„Но Устата заших си…”
… Защото имам малко многоточия… Виж… Многоточия за мен и за теб. Аз зная – думите ми са твърде празни, за да си заслужава да запълваме себе си с тях… Не ме гледай с ОНЗИ поглед, знаеш за какво говоря… Нима не го усещаш? А може би винаги си го знаел, мили мой Човек с големи Обещания.
Искаш ли да ти разкажа как започна всичко, искаш ли да знаеш защо съм Безсезонен днес… и утре също… и винаги. (Разликата между мен и теб – аз съм Чувстващ, а ти Разумен… Не е ли така?)
***
На вратата се почука. А може би изобщо не е имало врата… На този свят нищо не е сигурно… Не, всъщност само едно е сигурно – очите ми са сини. Влезе Дамата С Камилите:
- Пиша стихотворение. Искаш ли да го прочетеш?
Всяка една от нейните Три Камили я следваше подире й… Безропотно… Покорно… Неотменимо… До второ нареждане…
- Разбира се, че искам. Но първо ще ти задам важен стратегически въпрос!
Дамата С Камилите ме погледна с изненада… Тя усещаше, че нещо не е в ред. Всъщност… Тя ВИНАГИ бе усещала, че не ...