17.09.2009 г., 22:07 ч.

Без звезда 

  Проза
655 0 2
4 мин за четене

 

 

                                          БЕЗ ЗВЕЗДА

 

 

   Стаята на хижаря угасна.Всичко потъна в мрак. Само отгоре, като кандила в храм, блещукат звездите. Поглеждам на изток. Търся блестяща звезда. Дядо я наричаше Керванджийката. Някога за часовник са ползвали звездите, повдигне човек тояга и разбере колко часа има до изгрева. Тази звезда се явявала рядко.  

    Веднъж керванджиите я объркали със Зорницата, загубили пътя и загинали в снежната пустош.

   Пред очите ми стои момче с таралежови коси и уморени за годините очи. Нарамил раницата с провизии, всяка ваканция се качва горе в планината. Наоколо гора и ливади. Най-близкото населено място беше на час разстояние.

     През лятото се надпяваше с птиците. Четеше романите на Джек Лондон.

     Зимата беше друго нещо. Докато направи пъртина до дядовата къща, по три пъти се изпотяваше по чукарите, покрити от дебелия сняг. Не можеше да спре, красотата на заснежената гора галеше очите му. Поздравяваше всяко дърво, опитваше от всеки поток. Но най-голямата му радост беше кучето, което го чакаше по средата на пътя. Размахваше отрязаната си опашка и гледаше като човек в ръцете на момчето. Може за коматче хляб, а по-вероятно от любов. Това момче бях аз.

      Никога не срещнах по-добър приятел от него. Пред прага на къщата побелялата брада на дядо се тресеше от вълнение. Бабините устни търсеха челото ми. За толкова обич можех да ида и до Северния полюс.

    Ваканцията бързо свършваше с дядовите приказки и истории, в които той  винаги беше  главен герой. Една такава ваканция беше свършила. Вечерта баба ме сложи да легна рано. Сенките на огъня ме държаха буден.   

    Заспал съм, а сякаш след миг прочувствах една ръка да ме побутва. Кроткият старчески глас ме измъкна от обятията на съня:

  - Ставай! Зорницата се е показала вече, една тояга път остава до изгрева на слънцето.

   Баба разбъркваше големия казан с вода, като го допълваше със студена. Ще измият ваканцията от мен, заедно с чернилката по ръцете и лицето от огнището.  

    Кашата в малкото бакърче събираше каймака си към страните и аха да плисне в огъня. С дървената бъркалка баба, същинска жрица, забъркваше не каша, а магия.

   Раницата до вратата се издуваше от картофи и скоро се озова на гърба ми. Навън звездната светлина заедно със снежната бяха разстлали фантастичен облак надолу по ливадите.

    Възседнах боровия клон, отсечен предния ден. Под възгласа на радостния кучешки лай се запързалях и влязох в облака. Къщата изчезна в сребристия мрак нагоре. Пътеката се виеше и само пъртината определяше посоката.

    Зад гората започваше отново ливада. Клонът заора в рехавия сняг. Кучешкият лай го нямаше. Някъде горе се виждаше сянка. Две звезди се бяха загнездили в Шаровите очи.

    Отново гора - този път гъста. Пъртината се огряваше от проблясващия сняг по клоните на дърветата. Наближавах шосето, на което щях да чакам рейса в шест. За да ме отнесе в големия град.

    Някъде в тъмнината под шосето се чуваше бученето на реката. Сякаш отдалеч идваше кола. Обърнах се. Две очи ме гледаха. Помислих, че е Шаро. По-нагоре още три четири чифта заблестяха от отразената светлина на звездите.

     Навярно бяха изгладнели кучета. Краката ми стъпиха на един от коловозите на шосето. От двете страни се издигаха стени от почистения сняг. Студът ме накара да тръгна надолу по трасето. Очите зад мен продължаваха да ме следват. Спрях. Те също заковаха на място. Сенките на кучешките тела се чернееха на фона на белия сняг, разстоянието се стопяваше с всяка крачка. От бездънния си джоб изкарах комат с хляб. Исках да го дам на кучетата, за  да станем приятели.

   Отдолу се чу вой на кола и скоро фаровете ме заслепиха. Отместих се от пътя, като се качих на една от стените. Товарната кола спря до мен, от кабината се показа мъж.

  - Момче, какво правиш по това време тука?

  - Колко е часът? Чакам да хвана рейса.

  - Какъв рейс? Четири часът е! Качвай се!

    Фаровете осветиха двата коловоза пред нас. Светлината погали косматите гърбове на бягащите в паника кучета. Шофьорът даде газ.

   - Та това са вълци! След теб са вървели.

    Чак сега почувствах страх. Косата се изправи под ушанката. Избиха ме едри капки студена пот.

  - Браво, момче! Не си се уплашил, ако беше хукнал, щяха да те разкъсат. Ти си мъж!

   Двата курса с рударката и топлината в колата си бяха казали думата. Аз похърквах на гостоприемното рамо на шофьора.

   После дойде рейсът. И градът.

   Отново съм пред хижата. От една стая светеше прозорец. Женски ръце опипваха постелята, в която отдавна трябваше да спя. Тръгвам. Няма я дядовата звезда. При толкова часовници Керванджийката беше умряла с дядо. Така останах без звезда…

© Мимо Николов Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??