(без)Смислено

  Улицата беше тясна и тиха, над старите кооперации се виждаше лазурно синьото небе с килимните си облаци.
  Свих в алеята за задния двор на № 26. Озовах се в малка градинка с подкосена морава и джанка до каменния зид.
  Беше ужасно тихо. Птичките бяха накацали неподвижни по клоните и жиците и не чуруликаха. Тревата беше застинала в един-единствен уникален кадър и не помръдваше. Нищичко не се чуваше, никой не се виждаше, нито едно облаче не се движеше.
  Времето беше спряло, защото аз така исках. Трябваше да поговоря със Сев, а когато говорех със Сев, се нуждаех от цялото време на света.
  Имах го.
  - В днешно време всичко е поза - чух го да казва.
  - Не искам ментов сладолед сега - отвърнах към един от прозорците на партера.   Сев се показа с обичайната зелена ябълка в ръка.
  - Ела.
  Качих се в апартамента му.
  - Носиш ли ми Грандиозното си Творение?
  - Разбира се.
  - Какво "разбира се"?
  - Разбира се, че не.
  - Не нося чене - каза замислено Сев. - Еееех, чене, ченеее - си затананика той.
  Дневната му беше с бели измазани стени и изглеждаше чудесно с тези слънчеви шарки, разпръснати навсякъде.
  Сев се беше излегнал на едно червено канапе и дъвчеше дъвка. Ябълката се носеше нагоре-надолу под зоркия му поглед.
  - Сев, ще се ожениш ли за мен?
  - Не, защо?
  - А, добре, чудех се какво да те питам.
  - Търсиш ли, Линда?
  - В момента говоря с теб, Сев.
  Не, не се получаваше разговор на четири очи. Неговите бяха заети с чудесния екземпляр Грени Смит, а моите се гонеха някъде из четвъртото измерение.
  - Знам защо дойдох, Сев.
  - Нима?
  - За да те погледам как дъвчеш дъвка.
  - Само тази ми е - примлясна той.
  - Нямам нищо против тази.
  - Ела да си я вземеш тогава.
  - Предпочитам Красивите ти Думи. Поговори ми малко.
  - Имам цялото време на света. Какво мога да направя? Всичко, което поискам. Освен това не съм сам, а с теб, Линда. Значи Играта става по-интересна.
  Той ми поговори още малко за разни неща като Арсенал, перодръжката му, есента, пружината на леглото му и вафлите с лек крем, които вече не се произвеждат.
  Имаше хубав глас. Сев излъчваше омайна жестокост. Беше невероятно самоуверен и постигаше всичко, което искаше. Държеше се жестоко и безмилостно с летаргията, апатията, песимизма, депресията и комплексите за малоценност у хората. Заедно с тях убиваше и частица от самите хора, за да могат те да се възродят от пепелта подобно на феникси. Ако бяха достатъчно жилави, разбира се.
  Сев не убиваше хората. Убиваше чувствата им. Всъщност е все едно.
  - Чао, Линда.
  - Чао, Сев.
  Да, това беше част от неговата жестокост. С две властни думи той ми открадна насладата от неземния му глас, звучащ като летен дъжд и с дикция на пневматичен чук.
  Подчиних му се, както винаги.


  Отвън, на тихата и тясна уличка, всичко в миг оживя и до мен достигна грохотът на колите и автобусите, пътуващи по близкия булевард.
  Времето отново ме повлече.