Някога, някога, толкова някога, колкото пъти звездите се отразяват по всяка плочка от люспестата муцуна на слънчев Змей*, в една китна котловина, свита насред полите на планината, в селце на име Мало Хорово, живеела чудно хубава девойка.
В горният край на селцето, точно преди да влезеш в гъстата, стара, омагьосана гора, насред дворче изпъстрено с цветовете на различни цветя и билки, се била сгушила топла и уютна къщичка, в която живеели бабата и дядото на чудната девойка.
Раснала и пораснала, мома красива, добра и мила, за радост и опора на дядото и бабата.
Очите и били две сияйни бисерчета, стоплящи душата на всеки когото погледнела.
Усмивката и събуждала селцето, като слънчев изгрев.
Където стъпела, никнела китка, каквото с ръка докоснела, заблестявало.
Когото срещнела по сеитба, добивал урожай за десет години.
Минало, неминало време, разнесла се под планината, през дивите гори планински, през полята, над реките, всред села и градове, край огнищата хорски, приказката чудна за Бисерното момиче.
Стигнала и до ушите на трима принца, все напети юнаци, на страшни крале синове, наследници на земи обширни и богатства приказни.
Сговорили се трите принца, да препуснат към селцето в което живеело Бисерното момиче и да се надпреварят, кой ще я вземе за жена.
Речено, сторено. Събрали се слугите, натоварили каретите с приказните богатства, оседлали конете и потеглили на дълъг път, тъй като планината в която се намирало селцето Мало Хорово, била чак в другият край на света.

***

Вечер, преди да заспят, старите жители на Мало Хорово, разказвали на малките непослушковци, които не искали да заспят, една стара легенда.
Казват, че в зората на утрото, когато се раждало времето, по земята живели много змейове.
Някои построили градове, други посадили гори, а трети издигали цели планини, които превръщали в свои домове.
Един ден, сред хората се родил първият магьосник.
Син бил на велик везир и бил отгледан всред красивите градини на великолепен замък, един от малкото замъци, построен от хората.
Замъкът се намирал в подножието на Змейова планина.
Раснал, пораснал магьосникът, но не обичал хората и все странял от тях.
Имал сила голяма и знаел магии за добро, и за зло.
Обиколил много царства, намерил змейовите кладенци, пълни с магьосана вода, изпил ги до дъно и добил още по-голяма сила.
Но където минел говорел сред людете, колко лоши са змейовете, как не обичат хората, шушнел на царете, и палел огньове в хорските умове.
Минало време и се завърнал в замъкът край планината на змейовете, но водел след себе си армия.
Където минела армията му, оставяла опожарени градища и празни змейови дворове.
Не минала година и людете изтребили змейската челяд. А които змейове оцелели, прогонили в затънтените краища на света.
Скрили се змейовете посред гори, в пещери дълбоки, в блата и тресавища непроходими и постепенно били забравени от хората.
Само в Змейова планина останал жив един Змей, който отказвал да се предаде.
Повел магьосникът армията си нагоре и се завързала люта битка.
Цяла година война воювали, а накрая останали двамата, Змей и магьосник.
Премерили се, пък захванали последният бой.
Били се, били, цяла година, а кога превалила, змеят се разлютил страшно и надвил в боят.
Но точно преди да погуби магьосникът, онзи хвърлил последното си заклинание върху змеят.

Такава била приказката, която обичали да разказват хората от Мало Хорово.
И добавяли още, че змеят продължавал да броди дълги години, звяр сред людете, и човек в пущинака.
Заклет все чужд да бъде и дом да не найде.
И всеки от него взор да извръща, нежели чедо човешко, ни змей брат в гората.

***

Високо, горе в планината, където камък и вода се срещали посред небето.
Там където и орел не можел да стигне, а слънцето присядало да си почине по пладне.
В една дълбока пещера скрита в скалата, живеел Змей …

***

Тихо жужене се опита да се вмъкне всред шумът на двата стари вентилатора, които се опитваха да раздвижат маранята в мрачната стая.
Ян свали слушалките и шлемът, и пое дълбока глътка спечен въздух …
Някой упорито държеше натиснат звънецът на входната врата, който отдавна имаше нужда от нова батерия.
Батерии вече почти не се намираха. Бяха отживелица от онзи романтичен двадесет и първи век. Също както старият компютър на Ян. Както вентилаторите и самобръсначката с вградена батерия.
Днес никой вече не ползва такива.
Трудно беше да си го представиш.
Ян изтръска мислите за миналото на хората и се запъти към машината за хранене.
Погледна старият соларно заряден часовник на китката си и си напомни да го свали преди да излезе.
Рискуваше да спрат мислопотокът му за три години, ако бъде хванат.
Нямаше забрана да притежава тези вещи, но само, ако си стояха в рамките на клетката му.
Пътем прелисти мислочипната база за настоящ баланс и се усмихна, доволен от резултатът.
Някой беше купил хартиена картина от тези, които правеше през старият принтер Xerox, който му подариха когато купи компютъра. Търговецът бързаше да се отърве от нелицензираната стока и Ян купи всичко в комплект с четири пакета хартия, само за 0,00032 единици.
Ян трябваше да подготви пратката, стерилно опакована според стандартите за пренос на куриерската служба.
Змей …?
Какво е Змей?
Изкуши се да бръкне в общата мислочипна база, но си спомни за събуждането след спирането на мислопотокът му преди две години.
Беше изключен само за двадесет и четири часа, но остана изхвърлен от мислобазата на домът и беше
изолиран в социализационната камера един бит знае колко време.
… Змей?
Жуженето премина на накъсани, неравни интервали сух, хриптящ звук.
“Звънецът” – спомни си Ян.
Потърси за мисловен импулс при входа на клетката, но не откри такъв.
Сигурно отвън чакаше машина за събиране на органични отпадъци и стерилизация.
Тези машини бяха последните останки от ерата на механичната роботика управлявана от софтуер.
Работеха все още, само защото нямаше кой да ги спре.
Звънецът спря.