2.04.2022 г., 9:04 ч.

Благодарност от "Семенца" 

  Проза » Приказки и произведения за деца
813 2 3
20 мин за четене

Благодарност

Все по белите си ходеше Ники. Не го искаше, но колкото и да се стараеше, така се получаваха нещата, че... Мине се не мине ден и му се случи нещо „непредвидено“. Така наричаше той объркването на първоначалния план – „непредвиденост“. Освен, че не можеше да поправи стореното, нямаше начин и да го скрие. Всичко се разбираше. Добричък беше девет годишния Николайчо и винаги готов да помогне, за каквото трябва. Доста дребничък за възрастта си. Косичката му с цвят на зрял житен клас, а светлото му личице, посипано с лунички. Чипо носле и весели, сини очички. В училище се справяше нелошо – петиците и четворките сякаш се съревноваваха в бележника му. Нямаше нито една шестица и, не защото имаше проблем с паметта или забравяше да си подготви уроците. Просто имаше толкова много други неща, които му бяха любопитни. Мореплаватели и кораби, динозаври и праисторически животни, космоса и планетите, автомобили, влакове, самолети и... какво ли още не. За Ники, света беше пълен с интересни неща, които заслужаваха много повече внимание от учебните предмети. Но, много се стараеше да не огорчи баща си и неотклонно следваше съвета му: По-добре това, което си научил за четворка, да го запомниш, отколкото да назубриш урока за шестица и след една седмица нищо да не е останало в главата ти. А, точно заради това му старание, на всяка заплата тати му купуваше книга от поредицата Детска енциклопедия. Дааа, само баща си имаше Ники, откак се помнеше. Питаше отвреме навреме, защо живеят без мама, но татко му казваше винаги едно и също: Някой ден, когато порастнеш, ще ти разкажа малчо. Хубаво си живееха двамата и добре се разбираха. Е, искаше му се на момченцето, баща му да е по... по-весел. Не, че беше някакъв сърдит и намусен татко, просто по-сериозен и строг, от колкото му се искаше на Ники.

Върна се от училище Николайчо. Беше дъждовен ден, следобедната игра навън отпадаше. Наобядва се и за да не му е скучно докато се върне баща му, момченцето си направи петчасов план за действие, като спазваше точно редуването на полезно, с приятно.

Приготвяне на учебниците за следващия ден – игра с динозаврите.

Учене на уроци – редене на пъзел.

Домашни – сглобяване на новия, картонен самолет.

Зачуди се, с какво да изненада баща си. Много, много обичаше Ники да изненадва, да зарадва. Макар, че... всички непредвидености се случваха точно тогава. Остави химикала върху листа със списъка и направи обиколка на апартамента – всичко си беше подредено и чисто. Баща му много държеше на реда и още от малък го приучи на това. В първият почивен ден от седмицата, веднага след закуска се заемаха с хигиенизирането у дома и едва след това започваха приятностите. „Е, може и да нарисувам изненада за тати – помисли си детето. В този момент, погледа му попадна върху коша за пране. Отвори капака и се усмихна. Не беше пускал пералня, но какво толкова. Върна се при списъка и написа последната точка: пране и простиране. Сети се, че за да я изпълни, преди баща му да се върне, трябва да започне с нея. Речено-сторено. Сложи прането, зарадва се, че събра всичко. Отвори чекмеджето за праха. Замисли се, в коя от преградите да го изсипе, но за по-сигурно, сложи и в трите. Клекна пред  пералнята и погледна програматора. Нищо не разбра, само цифрички и толкова. Реши да завърти копчето на първа програма. Помисли си: Щом е първа, значи най-дълго пере и дрехите ще станат супер чисти. Натисна „старт“ и доволен от себе си влезе в дневната.

Ники точно задраска последната точка от плана и чу щракването на ключа – тати се прибираше. Отвори вратата на дневната и замръзна, същото се случи и с баща му, когато затвори входната врата след себе си. От кухнята, където беше пералнята, потоци розова пяна се носеха по пода и се трупаха като сняг в ъглите на коридора.

  • Никиии...
  • Тате, аз...

