Биполярна среща

       Бях легнала до брега на едно езеро и броях облаците. С периферията си наблюдавах как листата на дърветата танцуват фламенко. Бяха се групирали по двойки. Жълтите танцуваха с червените, а зелените с кафявите, после вкупом се спускаха надолу, като пеперуди и утихваха по тревата. Протегнах ръка и си хванах едно жълто сърцевидно листенце, докато падаше. Установих, че е от липата на два разкрача от мен. Вдигнах го към слънцето, което надничаше зад един тъмен облак. Жилките му прозираха. Помирисах го. Такива парфюми няма, а би било хубаво жените и мъжете да миришат така. На есен. И тогава го чух:
 – Ти си един розов облак! – гласът беше женски. 
Обърнах се.
– Кой говори? –прошепнах и размърдах очите си.

Помислих си, че е невъзможно да е жълтото листо в ръката ми? Вдигнах го пред очите си и го завъртях. Наистина имаше нещо живо в него. Ала беше само листо. Седнах и се заслушах. Опасенията ми се оказаха безпочвени.
Нямаше жива душа. Причуло ми се е. Успокоих се и легнах отново на одеялото. Наострих уши към гората. Ни звук. Ни дявол. Беше около обяд. Сложих ръка под главата си и се отпуснах. Някъде в дълбочината на небето мярнах самолет. Какво блаженство! Всяка неделя идвах тук с детето, пролетта берях коприва, лятото билки и диви плодове, зимата се въргаляхме по снега, а есента събирахме листа и изработвахме разни красоти с тях с помощта на Ц–200. Кошнички, вази, фруктиерки, предмети за бита и каквото ни хрумне. Този път, обаче детето го взе баба му, мъжът ми отиде на мъжки купон в далечна хижа и аз се оказах сама. Обичам си самотата. Да си призная, рядко мога да ѝ се насладя, а моментът си беше точно такъв.
– Влюбена си в живота. – каза подигравателно гласът, до дясното ми ухо.

С лявото почти не чувам. (След последния път, когато гледах новини.) 
 Скочих, вече бях сигурна, че го чух и се озърнах.
– Летиш, а? Сляпа си за дивашкият поглед на мутрите. Гласът ме стисна за шията.
Едва дишах, а той ме стискаше все по-силно. – И истината я измълчаваш? Говориш лъжи! Мислиш лъжи... лъжи... лъжи...
Ръката му изведнъж  ме пусна. Хванах се за врата, поех си дълбоко въздух и тръгнах бързо напред, като подивяла, очаквайки всеки момент нещо лошо да ме връхлети.
– Обикаляш си тук, опакована в ефимерии, създаваш си утопии – вървеше до мен сърдития женски глас –  и облак по облак лепиш с тази глуповата усмивка. 
Забързах с едри крачки в другата посока – към гората. Този глас ми е познат, отдавна много отдавна съм го чувала. Не мога да се сетя...
– Би трябвало да събираш хартия и пластмаса, – ръмжеше зад тила ми - да скиташ, като бездомна българска кучка из улиците, да те кастрират и да ти заплатят труда с 60 стотинки. 

Погледнах към дърветата и малката пътечка , по която стигнах дотук. Беше отрупана с жълти напоени от дъжда листа приличащи на огромни жълтици. Нямаше никой. Дори ветрец не подухваше, а беше хладно. Раницата ми стоеше на поляната, на няколко метра от мен. Винаги ме е било страх да не полудея някой ден. Сякаш този ден беше дошъл. Неделя. В неделя съм родена. В неделя ще си полудея.
– Ти си една нещастница, но не ми е жал за теб. Това заслужаваш! – отекна от гората.
Подскочих като ужилена и се обърнах рязко.
– Кое заслужавам? Луда ли съм... сляпа? – проговорих, докато кората на един бор се беше вторачил в мен.
– Много повече от сляпа. – отвърна гласът от езерото – Духовно сляпа си. Тежък психичен случай. – замлъкна.
Не съм страхлива. И с мъж съм се била. Но сега вече се изплаших. Забързах към езерото. В тъмните му води, нямаше нито една лодка. И птица не прехвръкна. Небето започна да се мръщи пак. Беше валяло. И така както изглеждаше пак щеше да вали, но слънцето упорито се бореше с пухеният облак. Огледах се във всички посоки. Жълто, оранжево, зелено, червено, кафяво и дъга. Излязла беше дъга. А живо същество не помръдваше. Благословия е да видиш дъга. – мина ми през ума. Тя ще ме спаси от гласа. 
– Дъгата е почерняла от бученето на колите. – измърмори гласът, а
аз се опитах да си запуша дясното ухо  – Няма дъга. – все още го чувах – И дървета няма да има.
– Не искам да слушам това. – прекръстих се и започнах да шептя единствената молитва, която знам, докато сгъвах одеялото. Вече нямаше да стъпя на това страховито място. 
– Запалиха ги гадовете, да им върви бизнеса. Сива е България, вече 33 години и много пъти преди ти да се родиш. Черна е от вдовици почернели от автомобилният кръстоносен поход на диваците, но важното е, че сме строги и дисциплинирани още от най-ранна бебешка възраст. 
– Ей, стига! - завъртях се и ми се зави свят.
– Бием българчетата още от родилният дом. Не си затваряй очите!
– Млъкни вече! Махай се! – размахах ръце и захвърлих одеялото срещу мен. Запътих се към водата, може би там щеше да млъкне. 
– Мрачно е българското небе и скоро ще ни затряскат светкавиците и съвсем ще изчезнем.
– Спри! – извиках с омаломощен глас и бледо лице. Олюлявах се пред езерото и, протегнах ръце.  Кажи ми коя си?

