Тъмнина. Черна непрогледна пелена покриваше всичко. До ушите на обезумелия шофьор не достигаха звуци. Нямеше време да реагира адекватно на случващото се. Чуваше само пулсиращата кръв в ушите си. Не можеше дори да си поеме въздух. Беше тъмно. Безплътен катран запушващ устата му и запречващ зрението му. А трябваше да вижда... Светлина! Светлина! Светлина! Тресящите му се ръце трескаво търсеха ключа в колата, за да светне в купето. Мозъкът му тотално беще блокирал и нямаше и на представа къде е шибаното копче. В следващите няколко секунди картини минаваха пред очите му и разбиваха здравия му разум. Спомни си това, което видя в небето, лъчът светлина, налетяването с колата на извънземното и спирачките, които извъртяха превозното средство по най-неприятния начин на пътя. Но нещото, което го връхлиташе като кошмар постоянно бе изправеното същество пред колата. Този образ кънтеше в съзнанието му. Извънземно! Той обаче просто не намираше ключа, който бе на една ръка разстояние.
   Изведнъж до него се чу отварянето на дясната предна врата на колата с рязко движение. Човекът изтръпна и студена пот изби по гърба му. До него бе приятелят му. Шофьорът полудяваше. Зад волана се чуваха звуци от падането на разни неща. Светкавичните пръсти на човека треперейки напипаха издатина. Копчето за светлината. Натисна го инстинктивно и затаи дъх. В главата му проблесна образа на извънземното. Класически сиво-бял пришълец. Представите му за реално бяха експлоадирали в хиляди малки кръвни телца нежно стичащи се на предното стъкло. Последвани от гротеска от черни очи и голяма глава върху дребно и слабо, но здраво тяло. Сякаш някой разочарован бог беше захвърлил това ужасно същество от селенията си.
   След щракването на ключа, безумецът се извъртя надясно и се изцъкли. На седалката до него бе празно. Зяпаше с отворена уста и не вярваше. Погледът му проследи пътят на липсващия му другар - вратата бе широко отворена и...
   Стресна се от мисълта за връхлитаща го уязвимост. Беше с колан закопчан сам самичък в колата. Чувстваше се като плячка вързана, за да привлича хищниците. Толкова мразеше тези предпазни средсва и беше го сложил само, за да накара приятеля му да млъкне, когато му бе обяснявал, че е наложително. Сега горчиво съжаляваше за това, че го бе послушал. Отвъд черепът му стенеха две думи. "Мамка му! Мамка му! Мамка му!" Като попарен от неспирния поток от паника, той трепна силно с треперещата ръка, която бе все още на ключа. Отново всичко потъна в непрогледен мрак.
   Нещастникът зад волана чуваше единствено самотното си сърце в плътната чернота. Трябваше да светне. Това беше най-съкровеното му желание...
   ...След по малко от секунда, той не беше готов да реагира. Два пъргави бързи удара в предния капак на колата, го накараха да изкрещи. Миг след това нещо с тъп удар се удари в стъклото. Кръвта в жилите на младока се смрази. По панталоните му някъде в мрака се стичаха вади... Дишаше отсечено на тласъци... Твърде дълга секунда. СВЕТЛИНА!...
   От гледката, която се разкри пред него лицето му се сгърчи в ужас. Започна да крещи истерично. Беше се притиснал в седалката и ревеше като обезумял.
   На капака на колата с ръце на стъклото го гледаше черноокото същество. Тъмночервена линия минаваше от носа му и нагоре между очите. Лявата половина на лицето му също бе покрита с петна почти черна течност. В погледа му имаше такава проницателност, че все едно го пробиваше. А човека не спираше да крещи...
       ***
   Някъде напред по улицата човек под въздействието на адреналина тичаше като вятър. Инстинктите го дърпаха надалече от това безумно място. Не беше стигнал далеч обаче, когато чу писъкът. Това го изкара от равновесие и сърцето му взе да бие като чук в гърдите му. Тичайки без да спира той се обърна леко, за да види какво има и дали не е тръгнало нещо по петите му. Не беше никак очарован. Очите му се разшириха като видя светната кола и хуманоида върху нея. Въпреки, че не го гонеше, той видя за втори път нещото, което го побъркваше и го караше да бяга като луд, непомисляйки за почивка. Тичаше, но стреснат от писъците и ужасът стоварен на капака, страхливецът се препъна и след кратък полет падна. Той побърза да се обърне с лице към колата. Седейки на асфалта той облегна ръце на земята и зяпаше съсредоточено, а малки влажни камъчета се забиваха в дланите му. Не усешаше болката. Главата му бе изпразнена от всякакви мисли и не му бе нищо друго. Усети само лекият ветрец, който рязва косата му.