Така завърши този ден за Николайчо, с поредната непредвиденост. Много му беше мъчно и си поплака в леглото преди да заспи.

На другия ден в училище, най-добрия му приятел Вальо седна до него на пейката през голямото междучасие:

  • Какво става, Бельо? Нещо не си в настроение днес.
  • Не съм.
  • Заради тройката по математика ли?
  • Не. Ще я поправя.
  • Ами...
  • Пак непредвиденост вчера. Наводних с пяна кухнята и коридора.
  • Ох, Бельо – погледна го със съчувствие момченцето. – Какво стана?
  • Не ми се говори за това.
  • Чудя се как ти идват на ума тези...
  • Да не мислиш, че искам да се случва така? – въздъхна Ники.
  • Ами не прави...
  • Какво да не правя?
  • Белите.
  • Не започвам да правя нещо, за да стане беля. Просто така се случва, вместо добро, става... става непредвиденост.
  • Ама, защо изобщо започваш...
  • Просто е, просто искам да помогна и да зарадвам, изненадам...
  • Е, от трите, май само с изненадата успяваш – поклати глава Вальо.
  • За жалост – почеса се по главата момченцето.
  • Бельо...
  • Стига си ме наричал така! Айде, за другите е ясно, ами и ти, найдобрия ми приятел.
  • Извинявай, Бел... Ники.
  • Ето пак, първо ти идва на ум прякора  ми „беля“– ядоса се Николайчо.
  • То, по навик. Не си споменавал до сега, че не ти харесва и...
  • Да, не ми харесва – тръсна глава Ники.
  • Добре де, разбрах. Но...
  • Какво, но?
  • Не мога да разбера, за какво ти е да изненадваш някой? Виждаш, че не ти се получава, нито в къщи, нито в училище, но продължаваш. Пък те, всички и без да ги изненадваш си те харесват.

Замисли се Ники и стигна до причината, но звънеца би и хукнаха към класната стая. След часовете, когато си тръгваха заедно с Вальо, защото живееха в един блок, момченцето каза:

  • Помниш ли, че имахме за домашно съчинение: Коя е любимата ни дума?
  • Е, и?
  • Ами, наймного писаха за „мама“, „щастие“, „родина“ и други някакви...
  • Помня, писах за думата „подарък“.
  • Моята беше „благодаря“.
  • И, какво?
  • Знаеш ли, че първата дума, която съм казал е „дуя“?
  • Това пък какво е?
  • Ами „благодаря“, на бебешки. Обичам тази дума, Вальо. Красива е някак и може би много важна за мен...
  • Как?
  • Не мога да го обясня.
  • И, защо се сети за това?
  • Ами, отговарям ти на въпроса.
  • Кой въпрос?
  • Защо искам да зарадвам някой?
  • Не мога да те разбера, човече. Толкова проблеми си създаваш и прякор ти лепнаха, за едното „благодаря“... О, я чакай. Ами ти? Ти благодариш ли?
  • Предполагам.
  • Честно да ти кажа, не се сещам. Освен, ако...
  • Какво?
  • Ами, уж ти е любима дума, а не я използваш, поне аз не се сещам да съм те чувал. Обикновено казваш: „о, супер е“ или „чудесно е“.
  • Както и да е. Да говорим за друго.

Повървяха още малко и се разделиха пред входа на Вальо. Рижавото коте, което обикаляше наоколо се появи и започна да се умилква около Ники.

  • Охооо, Рижко, здравей! Я да видим, с какво да те почерпя – седна на стълбите до входната врата и отвори раницата. – Етооо, последното саламче от сандвича оставих за теб.

Котето го погълна набързо, пригали се в ръката на Ники и измяука.

  • Ама си гальовен. Май трябваше да те кръстя Галко – погледна ясното небе и реши да се поразходи в парка – Чао, Рижко.

