16.04.2008 г., 8:46

(без)Смислено

1.2K 0 0
2 мин за четене
  Улицата беше тясна и тиха, над старите кооперации се виждаше лазурно синьото небе с килимните си облаци.
  Свих в алеята за задния двор на № 26. Озовах се в малка градинка с подкосена морава и джанка до каменния зид.
  Беше ужасно тихо. Птичките бяха накацали неподвижни по клоните и жиците и не чуруликаха. Тревата беше застинала в един-единствен уникален кадър и не помръдваше. Нищичко не се чуваше, никой не се виждаше, нито едно облаче не се движеше.
  Времето беше спряло, защото аз така исках. Трябваше да поговоря със Сев, а когато говорех със Сев, се нуждаех от цялото време на света.
  Имах го.
  - В днешно време всичко е поза - чух го да казва.
  - Не искам ментов сладолед сега - отвърнах към един от прозорците на партера.   Сев се показа с обичайната зелена ябълка в ръка.
  - Ела.
  Качих се в апартамента му.
  - Носиш ли ми Грандиозното си Творение?
  - Разбира се.
  - Какво "разбира се"?
  - Разбира се, че не.
  - Не нося чене - каза замислено Сев. - Еееех, чене, ченеее - си затананика той.
  Дневната му беше с бели измазани стени и изглеждаше чудесно с тези слънчеви шарки, разпръснати навсякъде.
  Сев се беше излегнал на едно червено канапе и дъвчеше дъвка. Ябълката се носеше нагоре-надолу под зоркия му поглед.
  - Сев, ще се ожениш ли за мен?
  - Не, защо?
  - А, добре, чудех се какво да те питам.
  - Търсиш ли, Линда?
  - В момента говоря с теб, Сев.
  Не, не се получаваше разговор на четири очи. Неговите бяха заети с чудесния екземпляр Грени Смит, а моите се гонеха някъде из четвъртото измерение.
  - Знам защо дойдох, Сев.
  - Нима?
  - За да те погледам как дъвчеш дъвка.
  - Само тази ми е - примлясна той.
  - Нямам нищо против тази.
  - Ела да си я вземеш тогава.
  - Предпочитам Красивите ти Думи. Поговори ми малко.
  - Имам цялото време на света. Какво мога да направя? Всичко, което поискам. Освен това не съм сам, а с теб, Линда. Значи Играта става по-интересна.
  Той ми поговори още малко за разни неща като Арсенал, перодръжката му, есента, пружината на леглото му и вафлите с лек крем, които вече не се произвеждат.
  Имаше хубав глас. Сев излъчваше омайна жестокост. Беше невероятно самоуверен и постигаше всичко, което искаше. Държеше се жестоко и безмилостно с летаргията, апатията, песимизма, депресията и комплексите за малоценност у хората. Заедно с тях убиваше и частица от самите хора, за да могат те да се възродят от пепелта подобно на феникси. Ако бяха достатъчно жилави, разбира се.
  Сев не убиваше хората. Убиваше чувствата им. Всъщност е все едно.
  - Чао, Линда.
  - Чао, Сев.
  Да, това беше част от неговата жестокост. С две властни думи той ми открадна насладата от неземния му глас, звучащ като летен дъжд и с дикция на пневматичен чук.
  Подчиних му се, както винаги.


  Отвън, на тихата и тясна уличка, всичко в миг оживя и до мен достигна грохотът на колите и автобусите, пътуващи по близкия булевард.
  Времето отново ме повлече.

Искате да прочетете повече?

Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.

© Линда Всички права запазени

Коментари

Коментари

Избор на редактора

Хрумна й на шапката

ИнаКалина

Аладин потърка вълшебната лампа: “Третото ми желание е да изпълниш още 1000 мои желания.“ Духът ведн...

50 лева на час

Heel

Нещастната любов сполетя Марин Колев заради едно изгодно предложение от страна на негов колега от бо...

Трите прошки

esenna

– Рак, за жалост. Изтръпнах. Мама се сви като мокро врабче. – Но спокойно, Госпожо, този вид рак веч...

Не поглеждай назад

Greg

Когато си млад очакваш в живота ти да се случат всички хубави неща. Няма място за провали. Няма мяст...

Очите на Елиф

azura_luna

Горан вървеше към кръчмата с ръка в джоба. От време на време опипваше дали въпросният предмет, който...

Питаш ме коя съм?

РосиДимова

Здравей, моя виртуална приятелко! Питаш ме коя съм? Отдавна се опитвам да си отговоря на този въпрос...