03.

Домът на Али имаше зенана - отделна част от къщата, която се обитава само от жени и мъжете не влизат там. Бях чувала, че в по-богатите къщи зенана се спазва стриктно, но не предполагах, че някога ще видя със собствените си очи, а мисълта, че сега лежах в постеля точно в средата на една такава зенана, не ми даваше мира. 
Да стана нечия съпруга, за да си стоя вкъщи, да готвя, да чистя и да гледам деца. Да раждам деца!!! И то... децата на Саид! Саид хич не е хубав, а и аз не съм първа прелест, та децата ни ще се напръкат грозни и черни. Ох, дано да нямат моята коса, защото черни с морковена коса съвсем на нищо няма да приличат! Да не говорим, че Саид не смее да каже една дума пред баща си и ще трябва да живея в тази противна къща, затворена зад сто пердета в тази зенана и забулена от света, докато Али не обели очите и не го метнат увит в бял чаршаф в някоя дълбока, студена дупка. Студена колкото кръвта му е студена, змията му със змия! А те, проклетите хора, дълго живеят. Ще ми почерни живота и туй то. 
Аз изобщо и не искам да се женя. Искам да обиколя Вавилон, да видя всичките квартали, куполите на богатите и истинските дървета в дворовете им. Но сега не знам какво да правя. Али така обърка нещата, че съвсем нямам време да измисля нищо. Каза, че утре щял да ни ожени. Без да прави хатуб и да кара Саид да ми иска ръката от майка ми... усетило се е кучето, че тя няма да се съгласи да ме даде и то пред толкова много хора и планът му ще пропадне. Само не мога да разбера, защо точно мен ще почерни, звярът му със звяр! Аз нито съм мюсюлманка, нито се държа като техните кротки момичета, нито пък ще се зарадвам, че ще ставам снаха на такова богато магаре, да не говорим, че съвсем не съм най-красивата в квартала, особено ако застана до онази Зайнеб със зелените като изумруд очи. Не искам нищо от него аз, само да ме остави намира, ама то се е видяло, че няма какво да се направи. Избягам ли – ще одумат баба ми и майка ми, а и като знам на Али лукавия нрав, като нищо да обърне всички срещу нашите и да ги прогонят от квартала, както направиха с човека, който беше изписал цялата си къща. Остана ли – ще трябва да се омъжа, да стоя вкъщи, да готвя, да чистя и да раждам деца.  
Така и не усетих как съм заспала. Сигурно от много мислене или защото се изморих да си натискам лицето във възглавницата, че да не чуят хлипането ми. На сутринта се събудих от онзи мирис на някаква си тяхна подправка, който ти се забива нагоре по носа право в главата и притъпява всичките ти сетива. Изтърколих се от постелята и фукнах към другите стаи, без да пипна нищо. Нахълтах в кухнята така, както си бях рошава и гневна, и като огледах всички на масата, вперих поглед в Али. 
И той, както и останалите членове на семейството, заедно с някакви старци, закусваха тихо, а мляскаха шумно и сърбаха от чашите си с истинско мляко. 
- Ще ме искаш от майката на баща ми! Тя живее някъде на север. Намери я, говори с нея и ако тя ме даде – сама ще ти целувам ръцете. 
Извиках аз гневно и преди да се усетят, хукнах към пътната врата. Вече си представях как тичам надолу по баира, а Али се отказва от цялата тая нагласена сватба, защото е стиснат и не му се дават пари за едно такова пътуване. Представях си го съвсем ясно и едва се сдържах да не се разхиля на глас. И тъкмо стигнах до вратата и дръпнах силно да я отворя – заключено. Нещо ме жегна в сърцето. Али се засмя. Чух го как се смее с пълен глас. Оня противен глас, който се извисява над всеки друг шум и кара кожата ми да настръхва. 
- Ах, Саид, Саид... виждаш ли какъв си непрокопсаник. Как може такова момиче да си избереш – ще трябва да я връзваш вечер като си лягате, та да не ти издира очите. 