Паркът беше безлюден. Само две майки с бебешки колички си говореха на първата пейка. Малко по-нататък, няколко врабчета кацаха на земята, клъвваха по нещо и неспокойни отлитаха на близкото дърво. Насочи се натам. „Сигурно са гладнички. Каква ли храна си намират сега, в края на зимата? Сети се, че му останаха няколко корички от сандвича. Ах, как приятно ще ви изненадааам! Опааа, внимавай, Ники! Знаеш, че изненадите ти винаги са равни на непредвиденост. Но, но точно сега, няма как да се объркат нещата. Никак не могат да се объркат – помисли си момченцето. - Пък и сега, не е за „благодаря-то“. Ех, как си мечтая, някога тате да ми каже: Благодаря ти, сине! Браво, момче, гордея се с теб, малчо!“

Приближи бавничко за да не ги изплаши. Извади торбичката, с остатъците от сандвича и пусна раницата на земята. Натроши ги, с думите: Добър апетит, врабчовци! Но, те явно се страхуваха да приближат и не помръдваха от клоните.

  • Добреее, оставям ви, да хапнете спокойно – взе раницата и тръгна обратно, като от време на време се обръщаше.

Вятърът се усили, закапаха студени дъждовни капки. Ники забърза към вкъщи. Преди да пресече булеварда се обърна.

  • Неее – извика ужасен и стисна ръчички пред гърдите си. – Махай се – с всички сили хукна обратно. – Махай се – изкрещя отново, а силзичките вече тичаха по лицето му.

Когато стигна, всичко беше свършило. Подплашен от вика му, котаракът захапа врабчето и избяга. Съкрушен от видяното, Ники се подпря на близкото дърво и зарида:

  • Защо, защо винаги всичко се обърква? Нямам късмет. Сигурно защото нямам майка, нямам и късмет тръгна по алеята с наведена глава.

Дъждът се усили. Момченцето се прибра в къщи вир-вода. Преоблече се, но трепереше от студ. Легна и се зави, и неусетно заспа, и сънува...

Слънчева поляна, а той, изправен в средата крие нещо зад гърба си. В далечината, между огромните дървета белее силует и сякаш приближава. Направи няколко стъпчици, за да види по-добре. В този момент, чудно красива жена, облечена в снежнобяла, блестяща рокля излезе от гората и тръгна усмихната към него.

  • Здравей, дете, наречено Николай! Добре дошъл тук!
  • Здравейте! Коя сте Вие? И, откъде знаете името ми?
  • Съм, една от десетте стопанки на мястото. А, името ти, ми го прошепна твоят Ангел.
  • Ангел?! Мислех, че ги има само в църковните книги. Много е красиво тук, но къде съм?
  • В Сърцето на вълшебната гора?
  • Хах... сигурно сънувам – повдигна вежди момченцето – нали?
  • И да, и не?
  • Но, това не е отговор. Или е „да“ или е „не“...
  • Точно тук, детенце, всичко е възможно.
  • Чудя се, как и защо попаднах тук, Госпожо.
  • Скоро ще разбереш, Ники.
  • О,... това, в короната Ви живи цветя ли са?
  • Да – усмихна се пленително жената и с двете си ръце докосна короната, все едно си наглася прическата.
  • Забелязала ли сте, че изглеждат точно като дъга?
  • Дааа, разбира се.
  • А Вие, как се казвате?
  • Фея Благодарност.
  • Фея?! Благодарност?! Е, вече съм сигурен, че сънувам приказка.

Тя притвори за миг очи и поклати глава:

  • Миличък, всичко, което виждаш е съвсем истинско и реално – лекичко се наведе настрани, намигна и попита Какво криеш зад гърба си, момченце?
  • А, нищо. То си е само мое.
  • Скучно е, да имаш нещо само твое – въздъхна Феята и погледна загрижено детенцето.
  • И, защо да е скучно?
  • Всичко е много позабавно, когато го споделиш с някого.
  • Например – заинтригуван попита Ники.
  • Например, да играеш с някого е много повесело, отколкото сам. Също, да гледаш филмче или да се разхождаш или...
  • Ооо, разбирам. Но, но това, което пазя... То... то, не е само мое. Тоест, за други е, но...
  • Малчооо, защо е нужно това сложно обяснение?
  • Оф, права сте, Госпожо, но...
  • Мило детенце, наричай ме просто Фея, моля, ако няма да те затрудни.
  • О, да, добре – изчерви се от притеснение детето. – Макар, че, доста ми е странно да си говоря с Фея.