       ***
   Извънземното се взираше в него, а човекът крещеше, колкото силите му позволяваха. Луната се скри зад облаците напълно. Скоро се усещаше как гласа му сменя тоналност, губейки се и стигайки все по близко сред дърветата наоколо. Всичко се случи толкова бързо, но за него няколкото секунди му се сториха като часове. Часове реален кошмар. Крещейки той забрави за останалия светъл свят. Много скоро обаче му се наложи да спре. След шумно изхриптяване той се задави и замлъкна. Точно тогава чу съществото тихо, но ясно да промълвява.
   - Помогни ми!
       ***
   На трийсетина метра напред на пътя седеше все още човекът успял да избяга от колата. В ситуации като тази не знаеш как да реагираш и умът действа първосигнално. Често най-грешното решение се взима под въздействието на страха. Сто хиляди мига чист ужас, а сега си мислеше, че се е измъкнал. Сякаш беше спокоен от факта, че приятелят му го отнесе.
   Ветрецът, който леко го галеше, сега прерастна във вихрушка. Той не обърна внимание, а гледаше единствено към колата. Моментът ,в който свикна с паниката младежът се изправи.
   В същия миг го връхлетя онзи лъч светлина, който бе видял по-рано. Той прикри очи от ярката светлина и се опита да погледне нагоре. Източникът беше неимоверно светъл и не можеше да различи нищо. Рязката смяна на тъмнината с виделина само го обърка.
   Усети се сякаш наелектризиран и едновременно олекнал. Долови леко затопляне по върховете на крайниците си. Почти приятно загряване по повърхността на кожата го накара да се почувства странно. Той огледа себе си. Наистина се чувстваше странно. И тогава той видя. Ченето му овисна...
       ***
   ...Плувнал в пот и в очи в очи със сив извънземен, сега младежът бе спрял да крещи. През главата му бе минало всичко, но единственото нещо, което неистово желаеще е да спаси собствената си кожа. Мозъкът му се бореше с безумната информация идваща на приливи и смесваща се със спомени от кошмари. Искаше му се да не бяха ходили до съседно градче. Искаше му се да не бяха купонясвали до толкова късно. Искаше му се и да не бяха минавали по този шибан път. Но беше твърде късно. Картите бяха раздадени - някой трябваше да умре...
   Русокосото момче го гледаше с пепеляви очи и силно треперейки насочи двуцевка към лицето на съществото. За миг се подвуоми да натисне спусъка. Не след дълго обаче насочи пушката право срещу главата му и се прицели. Хуманоидът ужасен отново отвори уста:
   - Чакай...!
   Думите му бяха грубо прекъснати от изстрел пръсващ стъклото и отнасящ главата му. Той полетя назад и се строполи шумно в калта.
          ***
   ...Ярък лъч светлина осветяваше приятелят на убиеца. Той гледаше ръцете си и не вярваше. Ясно можеше да различи през кожата си малките кости на пръстите си. Раздвижи ги пред себе си и с огромно изумление можеще да ги вижда като на рентген. И изведнъж го обзе нова паника.
   Стана му непоносимо горещо. Припоти се от непоносимата жега, но студена пот го обливаше. Чувстваше как му призлява. Лъчът светлина за секунда се усили. Почти доловимо пулсиране. После пак върна нормалния си студен интензитет. Като от прожектор момчето беше абсолютно открит. Той дереше ръцете си, проплаквайки при всяко движение. Стомахът му се обръщаше...
   Втора пулсация засили светлината и намаля до "нормалното". Човекът продължаваша да проскимтява и даже още по-силно надаваше вой. Усещаше как костите му започват да сияят. Някаква вътрешно излъчване го загряваше. Езикът му не можеше да седи в устата му повече. Усещаше, че ще повърне...
   Третата пулсация дойде рязко и сякаш проряза през тялото момчето. Той се строполи на колене и заби длани в слепоочията си. Болката беше със сигурност толкова силна, колкото и светлината. Светлината, която като че ли го пронизваше и минаваше през него. Той можеше да крещи от болка. Но тя беше толкова силна, че той само беше стиснал зъби и ръмжеше тресейки се. Тялото му бе сгърчвано от неочаквани конвулсии. Не можеше въобще да ги спре. Беше толкова непоносимо. Той падна на земята и спорадично изпъваше крайници. От ушите, носа и очите му потече кръв. Усещаше, как отвътре щеше да се разкъса. Той обаче не знаеше - болката сега започваше:
   - Рррррррааааааааааааааааа!!!
