„Но Устата заших си…”

… Защото имам малко многоточия… Виж… Многоточия за мен и за теб. Аз зная – думите ми са твърде празни, за да си заслужава да запълваме себе си с тях… Не ме гледай с ОНЗИ поглед, знаеш за какво говоря… Нима не го усещаш? А може би винаги си го знаел, мили мой Човек с големи Обещания.
Искаш ли да ти разкажа как започна всичко, искаш ли да знаеш защо съм Безсезонен днес… и утре също… и винаги. (Разликата между мен и теб – аз съм Чувстващ, а ти Разумен… Не е ли така?)

***

На вратата се почука. А може би изобщо не е имало врата… На този свят нищо не е сигурно… Не, всъщност само едно е сигурно – очите ми са сини. Влезе Дамата С Камилите:
- Пиша стихотворение. Искаш ли да го прочетеш?
Всяка една от нейните Три Камили я следваше подире й… Безропотно… Покорно… Неотменимо… До второ нареждане…
- Разбира се, че искам. Но първо ще ти задам важен стратегически въпрос!
Дамата С Камилите ме погледна с изненада… Тя усещаше, че нещо не е в ред. Всъщност… Тя ВИНАГИ бе усещала, че не принадлежи на този свят, нито пък той – на нея… Тя търсеше себе си в своето Безсезоние, търсеше мен, а пък аз търсех Смисъла.
- Питай!
- Има ли Смисъл Изобщо?
Дамата С Камилите седна на мъничкото си столче. Тя винаги сядаше на земята или на това столче, сядаше, когато се чувстваше несигурна… Тоест… Почти винаги… Тя се изправи, доближи се до мен и рече:
- Дори и да Няма Смисъл, важното е да се стремиш да го откриеш…
Хванахме се за ръце и се завъртяхме в своето Безсезоние… Ето как се случи всичко:

***

Убиха ме. Убиха мен и Моите Празни Надежди. Аз съм Черупка на Самоотрицание. През онези Три Дена бях убит…

Първи Ден…

Пристигна Конникът. Бранеше себе си и закостенелите си идеи.
- Здравей, Коннико.
- Разкарай се?!
Опитах се да бъда мил… Да бъда добър… Лошото на това, когато ставам добър, е, че всички внезапно решават да бъдат Лоши, показват Малките си Бодли…
- Чакай… Какво толкова съм ти сторил?
- Фактът, че те има е ДОСТАТЪЧЕН да те мразя…
Беше лято… Едно незабравимо лято… Но Конникът ме уби. Уби мен и Моите Празни Надежди…

Втори Ден…

На прозореца в празната ми стая… Появиха се смътни отпечатъци от човешки ръце… Но не бяха ръце… А криле… Не бяха човешките криле на мечтите… А ангелски криле. Пристъпих към Ангела. Клатеше краката си на ръба на прозореца… (Без да пуши.)
- Здравей, обичам те!
- Но аз теб – не…
Умрях за втори път… Не… Не е възможно?! Къде да намеря Смисъл? Къде ли се е скрил?
Усещам как Пропадам…
Гърча се…
Опитвам се да поема глътка въздух…
Задушавам се…
Въздухът не иска да влезе в дробовете ми, бяга…
Никой не ме обича, дори и Въздухът не желае да го дишам…
Изплъзва се от дробовете ми…
Като песъчинките на Будилника ми.
Всеки един от нас си има Будилник, но по погрешка го нарича Сърце.
Моят Будилник тиктака… (Отчита Безсезонието ми…)
Тогава беше Пролет… Сънопробудена Пролет… Но в нея Ангелът ме уби…

Трети Ден…

Лутам се. Мрачната улица на Отчаянието. Съвсем тясна и не свършва… Никога не свършва… Защото винаги може повече… Винаги може… Проблемът е колко можеш да понесеш. Някой ме потупа по рамото. Човекът с Големите Обещания:
- Обичам те – казва ми – ти си моето Вдъхновение!
Започвам да се разпадам на малки късчета… Но постепенно… Не изведнъж…
- Ти нямаш право да ми говориш така! Изостави ме Преди Време, изостави ме за Цели Две Вечности, а сега Изведнъж нахлуваш и ме наричаш Вдъхновение! Не се постъпва така с хората, които обичаш!
Разпадам се…
Тогава беше есен… Неученолюбива есен… Човекът с Големите Обещания ме довърши…
- Нещо не е наред ли? - попита Някой.
- ДА! АЗ!

***

Изведнъж… Без да се усетя, престанах да Вярвам…
… В Себе си…
… В Любовта…
… В рекламите…
… В любимите си песни…
… В обещанията…
… В кафето с три лъжички захар…
… В гривната, която ми е подарък от много важен за мен човек…
И най-вече… В сезоните…

Няма сезони и никога не е имало такива, не го ли разбра най-после?!
Сезоните, те са Промяната и Развитието, Жажда за живот…
Но аз изпаднах в своето Безсезоние и така се чувствам прекрасно…
Около мен…
Над мен и До мен, сезоните се случват, отминават ме…
Но аз не ги забелязвам.
Обвит в своето Безсезоние, като в мъгла, крача Бавно към Ръба на Пропадането си…

***

- Винаги съм Вярвала, че има Смисъл – отрони Дамата С Камилите… Тя се огледа… Знаеше, че има нещо сбъркано във ВСИЧКО…
- Аз също, но само до Вчера… Не усещаш ли Безсезонието ми?
- О, да… Несъмнено – то се е впило под пръстите ти, в сгъвките на колената, под петите ти, във всеки един твой кичур коса… Разбира се, че го усещам! Как да не го усещам! Аз нямам ПРАВО да не го усещам…

***

Сезоните… Те са красота… Несвършваща Еуфория На Вселената… Те са Смисълът… Не, не ме гледай така, мили мой Човек с Големи Обещания. (Разликата между мен и теб – аз съм Чувстващ, а ти – Разумен… Не е ли така?) Сезоните… Желание за живот…

***

Влизам в Аптеката.
- Добър ден.
- Добър да е…
- Какво ще желаете?
- Ами… Имате ли хапчета против Безсезоние?
- Имате предписание от личния лекар, предполагам?
- Да.
- Лев и двадесет…
Купих си Сезоните… Само за лев и двадесет… Смешно-Тъжно ли е или Тъжно-Смешно?