Тя му се усмихна насърчително и с поглед го подкани да продължи. Николайчо си помисли, че е добричка и може да ѝ се довери. Бавно извади ръчичките си. Подаръкът, който държеше беше опакован с пъстра хартия и привързан с червена панделка:

  • Тук, вътре, е моето „благодаря“.
  • Но, защо е затворено в кутия, дете?
  • Ами, защото е специално.
  • Наистина не разбирам – въздъхна учудена Феята.
  • Ще го подаря на някой, който... някой, който направи нещо много мило и прекрасно за мен.
  • Например какво?

Замисли се момченцето, но не му хрумна нищо определено:

  • Не знам точно какво, но може би е нещо, което ще ме изненада и зарадва.
  • Ахааа, ясно. Ти сигурно получаваш точно такива специални „благодаря“. И, за това искаш да дариш твоето пак така, за специален случай.

Въздъхна Николайчо и с дълбока тъга в гласа каза:

  • Не съм получавал толкова специално „благодаря“. Всъщност, като се замисля, никакво не съм получавал.
  • О, горкичкия ми! – поклати глава съчувствено Феята.
  • Не ме съжалявайте, Госпожо Фея! Сам съм си виновен. Все обърквам нещата, с...
  • Непредвидености – доизрече тя.
  • Така е.
  • Но, какво казваш, когато... когато получиш някоя малка радост или изненада или когато си в магазина например и получиш покупките?
  • О, за тези, обикновените неща казвам: „Чудесно!“ или „Ех, че хубаво!“ или „Много мило!“ или „Зарадва ме, тате!“ или „Зарадва ме, човече!“, ако е в училище.
  • И, откога държиш в кутийка твоето чудесно, прекрасно „благодаря“, Николайчо?
  • От малък. Смееха ми се, че вместо „благодаря“, казвах „дуя“. После пораснах и казвах правилно думичката, но само наум.
  • Но, защо?
  • Защото, да не я объркам на глас и пак да ми се смеят.
  • Разбирам. А, чувал ли си поговорката: Каквото повикало, това...
  • ... се обадило – довърши пословицата Ники.
  • Точно така. Има и друг израз, който не е точно поговорка, но важи точно за твоето скъпоценно „благодаря“
  • Нима? И, е точно за моето...
  • „Каквото посееш, това ще жънеш“

Николайчо присви очички и я погледна неразбиращо:

  • Обяснете ми моля, Драга Фейо!
  • Да сееш, значи да даваш. Когато жънеш, получаваш плодовете на това, което си далпосял. Например: Помагаш на някого за нещо и когато се нуждаеш от помощ, все се намира някой да ти я даде.
  • Ясно, но...
  • Мило ми детенце, наречено Николайчо, време е, да се прибираш у дома и...
  • Извинете, че Ви прекъсвам, Госпожо Фея, но може ли само един въпрос преди да си тръгна...
  • Да, миличък, питай – усмихна се благо тя.
  • Ами, той... този, Ангела, който казахте, че Ви е прошепнал името ми. Той само тук, в приказката ли е с мен или...
  • Не, момченце. Не е само тук. Навсякъде и винаги е с теб.
  • А има ли си име? Може и да ми се наложи да го повикам някога или просто така, да си побъбрим.
  • Мама – каза нежно Феята.
  • Какво, за мама?
  • Тя е твоят Ангелпазител, детенце.

Николайчо пое дълбоко дъх. Личицето му светна. Беше и изненадан, и радостен, и съвсем мъничко тъжен, че е невъзможно да види и прегърне истински мама.

  • Мама, мама, мама – шепнеше с трепет, момченцето.

