Битовизмът на дървените кубчета

Дълъг работен ден. Вкъщи - мръсно, вони на безделие. Скандал - побой. Удар, удар, удар, обида, ритник, ритник в корема, ритник в главата, още обиди, душене, още ритници, кръв, болка, рев. Раздяла. Белези, рани. Страхотен репертоар, страхотен мъж - боклук.

Тя трябва да си го избие от главата, трябва да се промени, трябва да остави това в миналото. Трябва да започне отначало, трябва да се довери. Търси. Намира. Страхува се. Опитва отново. Спира да се страхува. Доверява се. Започва отначало. Детето, детето! Гледай детето! Какво прави детето?

Малкото дете седи и си играе с кубчетата. Строи кула. Всяко кубче си има име. Без да може чете и без да подозира, това дете... просто седи и подрежда живота си. Без да подозира. Поставя червеното кубче на здравето, без да подозира, че няма да доживее да види внуците си. Поставя зеленото кубче на щастието, без да подозира, че ще изгуби родителите си в близките 10 години. Поставя жълтото кубче на късмета, без да подозира, че ще живее на улицата. Поставя розовото кубче на любовта, без да подозира, че го очакват четири развода. Поставя сивото кубче, на което пише "Аз не пуша", без да подозира, че ще пропуши, след като остане сирак. Поставя бялото кубче на равните права, без да подозира, че такива няма да получи. Поставя лилавото кубче, на което пише "Живот без предразсъдъци", без да подозира колко пъти ще бъде съден най-сурово за това, което е.

Беше 6-годишно момче, което без да подозира, седеше и си играеше на мечти. Кубчетата бяха стари и олющени, колкото стари и олющени са всички тези мечти, чиито имена са завинаги запечатани в човешкото съзнание.

Малкото момче не си играеше само. Това, което Животът изкрещя в ухото му, бе, че мечтите не променят нищо. Те просто правят нещата по-красиви. После му прошепна - "Действията задвижват промените. Изборите, които правим, често са по принуда. Много неща се случват, без да можем да направим нищо. Не трябва да си играеш с кубчетата. Трябва да ги събираш едно по едно и да строиш крепост, а не кула."

Това, което Животът не знаеше, бе, че цветната кула, която детето строеше, с времето се накланя и се превръща в дъга. Понеже Животът не мечтаеше, а само действаше, не знаеше, че тази дъга помага на Нея да прости и да се довери отново, на Него да се превърне в истински мъж и на детето да промени съдбата си, за която дори не подозираше, че Животът му е отредил.

Да, има неща, за които Животът не подозира.