Блу и Тайното Примирие в Градината

В един топъл, ленив следобед, когато слънцето сякаш само се припичаше в небето, Блу лежеше между зелените листа на градината на Баба Ореховка. Там, сред уханните треви и сочните ягоди, светът беше различен – пъстър и звънлив, пълен с чудеса. Градината на Баба Ореховка, прочутата билкарка, беше същинско царство на цветове и аромати. Тук не само растенията имаха свой живот – малките същества, които се криеха между тях, също водеха свои скрити, чудновати битки и истории.

Слънцето, меко като топло одеяло, обгръщаше Блу, а тя усещаше как клепачите ѝ натежават. Но тъкмо тогава някъде наблизо прозвуча звънлив смях – тънък и искрящ като капка роса върху листо. Тя бавно отвори очи и за свое удивление видя пред себе си мъничка фигурка, едва колкото нейния палец, настанена върху листо от ягода.

Това беше Принцесата на Ягодите – малко същество с луничаво личице и нежна коронка от ягодови листенца. Лицето ѝ, макар и красиво, излъчваше тревога, а очите ѝ бяха потъмнели от притеснение.

— Какво се е случило? – прошепна Блу, наведена над малката принцеса, опитвайки се да не я уплаши.

— Ах, ужасна беда ни сполетя! – въздъхна Принцесата с глас, звънтящ като камбанки. – Хората на Репичките ме отвлякоха! Все искат повече място, повече слънце… а сега и повече вода! – каза тя и забърса малка сълза с листенце от ягодовата си коронка.

Блу се наведе още по-близо, но точно тогава се чу шумолене откъм лехата с репичките. Иззад зелените листа изскочи малко същество с червено лице, облечено в листен доспех и с шлем, направен от лешникова черупка. Това беше Репичков войник, който държеше като меч тънка клечка и махаше заплашително.

— Стой назад, непозната! – заповяда той с наперен глас. – Аз съм тук, за да пазя Принцесата на Ягодите!

Блу едва сдържа усмивката си. Имаше нещо толкова смело и сериозно в този малък войник, че сърцето ѝ се стопли.

— А току-що каза, че тя е отвлечена! – напомни му тя с леко повдигната вежда.

Войникът се изчерви още повече и лицето му придоби цвета на най-червената репичка в лехата.

— Е, да… нещо такова – изрече той плахо, почуквайки с ботуша си в земята. – Аз съм Ризи и се опитвам да помогна на Принцесата да избяга. Не всички от нас искат раздор с ягодите.

Принцесата на Ягодите кимна сериозно, но в очите ѝ проблясваше мъничко надежда.

— Отдавна спорим за слънцето и водата. Но Баба Ореховка ни обича всички… ако само другите го разбираха, нямаше да има нужда от вражди.

Блу стисна ръце в юмруци, решена да помогне.

— Какво трябва да направим? – попита тя с твърдост в гласа си.

Ризи и Принцесата си размениха погледи.

— Има само един начин – започна Принцесата с тайнствен глас. – Трябва да се срещнем за примирие под Стария Воден Кон.

— Стария Воден Кон? – изуми се Блу.

Ризи кимна сериозно и обясни:

— Това е стара каменна статуя до езерцето на Баба. Под нея всяка клетва се пази и всяко примирие остава свещено. Но ще е трудно да съберем всички на едно място.

И точно в този момент, сякаш призовани от самата природа, от близките лехи се появиха съюзници – Могъщата Мента, Градинският Чай и Босилекът. Те бяха облечени в ароматни наметала и се носеха с достолепие, готови за мирната мисия. Зад тях, подскачайки, дойдоха и няколко лъскави скакалеца, които предложиха да помогнат с превоза.

— Готови сме! – обяви Мента, развявайки розмариново знаме! Но да побързаме, скакалците не са прочути с търпението си!

Блу внимателно взе малките си приятели на дланта си и тръгна с тях към Водния Кон, преди слънцето да залезе.

Процесията из градината бе изпълнена с очарование. Приятелите на Блу – Босилекът със свежия си аромат, мъдрият Чай, напереният Ризи с лешниковия шлем, който се люшкаше в крачка – всички вървяха редом. Различни по вид и характер, но обединени от общата любов към градината и решението да сложат край на враждата.

Когато стигнаха до езерцето с Водния Кон, всичко утихна. Каменният Кон, обрасъл с мъх и напоен с вековна мъдрост, ги посрещна в своята тишина. Старейшините на Репичките и Ягодите вече бяха там, с напрегнати погледи, но изпълнени с надежда.

Принцесата направи крачка напред и заговори с ясен, звънлив глас:

— Приятели на градината, всички жадуваме водата и слънцето на Баба Ореховка. Моля ви, нека сложим край на враждата и живеем в мир.

Ризи също се изправи до нея и заговори твърдо:

— Нека уважим Баба, като се уважаваме един друг.

Последва напрегната тишина, в която природата сякаш затаи дъх. Лек ветрец, носещ ухание на мента, премина над градината. И тогава, старейшините на двете враждуващи страни започнаха да кимат – един след друг, с разбиране и приемане.

Под погледа на Водния Кон всички се хванаха за ръце, лози и листа, произнасяйки думите на мир и единство. Блу усети как градината сякаш въздъхна с облекчение.

С примирието постигнато, малките ѝ приятели се отправиха към домовете си щастливи. Блу се отпусна отново под листата на ягодите, усещайки как нощта обгръща градината в топлина и тишина. В далечината чу смеха на Принцесата на Ягодите, като звън от най-фини камбанки.

Когато най-накрая се прибра в уютната кухня на Баба Ореховка, видя новите петна по роклята си. „Подписи от приключения“, както казваше Баба. С всяко петно, Блу пазеше спомена за своето незабравимо лятно приключение. С радост затича към масата, където я чакаше топъл царевичен хляб.

— Ах, моето малко приключенче – засмя се Баба Ореховка, виждайки доволната ѝ усмивка. Днес наистина си имала вълнуващ ден.

Блу си взе последната хапка хляб и се сгуши на дивана, където Баба я зави с меко одеялце. През клепачите ѝ минаваха сенките на малките ѝ приятели, а в сънищата ѝ танцуваше каменният Воден Кон – пазителят на мира в градината.

---

Така Блу заспа, обгърната от ухания на билки и цветя, с усмивка на лицето и сърце, изпълнено с любов към тайните, които само градината на Баба Ореховка можеше да разкрие.