- Какво искаш да кажеш? - Тя го гледаше учудено с влажните си очи. Облачета пара излизаха от ноздрите ѝ и се разсейваха в студения зимен ден.
Бяха се запознали в началото на лятото, на същата тази пейка в парка, докато разхождаха домашните си любимци. Тогава паркът беше пълен с деца и подвикващи подир тях майки, но сега пустееше самотно. Оголените дървета пазеха като стражи неоживените алеи, а небето, натежало от гъста, сива покривка, висеше ниско над земята.
- Не знам как ще реагираш на думите ми, Надя. Беше ми много хубаво да те познавам. Затова реших, че може би заслужаваш да знаеш истината...
- Не те разбирам... Не искаш повече да се виждаме ли? - Очите ѝ бяха тъжни. Той никога така и не я покани на среща, на истинска среща, с вечеря, приятни разговори и може би... нещо повече. А тя го харесваше. Мислеше си, че е възможно да е от онези старомодни мъже, които имат нужда от повече време, за да предприемат интимни стъпки.
Той наведе глава, сгушен във високата яка на зимното си яке. Измина една дълга минута, докато отговори.
- Всичко, което сме направили си струва... - промърмори сякаш на себе си мъжът. - Всяка прашинка е на мястото си, всеки фотон - усвоен...
Тя зяпна и поклати смръщено глава срещу него.
- Говориш странно... Не те разбирам!
Той се извърна рязко и я погледна право в очите, задъхан и решителен. Хвана ръцете ѝ и заговори с тих, уверен глас:
- Влюбих се в теб, Надя, но не мога да остана!
Младата жена го гледаше вторачено. След няколко секунди се отдръпна и наведе глава.
- Разбирам...
- Не - поклати глава мъжът, пусна я и заби поглед в пустата детска площадка. Кучетата им се гонеха из поляните между алеите, необременени от сложността на човешките взаимоотношения. - Не разбираш...
Помълчаха няколко минути в студения, мрачен следобед.
- Чувала ли си за Парадоксът на Ферми, Надя? - Жената мълчеше. - Знаеш ли защо първите три цифри на универсалното число в математиката са три, едно и четири, със запетая след първото число?
- Какво общо имат тези неща с факта, че не искаш да ме виждаш повече? - В гласа ѝ имаше горчивина и тя понечи да стане. Той я задържа. - Пусни ме, студено ми е...
- Изслушай ме, Надя... Математиката е точна наука, която ние използвахме, за да създадем нещо красиво! Защо лунният цикъл е 28 дни? Защо средностатистически яйцеклетката следва четиринайсет дневен цикъл, два пъти по-малко от числото 28? Защо неподвижните кости на черепа ти са 22? Защо аз имам 7 отвора в тази зона? Колко е 3,14, представено като дроб? Двадесет и две седми! Знаеш ли защо общият брой на зъбите при хората е 52? 20 млечни и 32 постоянни? А колко седмици има в годината? Петдесет и две! Колко кости има в човешките стъпала? Двадесет и шест, понеже сезамовидната кост е вкостена и е по-скоро притурка към метатарзалната кост, а не самостоятелна такава! Това не прави ли общ брой кости на стъпалата 52, колкото седмици в годината ходиш с тях по земята? А защо седмици? Защото 52 е пет плюс две! Защо има само една на четири високосни години в календара? За да го напасне към орбитата на Земята ли? Това е вашето обяснение, но не е истината... Всичко е математика и ние просто използвахме редицата на Фибоначи...
Тя седеше втрещена и объркана.
"Господи... Той страда от тежка форма на обсесивно-компулсивно разстройство. Има отчайваща нужда от помощ... Как не съм забелязала досега?"
- Знаеш ли защо символът за безкрайност е всъщност осмица, завъртяна на деветдесет градуса? Защото инкубационният период на първите въглеродни атоми, съединени в аминокиселинна връзка, която положи началото на живота, беше седем дни. А след седмият ден, започна втори инкубационен период, и така всичко влезе в един повтарящ се цикъл. Затова осмицата е насадена като символ за безкрайност... Твърдението, че арабските символи са разработени от индийски математици много по-късно от римските, приложени от персите и предадени по-нататък на арабите, не съответства на истината, въпреки че това пише в историята ви. Ние ги "подарихме" на индийските учени, за да улесним развитието на математиката по-нататък във вековете.
Тя не издържа и поклати рязко глава с леко вдигнати длани:
- Добре... добре... виж... Аз мога да ти помогна. Трябва да говориш със специалист за това. Моля те, трябва да се лекуваш! Аз ще бъда до теб!
Той изглеждаше тъжен.
- Исках да знаеш истината за мен, Надя... Въпреки че очаквах тази реакция. - Мъжът вдигна ръка и я погали по лицето. - Но искам да знаеш, че не съжалявам за нищо. Пожертвах всичко, за да остана. Инхибиторите, с които удължавам престоя си, вече не действат... В мига, в който избрах да изпитам несравнимото усещане от хормоналните комбинации, които проектирахме във вас в края на късния миоцен, за да ви подтикнем към еволюция и развитие на интелект, подписах смъртната си присъда...
Тя стана от пейката и забърза към изхода на парка, без да каже нищо. Когато видя, че стопанката ѝ си тръгва, златният ритривър хукна към нея с изплезен език.
- Парадоксът на Ферми не съществува, Надя! - извика той след нея. - Липсата на решението му е само свидетелство за ограниченията в интелекта ви, които ние поставихме! Обичам те, Надя, не съжалявам за нищо!
***
Младата жена крачеше бързо по пустата улица. От очите ѝ капеха сълзи. Здрачът падаше бързо в мразовития, късен следобед и сенките все по-уверено се сгъстяваха. Целият свят плуваше в сиво пред очите ѝ, сгромолясан на парчета.
- Надя!
Тя трепна, но не намали ход. Мъжът я догони, хвана я за лакътя и я извъртя към себе си.
- Изслушай ме! Не ми вярвай за това, което ти казах, ако искаш, но моля те, направи нещо за мен... - Той замълча, за да си поеме дъх. Издишаната пара обгръщаше лицето му. - Бучката, която си напипала миналия месец и за която мълчиш упорито и не казваш на никого... Потърси хирург и я премахни. Ако не я махнеш, аденомът ще се изроди след шестстотин и десет дни... Обещай ми!
Тя стоеше и го гледаше с широко отворени очи, в които се четеше крайно объркване и изненада.
- И още нещо, Надя... Отиди при майка си и бъди с нея в следващите няколко месеца. Тя ще има нужда от теб...
Пусна я и тя залитна леко, но остана на крака.
- Сбогом...
Той си тръгна с наведена глава и потъна в мъглата, която бързо се спускаше в настъпващата вечер.
----------------------------------------------------------------
"Two possibilities exist...
Either we are alone in the universe or we are not.
Both are equally terrifying."
----------------------- Arthur C. Clarke
© Лектър Всички права запазени