Като чух думите на Али, паднах като отсечена. Едвам намерих сили да се завъртя, защото той тъкмо се задаваше по коридора от кухнята зад мен. 
- Работата вече е станала. Цяла нощ си била тука. Всички съседи ще те видят като излизаш. 
Али беше особено весел, когато го каза, и като да ме смаза с чук. От онези големите чукове, с които трошат камъните в каменоломната до стената. Сякаш аз бях камък. И ме счупи. Счупи ме, защото не ми трябваше време да осъзная колко е прав. Връщане назад няма. Моята дума срещу тяхната... и не се знае какво ще направят, за да докажат че нещо е станало...
Ревнах. Като малко дете. Не можех даже да се изправя. Не можех да кажа нищо. Не можех да си поема въздух. Само плачех. Тихичко. Сърцето ми изтичаше през очите. 
Али посегна да ме вдигне, но точно тогава на вратата се почука силно и жена му се показа от кухнята, дотича и ме повдигна лекичко, като ме остави да седя на столчето зад вратата, което изнасяше привечер, за да гледа минувачите по улицата. Али ме погледна злобно, после отключи и отвори. 
Аз не чух кой беше. Някакъв мъжки глас му говореше нещо, но всичко покрай мен се въртеше в мъгла и нито виждах, нито чувах, нито пък исках да видя или да чуя какво става. Исках земята да се отвори и да ме погълне. Чак когато чух и един женски глас, нещо ми просветна. Изтрих си сълзите с опакото на ръката и се втренчих в Али, защото така или иначе не можех да видя кой стои отвън. Лицето му беше изкривено и грозно. По-грозно и по-изкривено отколкото е. Като изсъхнала гъба. Женският глас пак се обади и аз най-после разпознах майка си, скочих от столчето и хукнах към вратата, като по пътя избутах Али. Хвърлих се на врата ù и пак ревнах като малко дете, но тоя път с глас. 
- Тихо, тихо... 
Потупа ме тя по рамото и пак ме залюля в ръцете си, както винаги правеше. Майките винаги са такива - децата им винаги си остават деца.
- И така Али. Не можеш да ми откажеш такова нещо. Моят син е болен, а твоят е хубав и здрав – лесно ще си намери съпруга.  
Когато мъжкият глас пак се чу, аз най-после погледнах крадешком встрани, да видя висок мъж, който стоеше исполински до майка ми. Изобщо и не го бях забелязала и макар да ми беше познат, не се сетих кой е. Косата му беше прошарена, а и нямаше мустаци или брада, та всяка бръчка по лицето му си личеше. Само очите му още бяха живи и пъргави, с онзи зловещ цвят между медно и зелено, който изпъкваше на възмургавата му кожа. 
- Недей така, Джахангир. Приятели сме – знаеш че не мога да ти откажа, защото ми спаси живота. А и работата е свършена – не си навличай срам в къщата като вземеш използвана жена. 
Като чух какво каза Али и веднага завиках в протест. 
- Не е вярно! Лъжеш! Лъжеш, куче мръсно!
В очите му проблесна светкавица и той сви пръстите си в юмрук, ала не понечи да направи нищо, а майка ми ме дръпна назад и ми смъмри да мълча. Високият човек остана равнодушен и спокоен, погледна към мен с празен поглед, после към майка ми и пак се обърна към Али. 
- Не ми пречи Али. И той вече беше женен веднъж – не е редно да вземаме млада мома за втора жена. Саид е хубав. Ще си намери хубава жена. Това момиче тук никой няма да го вземе. А и ще ти създава само проблеми в къщата. 
Али се повъртя на мястото си. Погледна крадешком назад към тъмната къща – явно имаше хора там, които се чудеха какво става. После се обърна пак и се почеса без нужда по главата. 
- Ами...
Замънка и високият мъж пак проговори с дебелия си глас. 
- Харесал я е, не за друго. Виждал я е по пазарището да помага на онова нисичко момиче с дръпнатите очи. Не му отказвай една радост, когато Аллах му е взел толкова много.
