревата и загледах нощното небе.

- Голям майтап, какво ще кажеш, а? Тук ли си?

- „Не искам да говоря с тебе... Никога!”

- Хах, ский’ к’ва ирония, обаче. Камъкът го вкара в беля и Петър ще го спаси...

-„Пхахаха... голяма мърша си...”

Петър – камък ( простете пояснението )