Гласът избълбука от водата.

– Твоята съвест, Ефимерке! Много си глупава!
–  Съвест....повторих клякайки до водата, за да не падна и огледалният ми образ изплува. Топнах пръст, а лицето ми се размаза в клоунска гримаса. Мислех бързо. Значи, наистина съм тежък случай, щом чувам гласът на съвестта си. Смятах, че съм я приспала отдавна, но аз трябва да дам аргументи  в защита на доброто. – наведох се към зеленикавата вода и го изрекох с уверен тон.

– Налага се да защитя и другата половина на истината!
– Не можеш да се защитаваш пред съвестта. Това е все едно да се защитаваш от себе си. 
– Но ти виждаш само половината истина. – изправих се и сложих ръце в джобовете на анцунга, подготвяйки наум речта си. Съвестта не ме изчака да довърша.
– Това е цялата истина. Другото са твои добре подковавани лъжи.
– Но въпреки всичко, България е най-прекрасното място за живот! – извиках и разтворих ръцете си. Пипнах си носа. Не ми беше пораснал. Не много. И в отражението бях почти същата. Значи е самата истина. И съвестта мълчеше известно време, после пак изсъска до ухото ми: 
– България е тежко болна старица със системи в ръцете. Подменят глюкозата с вода и захар и скоро ще умре.
Повече не се обади. Чаках я, тръгнах към одеялото, направих една обиколка около липата. Мълчеше. Върнах се към езерото.
 – И така ли трябва да завършиш? – разбунтувах се и хвърлих един камък във водата. Заслушах се. Почаках и реших да изкрещя силно, да подплаша рибите, вероятно и риби нямаше...

Извиках се, колкото ми държи гласа:
– Сигурно има как да  върнем справедливостта-а-а...

Местността екна, а  последната дума чух как цопна и се удави във водата. Пак стана тихо. И злокобно. Тишината се обви около косата ми и я овлажни. Минаха около пет минути и се върнах на одеялото. По всичко личеше, че съвестта се прибра да поспи. Не само, като вали се спи добре. И преди да завали силно се спи много хубаво. Дано да поспи повече, за да не види бял ден. Или поне да се прави, че спи, може да я изкъпя под дъжда, да я напия с роса, да я нахраня с дива кисела ябълка... макар че тя нито е по яденето, нито е по пиенето. Неподкупна анорексичка. Преди я напушвах с марихуана, но вече не ѝ действа. Жилава е. Докато разсъждавах, (силна е тази дума), докато си нахвърлях шантавите мисли, небето притъмня. Едри капки дъжд зачукаха по лицето ми. Станах, метнах си раницата на гърба и тръгнах. Размишлявах на връщане под дъждобрана. Краката ми подгизваха бързо. Носът ми се зачерви. Имах да лепя есенни листа и да пея детски песнички. Бръкнах в джоба. Листото от липа, не беше толкова смачкано. Ще го сложа в рамка и ще напиша с черни, големи букви отгоре: съвест . Не говорело... друг път. Трябва да е на видно място и да не окапва, да не изгнива.  В противен случай наистина ще полудея. Точно в почивният ми ден. В неделя. На нея не ѝ се полага почивен ден. Огледах се някой да не ме види. Никой не трябваше да знае, че комуникирам със съвестта. Дори животните избягват такива хора. Сама бях.    
– Ей, тук ли си? 

П. С. П:

Написах това непретенциозно нещо, провокирана от статията на Владимир Георгиев: "Правото да бъдеш беден". Не се отмятам от коментара под нея, защото в мен има две половини. По-наивната винаги натделява. Трябваше да ги равнопоставя и го начатках на един дъх. Може би понякога наистина, трябва да водя по-сериозни разговори със съвестта си. Дано да Ви хареса. 

(Сагата с Ирина, продължава с пълна сила, просто това изникна в този момент. )