Али си пое въздух и най-накрая погледна човека в очите. 
- Така да бъде, Джахангир. Дължа ти живота си. Не мога нищо да ти откажа. Вземете момичето. И да знаеш, че трябва да я връзвате някъде, защото е с обноски на животно. 
И без много-много да се чуди, Али затвори вратата на къщата и всичко утихна. Аз мигах на парцали и гледах ту вратата, ту майка ми, ту високият човек, който явно се казваше Джахангир. Носът му беше остър и чертите му бяха някак отсечени. Не приличаше много на тукашните хора, а и беше твърде висок. Бях сигурна, че съм го виждала. Тогава още не ми идваше на ум, но след няколко мига се осъзнах. Сега разбрах защо очите на майка ми бяха така подпухнали от плач, а лицето ù беше подуто и бледо. Беше плакала не само защото съм изчезнала, ами и защото нямаше как да ми помогне, без да ме омъжи за някой друг. 
- Кой е синът ти?
Изстрелях аз, като изгледах студено лицето на високия. Избягвах очите му, защото не ми харесваше цветът им. Тук няма много хора със светли очи, а неговите, макар че не бяха сини, бяха светъл цвят и когато ме погледнеше, ми ставаше неприятно. 
- Дано дъщеря ти да може да готви и да поддържа къщата, защото с такъв дяволски нрав не бих я избрал дори да ми даваха пари. Мъжът ти беше добър човек, а и ти и майка ти се грижехте за жена ми, та няма как да ти откажа подобно нещо, но не отговарям за нищо оттук-нататък. Доведи я утре по обяд в къщата и дано Аллах е с вас.
Като каза така, Джахангир се обърна и си тръгна. Очите му стояха студени. Лицето му беше безизразно и празно. Цялото му същество излъчваше хлад. Майка ми погледа след него, после ме подхвана под ръка и ме задърпа надолу към баира. Подсмърчаше, а краката ù трепереха. Мълчахме. 
- Видя ли сега какво забърка. 
Прошепна тя тихо и гласът ù излезе някак прозрачен, сякаш говореше от отвъдното. 
- Забрави ни Бог... забрави-и-и... ще трябва да дам момиченцето си на селския идиот, за да го спася от по-голямо зло. 
Майка ми зави тихичко и притвори очи. Аз не смеех да кажа нищо, но започнах бавно да се досещам какво ми говори. 
- На кого ме даваш, мамо?
Едва се отрони от устните ми когато тя се обърна и ме стрелна с премрежени очи. Почувствах, че това не е майка ми, а някой друг човек. Някой студен и непознат, който ме гледаше стъклено. Кръвта ми замръзна. 
- Джахангир има трима сина. Давам те на най-малкия... На Рух те давам... на Двурогия! Дявол при дявола отива, шейтан при шейтана.... 
Тя млъкна и погледна нагоре към сивото небе. Облаците висяха ниско както обикновено, но по няколкото лъча, които пробягваха по косматите им сиви кореми, си личеше, че слънцето сега изгрява. Улиците още бяха пусти, но по къщите се вдигаше глъч. 
- Да беше свела глава, Якира... Да не беше тази твоя пуста гордост, щях да оправя нещата с Али и нямаше да се стига до тук. Отиваш при лудия... Сигурно няма да те пипне и с пръст, но целият ти живот е вече обречен... 
Думите на майка ми отлетяха с вятъра Лу. Сякаш бяха написани в пясъка. И все пак останаха гравирани пред очите ми. Утре ще трябва да се изправя пред Ду ал-Карнайн и да му обещая, че ще бъда с него завинаги... Господ отдавна е извърнал очи от моето семейство, а Аллах отдавна е изоставил хората си в пясъците до южната стена на Вавилон. Всички богове от книгите на Стария свят са се отвърнали от човеците след Войната. Даже слънцето не пропуква тези вечни облаци... Даже и то не иска да ни погледне...