31.07.2015 г., 11:22 ч.  

Близнаците. 

  Проза » Разкази
1134 0 3
12 мин за четене

          Вече седем часа вървеше из града. Изяде само един сандвич и изпи малко шише с минерална вода някъде към 14 часа. Тръгна от вкъщи импулсивно и сега се питаше какво всъщност търси. Не познаваше никого тук и никога не бе идвал в Шумен. По улиците го водеше желанието да опознае родния си град, макар че все още не беше сигурен дали е така. Тайно се надяваше да срещне  някого от близките си и сърцето да му подскаже: това е майка ти, това е баща ти, това е брат ти или сестра ти... той не знаеше как изглеждат, та нали никога не ги беше виждал. Вървеше и се питаше: "В тази къща ли живеят, или в тази, а може би в този блок, но на кой етаж, кои ли прозорци са техните?" Осъзнаваше колко безумно беше поведението му. Прокрадваше се съмнението, че това не е вярно, че е някаква клюка, клевета, завист...

          Всичко започна от изложбата. В края на ноември миналата година учителят им по рисуване влезе ентусиазиран в класа: "Ученици, забелязах, че в последните години някои от вас рисуват много добре и затова говорих с ръководството на градската художествена галерия. Обещаха да ни дадат зала през втората половина на месец май следващата година, за да подредим изложба. Дотогава ще се учим и ще рисуваме. Съгласни ли сте?" Съгласни бяха естествено. Особено Марин и още няколко негови съученици. Имаше още няколко момчета и момичета от другите класове, които също се зарадваха.

          Е, изложбата стана. Събраха се достатъчно картини. И бяха добри. Харесаха се на посетителите и колкото и да беше изненадващо за ученическа изложба, имаше желаещи да откупят някои от тях. Марин имаше една рисунка на селски къщи, която много се хареса и трябваше да я продаде, колкото и да не му се искаше. Трудно му беше да се раздели с нея, защото все пак беше вложил труд, старание и чувства, и вече много си я обичаше.

          След малко повече от месец - вече бяха във ваканция, му се обади Пешо да се видят. Бяха съученици и приятели. Когато се срещнаха, Пешо с известно неудобство го попита:

          - Марине, ти знаеше ли, че си осиновен?

          Марин се стъписа, помълча докато осмисли въпроса, и отговори:

          - Не! Шегуваш ли се? А ти знаеш ли нещо, че ме питаш?

          Пешо продължи:

          - Вчера чух разговор между майка ми и майката на Данчо, която коментираше изложбата и твоите успехи. Попита мама откъде имаш този талант, като си син на счетоводители. Майка й каза, че не е необходимо да е наследствено, а тя продължи, че може да е от другите ти родители. Стори ми се странно, но реших, че може да си осиновен. После попитах мама, а тя каза, че може и така да е, защото преди  да се появиш ти, майка ти и баща ти известно време отсъствали от града, а после казали, че били на екскурзия в чужбина, после при близки във Варна, но наши съседи ги виждали и в Шумен. Помоли ме да не ти казвам, но... нали сме приятели?

          И ето сега Марин беше в Шумен. После можеше и до Варна да отиде. Клатушкаше се уморено през градинката към ж.п. гарата. В 17:30 ч. имаше влак за връщане.

          Шляп! Някой го плесна по врата. Марин се приведе изненадан и погледна настрани и назад, откъдето дойде ударът. Високо момче се смееше насреща му:

          - Ей, Марто! Защо ме гледаш, като че ли ме виждаш за първи път? И кога успя да се прибереш, че и да си смениш прическата? Та нали допреди час само бяхме на стадиона?

          - Извинявайте, но не ви познавам. И защо ме ударихте?

          - Хайде, де! Та това беше само закачка. Не ме познавал бил!

          - За пръв път съм в този град и не познавам никого тук.

          - Чакай, чакай, чакай... ти си Мартин и си ми съученик от първи клас..., но наистина има някаква разлика... Не се ли преструваш, не ми ли играеш театър?

          - Казвам се Марин, не те познавам и не съм ти съученик. Казах ти, че за първи път съм в този град.

          Марин направи движение като да си тръгне.

          - Чакай! - високото момче набираше някакъв номер на джиесема си... - Ей, Мартине, къде си? Може ли веднага да дойдеш в градинката пред ж.п. гарата. Добре, ще купиш хляб, само за малко ела на мястото край люлките, където обикновено се срещаме.

          После се обърна към Марин: 

          - Не си тръгвай! Ще видиш нещо много интересно. Да, ти не си Мартин. Само потрай! Ще се върнем малко назад. Не ме гледай така. Не ти мисля лошо. Вярвам, че и ти ще се изненадаш.

          - Бързам за влака в 17:30 ч.

          - Ще вземеш следващия. Казвам ти - няма да съжаляваш.

