Помня вечерите в кухнята, когато сияеше като ангел, а аз се чудех дали сънувам или е истина. Погледът ми пробягваше към ножа. Да, те бяха загинали от нож и ти се страхуваше да не би и твоята съдба да бъде такава. Обхващаше ме параноя. Не, аз не съм като него. Не мога да го направя. Имаше нещо упойващо в този танц на смъртта през Април. Имаше нещо символично. Възвърна душата ми към живот, за да посееш в нея кълновете на скръбта и да ме предадеш отново в затвора на мъртвата прегръдка. Сега вървя по улиците сам и виждам изкривените гримаси на пуританките. Да, може би съм прекалено свободомислещ за тях, а може би съм прекалено беден. Защо ме гледат и се цупят? Защото съм облякъл най-новите си дрехи ли? Или може би, защото бялото не ми отива като цвят. Оставих всяка надежда за нежност и любов. Те са вече привилегия на материалното. Примирих се, спрях да търся изгубена романтика.

Жени, вие сте тези, които вече не са... Спомняте ли си времената, когато ви доставяше удоволствие мирисът на дивата природа, пикник край реката, разходка в гората? Сега ви привлича единствено ароматът на „Рефан", някои скъпи тоалети и суетата из градските улици.

Мъже,с ега вашата роля е по-трудна от всякога.