       ***
   Безизразно човекът прибра двуцевката под седалка. Нейното мрачно леговище, което не бе обезпокоявано... до този миг. Голямата дупка на предното съкло позволяваше на черния влажен въздух да достига дробовете на едно изтощено съзнание. Ноздрите на младежа се разшириха, когато пое студения въздух. Той се отпусна и издиша цялото напрежение. Наведе глава и зарови пръсти в косата си. Облекчението, което изпитваше беше безмерно. Вече нормализира пулса си. Главата му се проясни и мислите, необезпокоявани поеха по своя път. Като малки черни змии излязоха от колата и я обиколиха, за да са сигурни, че всичко е истина. Продължиха по пътя назад и проследиха кървавите извънземни стъпки идващи към задницата на превозното средство. Ловко извиха като гъвкави пипала и продължиха напред по линията на тесния път. Черните змии, каквито можеха единствено да бъдат в такава непрогледна нощ срещнаха наблизо източника на враждебност - черната, но ярка обвивка на чуждоземно зло обвиваща с катранен страх човешкото съзнание.
   Пребледнял като платно шофьорът се сепна...
   Извратено и грозно съвпадение беше направило така, че писъкът от падналия под безмилостния лъч страдалец и оглушителният изтрел от пушката да се случат по-едно и също време. Така нито единият, нито другият не предполагаха за състоянието на другаря си. Можеха само да бъдат притиснати от собствения си ужас и да знаят, че спасение за собствената им кожа няма...
   Русолявият придоби разтревожен и въпросителен поглед. Втренчен напред той можеше да се обърне само наляво към пътя. Където щеше да види само на 50 метра агонизиращото тяло на приятеля му под лъч бледа жълта светлина.
   Знаеше, че може да го направи. Беше в състояние, но въобще не му се искаше. Оставаше с впит поглед напред в нищото. На пътя ревеше и се търкаляше конвулсивно другарят му. Воалът на светлината оставаше все така безразлично плътен.
   Зениците му бяха разширени и безмълвни. Коланът все още придържаше гръдния му кош. Чу нов рев на агония сподавен в ридания. За миг сякаш нещо в погледа му трепна.
   Той обаче не се обръщаше. Гледаше напред към гората в тъмата. На пътя със забито чело в земята стенеше младежът, като стоеше на четири крака и плюеше пяна. Нов спазъм го накара да отскочи и да се стовари по гръб.
   В колата момчето долавяше с периферното си зрение светлината. Въпреки всичко не се обръщаше - лицето му бе образ на оригинала. Очите му се бяха навлажнили, но той не мигаше. Устата му се задвижи беззвучно. Едва-едва започнаха да се долавят мелодични думи. Той пееше тихо и все едно приспивно. А на лицето му не трепваше и мускул. Само устните шептяха приспивната песничка:
  - Спи малко дете... нощта падна...
 Спи за мама... че вещицата е гладна...
 Сънувай приказни... неща... мое сладко... бебе... - Без да спира да си пее, той бавно бръкна под седалката си и извади пушката все още топла от скорошния изстрел. - Мама... само... малко ще... полегне до... тебе.
        ***
   Втори изстрел се разнесе над гората. Черни птици се разлетяха и сякаш прогониха облаците. Луната отново се показа и озари със студени отблясъци черната кола. Тънки вълма дим се промушваха през дупката на предното стъклото. Вече дори кръвта не бе червена. Всичко се потопи в космически цвят и придоби безчувствен характер. Безчувствен път и дървета. Безчувствен труп пред колата. Безчувствен мъртвец и в колата.
   Единственото нещо, което разваляше спокойната атмосфера бяха откъслечните викове на живият наблизо човечец под болезнената светлина.
   Сега той бе на колене. Ридаеше, защото болката бе непоносима. Дрехите му взеха да падат на едри парцали. Косата му и всяко косъмче по тялото му изчезнаха, заедно с облеклото му. Държеше се за главата, защото нещото, което беше по силно от непрестанната болка в мускулите и костите му - това бе пулсиращата на десет секунди болка в черепа му. Чувстваше как мозъкът му щеше да експлодира. Но най-непоносимото бе, че страданието се засилваше прогресивно...
   Отново заби чело в земята и се изгърби. Стисна силно зъби... Чуваше се пропукване... Някъде вътре в него... Звук като от отпорена кора на портокал... Крещеше без да спира, но нямаше кой да го чуе... Тялото му се бореше... Но не можеше да го спре... Трансформация...
   Изведнъж той се строполи на земята в собствените си телесни течности изтекли по време на агонията. От болката бяха останали само намаляващите пулсации в слепоочията му.
   Внезапно лъчът безпристрастна светлина изчезна. Точно така както и се появи. Остана само пронизителното пищене на тъпанчетата му. Огледа се наоколо - всичко абсолютно всичко беше тъмно и притихнало. Светлината в колата мигаше, сякаш непримирявайки се с останалата тъмнина.
   Само лунната светлина се отразяваше с матовия си блязък в мръсния асфалт. Той се огледа и видя ръцете си озарени от студената луна. При видяното едва не падна от изумление...
   ...Човекът се беше превърнал в извънземно същество.

   05.31.07