          Върнаха се. При люлките беше шумно - деца се люлееха или се гонеха, на пейките имаше майки с малки деца и колички край тях, пенсионери с внучета, и някъде встрани младежки групички. Понеже беше август, хората търсеха прохладата под дърветата.

          Момчето беше разговорливо. Мартин бил най-добрият му приятел. На стадиона ходели да гледат тренировки, а и самите те да тренират. Хубаво било през ваканцията, разполагали с времето си.

          По едно време момчето започна да маха с ръце:

          - Мартине, Мартине, тука сме.

          Към тях се приближаваше момче с тъмно руса тежка и въздълга коса. Едва сега Марин разбра защо високото момче го бе шляпнало така свойски по врата. Мартин наистина приличаше на него.

          Двамата стояха един срещу друг и се оглеждаха с любопитство. Различни бяха дължината на косата, дрехите и нещо в стойката. Мартин беше като че ли малко по-пълен, или както казваха - малко "по-налят".

          Високото момче проговори първо.

          - Ей, ама ви сте като близнаци. Марто, да знаеш само как се наежи като го шляпнах по врата, мислейки, че си ти. И как не! Минаваш покрай мене и се правиш, че не ме виждаш. А после пък и че не ме познаваш.

          В главата на Марин нещо прищрака - значи трябва да е вярно. Не може да си приличаме толкова, а и да имаме близки имена. Зави му се свят. Отправи се към една свободна пейка и приседна. Двете момчета го последваха. Мълчеше и мислеше - дали да сподели това, което знаеше, и което го бе довело в града.

           - А може наистина да сме близнаци.

          После разказа защо е дошъл в техния град. Попита Мартин за семейството му. Момчето каза, че има само баща и по-голяма сестра. Майка му умряла при раждането му. Баща му не искал да говори за това. Момчетата дълго разговаряха. Накрая решиха, че засега няма да питат направо. Ако подозренията им се окажеха истина, щяха да внесат смут и в двете семейства. Разделиха се като си обещаха да поддържат връзка и при всеки удобен случай да се виждат.

 

          

           х     х     х

        

           - Рита, Рита, Ританка!

           - Мартине, пак ли се заяждаш! Имам си име, а и съм по-голяма от теб и съм ти кака.

           - Две години и малко по-голяма и... кака. Маргарита, Рита! Маргарита, Рита!

           - Стига, де!

           - С кого да се заяждам, ако не с тебе. Ако имах брат, с него щях да се заяждам, но като нямам, ще си ти. Маргарита, Рита!

           - Да имаш, ама нямаш.

           Явно Маргарита не знаеше нищо. Или не искаше да каже. Не! Не знаеше, иначе щеше да го завърти някак.

 

 

            х     х     х

 

           - Лелче, днес срещнах Марин.

           Ани замръзна. Режеше лук за яденето и очите ѝ бяха леко насълзени. Нищо не каза.

           - Беше интересно. С Ицо цял следобед бяхме на игрището. Прибрах се към три и половина, ядох и хлябът свърши. Тъкмо бях тръгнал да купя и ми звъни Ицо: „Ела при люлките в градинката зад гарата. Ще ти покажа нещо интересно. После ще купиш хляб, няма да се забавиш“. Отивам и насреща ми като че съм аз, ама не съвсем. Срещнали се, разминали се като непознати и Ицо го плеснал по врата: „Ей, ти защо се правиш, че не ме познаваш?“ и после: „Ти кога успя да си смениш прическата?!“ Ама наистина - хем съм аз, хем не съм. Косата по-къса, малко по-слаб и с други дрехи, разбира се. Живеел в Плевен и за първи път идвал в нашия град. Никого не познавал. Нали е много забавно. Разменихме си телефоните. Може пак да дойде.

            Ани седеше и подсмърчаше. Мартин се питаше - от лука ли, от друго ли? Засега мълчеше. Няма да я питам нищо, може сама да ми каже - сега или утре...

            - Лельо,, кажи на Иван да ми се обади, Трябва ми една от неговите снимки за колажа. Чао!

            Мартин опипваше почвата. Самият той още беше в стрес от това, което беше научил. Не очакваше Маргарита да знае. Ако досега беше чула нещо, вече сигурно да го е споделила с него. За баща си не искаше и да мисли - всичко, свързано с майката, раждането и смъртта ѝ беше болезнено за него. За майка си той и Маргарита говореха само с леля си. Тя разказваше за детството им, за училището, за това коя какво е обичала да прави и за какво са мечтаели. Обичаше сестра си и за нея тя беше най-хубавата, най-добрата, най-способната. Хубаво рисувала, понякога правела модели на дрехи и сама ги шиела. Омъжила се млада и не беше учила след гимназията, но от това, казваше, обществото е загубило един добър художник или моделиер. Мартин реши да изчака още малко и ако леля му не се решеше да говори, той щеше да опита пак. А какво ли ще стане, ако я срещне с Марин, когато той пак дойде!? Трябва да поговорят за това. А на Марин може би също не му е лесно.