Две щастливи сълзички, направиха мокри пътечки по бузките му. Ники развърза червената панделка и отвори кутийката. Протегна ръчичка, в която кротичко и търпеливо чакаше да бъде подарена най-чудната, най-вълшебната думичка на света:

  • БлагоДаря!
  • О, и аз ти БлагоДаря, Николайчо, за специалния подарък! – цветята в короната ѝ се поклониха почтително. Но, и аз имам нещо за теб, Николайчо. Заповядай – нежно положи в дланта му, пъстрото, живо Чудо. Миниатюрна, очарователна, възхитителна, прелестна, ярка дъга, с форма на ябълкова семчица, която топло целуна ръчичката на момченцето и се превърна в игрива, гъделичкаща капчица. Тя бързо попи и весело хукна към сърчицето на момченцето.
  • Ах... – изрече Ники учуден и се огледа да види кой пее.

Лекичко и красиво, като мъниста на гердан се нижеха думичка след думичка:

„БлагоДари, БлагоДари, БлагоДари! И, за вчера, и за днес, и за утре-то дори. За всичко и на всеки,  усмихнато БлагоДари! БлагоДари, БлагоДари, БлагоДари и знай, че тази думичка вълшебна, света ще промени! БлагоДари, БлагоДари, БлагоДари!“

Усети милувката по косичката си Ники и отвори очи. Беше в леглото си, а баща му, надвесен над него, с тревожен глас каза:

  • Имаш температура, малчо, но всичко е под контрол – усмихна се успокояващо. – Боли ли те нещо.

Думата „болка“ припомни на момченцето какво се случи с врабчето. Въздъхна и очичките му се насълзиха.

  • Тате, аз...
  • Спокойно, малчо. Първо ще свалим температурата, за се почувстваш подобре, а после...
  • Тате, аз...

И, Ники разказа всичко на татко си, всичко, което му се случи днес, в парка и вълшебната гора. После си поговориха по мъжки: за тъжното и радостното в света; за даването и получаването; за смелостта и честността. Неусетно денят беше свършил. Единодушно решиха, че е късно да готвят и си поръчаха огромна, семейна пица. А, късно вечерта, когато си легнаха тихичко и с много любов, тати му разказа за мама. Преди да заспи, Николайчо прошепна:

  • Лека нощ, тате! БлагоДаря ти!
  • Лека нощ, дете! Няма за какво, но всъщност, като се замисля, е хубаво да сме благодарни за вси...
  • ... за всичко и на всички.
  • И, за вчера, и за днес, и за утрето дори...
  • Тате – изненадан се изправи в леглото Ники. – Ти, ти чуваш ли я?
  • Кое да чувам, малчо?
  • Ами песента, това са думичките ѝ.
  • Разбира се, че я чувам. И подозирам, че това е дело на онази прелестна Фея, от вълше...
  • Или, е от мама – възкликна момченцето.
  • Възможно е, малчо, всичко е възможно. Уж свят, като свят, а се оказва, че Чудесата наистина съществуват.

Кукувичката на стенния часовник отброи единайсет удара и се прибра да поспи, за около час.

Малко преди полунощ, стаята се смълча заслушана в думичите на песента, които припяваха сърцата на баща и син. Спяха си те, но сърцата пееха ли пееха, а прелестният Ангел-МАМА тихичко им пригласяше:

БлагоДари, БлагоДари, БлагоДари! И, за вчера, и за днес, и за утре-то дори. За всичко и на всеки,  усмихнато БлагоДари! БлагоДари, БлагоДари, БлагоДари и знай, че тази думичка вълшебна, света ще промени! БлагоДари, БлагоДари, БлагоДари!“

***

Това беше последното семенце-Чудо (последно за сега), изпратено от Сърцето на вълшебната гора, в света на човеците. БлагоДаря ви, мили деца, за пътешествието, в което бяхме заедно. Толкова е хубаво, че имах възможността да ви разкажа всичко, което видях в очичките на приятеля ми гълъбко. Кой знае, може да ми разкаже още някоя история. И, тогава, тогава, първо на вас ще я прошепна, защото, споделените радост, доброта, свобода, искреност, прошка, подарък, благодарност и Любов са двойно по-големи. Две винаги е по-голямо от едно, нали, а това са думи на всезнаещата Госпожа Математиката.

Обичам ви! Благословени да сте, с Чудесата на очарователните Феи от вълшебната гора!

08 Януари 2020  

 Започната май 2019

© Силвия Райчева Сеймира Дони Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??