Еднакви блокове. Иззад ъглите им надничат котки. Стари хора седят по пейките като за последно. От просторите ми махат ризи. Блоковете ме гледат студено със стъклените си очи, сякаш да ми подскажат, че не ми е тук мястото. Макар да се родих и отраснах сред тях, те никога не ме приеха. Всеки път чувах презрителното им мълчание. Ще мълча и аз. А ми се иска да извикам, за да злорадствам, че свъсените блокове си предават вика ми един на друг като горещ картоф. Но не съм дошъл да се забавлявам. Точно така - втори вход, четвъртият етаж по средата. Куп спомени натискат звънеца. Вратата не се отваря.
- Няма ги - в провинцията са. Да предам ли нещо?
 Пак тази провинция! Пак тази съседка, която дано не ме разпознае... Нещо средно между сподавен вик и хълцане, последвани от бързо затръшване на вратата - разпозна ме. Осмислих и седмицата - докато не разкаже на целия квартал, няма да миряса. Все ми е едно.
 Метрото ме отнася към друг квартал. Даже не стана нужда да сменям града - тук хората не се срещат. Кой знае дали ще се върна. Най-вероятно да, но след много- много време. И още отсега си обещавам, че тогава ще извикам.
 Нека им е на блоковете!