          

 

           х     х     х

 

           На Марин наистина не му беше лесно. С много противоречиви чувства трябваше да се бори. Осиновен! Преди две години едно момиче от единадесети клас беше изчезнало за няколко седмици. Говореше се - научила, че е осиновена и тръгнала да търси истинското си семейство. После се прибра и повече не се чу нищо за това. Сега и той имаше същия проблем - и той замина, но съдбата май му помогна по бързо да стигне до истината. Понякога го хващаше яд, че са го лъгали и едното, и другото семейство. Преглъщаше и се питаше защо?

Причината, трябваше да разбере причината. Мислеше, че Мартин трябва да е бил по-щастлив от него - израснал е при истинския си баща, със сестра си. Но се сещаше, че и него са го лъгали, не са му казвали, че има брат. А пък и той самият все пак е имал двама родители. Обичаше ги - те се грижеха за него, обичаха го, тревожеха се, но не го ограничаваха, не бяха досадни. Тия дни срещаше погледа на майка си, която май очакваше той нещо да сподели с нея. Но той мълчеше. Та нали не може ей така направо да се изправи пред тях и грубо да попита: ,Защо сте ме лъгали? Защо не сте ми казали истината?“. Мартин му се обади и каза, че засега не е научил нищо, но че очаква леля му - сестрата на майка им да им каже какво знае. Уговориха се, през другата седмица Марин отново да отиде в Шумен.

 

 

           х     х     х

 

           - Мои мили момчета, така се радвам, че сте заедно. Не се сърдете на миналото. Така е трябвало да се случи - било е неизбежно. Когато Дени почина, бях студентка в София. Чаках радостна вест, а получих тъжна. Пристигнах си веднага - всичко наоколо помагаше: близки, приятели, съседи, познати. Беше си отишла не само дъщерята, съпругата, сестрата, но и майката. А децата не можеха да чакат - две новородени и едно на две години. Майка и татко се преместиха във вашия дом и понеже още работеха, започна една въртележка... Така беше около четири месеца. Взех една изпитна сесия и пак се върнах. Скоро след това стана нещастният случай с дядо ви. Остана на легло и така се лишихме от двама помощници. Тогава татко ви е взел решението да даде единия за осиновяване. Разбирах го, страхувал се, че няма да можем да ви осигурим нормално детство. Не е избирал - просто дошли и взели единия. Той знаеше кого. Оттогава се затвори не само от мъката, но и от вината. Дълго му се сърдих, а той казваше, че съм много млада и няма право да ме лишава от личен живот, не че и после не помагах. Много ми беше мъчно, все се питах каква ли е съдбата на другия ми племенник. Надявах се, Марине ,да те срещна някъде - та нали бяхте близнаци и трябваше да си приличате... Не се случи. Хубавото е, че си попаднал при добри хора. Новият ти баща е преодолял тайната на осиновяването, издирил е семейството ти, и редовно е поддържал връзка с татко ти. Бяха се уговорили да ви кажат, когато завършите гимназия. Аз научих късно. Е, съдбата реши друго - да се срещнете по-рано. Обвиняват тези, които съобщават истината на осиновените, че имат и друго семейство. В много от случаите може би нараняват и объркват съдбата както на децата, така и на  родителите, но на вас това помогна да се срещнете по-рано. На никого не се сърдете. Обичайте се и бъдете щастливи!

 

            х     х     х  

 

            Минаха дванадесет години оттогава. Наскоро срещнах Марин в Банкя. Запознах се с него около този случай.

           - Майка не е добре. Преди пет месеца получи инсулт. Лекарите не обещават много. Само две години издържа след смъртта на татко. Те не са били млади, когато са ме осиновили и всъщност затова баща ми е потърсил семейството, в което съм се родил - мислил е, че е добре да знам, че имам брат и сестра. Аз бях приет добре и от техните роднини и сега и там имам леля и вуйна, чичо и вуйчо, братовчеди. А моят баща - рожденият ми, продължава да гледа деца, сега вече внуци и да разделя времето си между няколко къщи. Да, и вече по-често се усмихва, поне така казва Мартин. И леля пак е край нас, братовчедите - също. А ние - аз, Мартин и Маргарита се обичаме и много чест се събираме, все има поводи за това.

 

 

 

          

 

 

 

          

 

 

      

 

          

          

 

© Лидия Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Благодаря ви Раде /RaiaVid/ и Илияна /inakrein/ за оценките и споделеното мнение, което остана към продължението в архива. Извинявам се, но имах съображения да ги обединя в едно.
  • Интересне разказ! Скачам веднага във втората част, защото ми е любопитно вече.
  • Чакам продължението
Предложения
: ??:??