Вчера на 29-ти ноември се случи така, че докато се прибирах, след като бях изпратил приятелите си до спирката и след като бях се забавил за последни две, три сладки приказки, заварих две патрулки и линейка пред входа където живеех.
    Мигновенно двама полицаи ме попитаха дали живея тук. След като потвърдих, започнаха да ме разпитват за някаква жена, която живеела на отсрещната врата от моята. Това малко ме озадачи, тъй като никога не съм подозирал, че някой живее там. Нито някога се е чувало шум, нито съм виждал врата да се отваря, нито някакви признаци на живот там. На свой ред и полицаите се озадачиха от моя отговор и разбира се се осъмниха, но след като и другите, които бяха разпитали отговори подобно на мен, то излазох вън от всякакви подозрения.
       Поразпитах за нея, тъй като не ми позволиха да видя тялото, поради факта, че не съм близък на покойницата. Била жена на 41 годишна възраст, с черна коса, височка около 160. Това съвсем нищо не не ми говореше. Твърде общо я описаха. 
     Най-сетне ми позволиха да се прибера. Когато стигнах до входната си врата се обърнах да видя отсрещната врата. Вътре разбира се беше претъпкано с изследователи и в средатат на отворената врата имаше позната жълта лента. Постоях така около минута и се прибрах да не би си помислят нещо за мен и да си създам излишни неприятности.
     Седнах на масата. Не бях разтребил и всичко си стоеше отгоре. Полуизядено руло "Стефани", малко остатъци от пържен бекон, минерална, вода, бира, чипс, пълнозърнест хляб и 7 мръсни чинии - това бе останало от вечерята.
     Хапвах на масата каквото има и мислите ми блуждаеха. Възможно ли бе там в този съседен апартамент да живее жена и аз, и не само аз, а никой никога да не бе забелязал? Дали съм я срещал някога случайно сутрин докато тръгвам за работа? Дали е била някоя затворена, срамежлива жена, която никога не бе набрала смелост да почука на моята врата и да каже - "Здравейте, аз съм съседката отсреща! Може ли малко захар?". Една абсурдна мисъл се прокрадна в мен! Възможно ли аз, всички ние да сме били малко виновни за това нейно самоубийство? Може би е била самотна и толкова тиха, че никой не е знаел, че е живеела тук. Червейчето на депресията бавно глождил душата й. Сигурно докато се смеехме с приятелите тук, тя е приготвяла най-вероятно въже, за да се обеси. Най-вероятно докато хапвах парче пържен бекон устните й са потрепвали и ставали морави. Виновен ли съм за нейната самота?!
     Едно почукване по прозореца ме разсея от мислите. Започна да вали. Събрах вечерята и почистих. Не, не съм виновен! Не е моя работа как моя съсед или съседка решават да живеят живота си! Няма как аз да съм виновен! Прокудих тази шантава мисъл. 
      Загасих лампите и вече бях в леглото. Още продължаваше да вали. Нима ще позволя този призрак, който не подозирах, че живее отсреща да ме измъчва? Не! Невинен съм! 
     Най-сетне спря да вали. Трябваше да заспя, защото утре бях по обичайно време на обичайната си работа. Ослушах се! Беше толкова тихо! Обърнах се настрани! И отново се ослушах - толкова тихо. Почувствах се самотен.