Искам да бъда щастлива, но щастието ми обърна гръб. Обърна се и си замина, без дори да ми каже защо. Плаках много, много  дълго време, молех се всеки миг то да се върне, но то така и не дойде. Опитах  всичко, да го върна, но уви - не успях.

Мина време и реших, че и без щастието мога да живея.  В един прекрасен слънчев ден обаче щастието позвъни. Каза ми че съжалявало, че някога направило така. Поиска да ме види. Замислих се за кратко и отказах. Тогава го попита ме защо, защо ли, попитах го: "Къде беше, щастие, когато имах нужда от теб, къде беше, когато плачех за теб? Защо идваш сега, когато си наумих да живея без теб? Не те искам, щастие, повече в моя живот, не искам отново да започна да плача, точно когато започнах да се смея и без теб. Не те искам, щастие, затова по добре си върви."  - щастието молеше ме много, но аз отказвах. Тогава то обидено затвори, а аз се усмихнах и следната мисъл се настани в главата ми: "Ето, вече се оправих и мога да тръгна в живота сама. Силна съм и мога да се боря вече, да намеря не само щастието, а и любовта."