26.01.2012 г., 9:56 ч.

Бог ни забрави в Мрак и ние подпалихме Рая =05.= 

  Проза » Фантастика и фентъзи
619 0 0
6 мин за четене

02.

 

Дори и не чувам какво казва онзи човек, облечен в бяла роба, който стои в двора на къщата до сами края на познатата ми част на Вавилон. Нито помня как съм стигнала до тук, нито кога са ме подготвили за сватба. Всичко ми е една гъста, лепкава мъгла. Сън. Нищо повече от лош сън.

Този свят е загнил. Загнил е до корените си, които алчно са се вкопчили в тази песъчлива земя и жадно изсмукват последните капки влага. Усещам как и аз гния отвътре. Ръката, която държи моята, е потна и груба.

Повдига ми се.

Не е ли и тази ръка гнила. Както сърцата на всички тук. Стари и загниващи. Сухи. Сухи като безплодната земя. Закърнели в своите измислени закони, без които сякаш светът ще спре да се върти. Затворили слепите си очи завинаги и прегърнали своето невежество като най-висша благодат.

Искам да го изгоря... този свят... да го подпаля и да изгоря всички тези алчни хора, забравили законите на земята.

Попитаха ме нещо. Не чух какво протече от дебелите устни на онзи сух човек, облечен в бяло, който не спираше да говори. Видях само как всички замряха и впериха поглед в мен.

Откъде толкова хора са се събрали тук, на края на света? Дошли са всички да гледат как ще коленича. Ще коленича пред малоумието на тази сбирщина, наричаща себе си човеци. Моите крила не са ми дадени от тези човеци, че да бъдат отрязани от тях. Няма да им позволя...

- Всички ще горите... Загнили сте отвътре твърде много, та да имате право да мърсите тази свещена земя с разкапващите ви се телеса.

Преди да се усетя какво става, майка ми сложи дланта си върху устата ми, а насъбралите се хора започнаха да шушукат високо. Очите на човека, облечен в бяло, се разшириха като питки Роти и дебелите му устни се разкривиха ужасено.

- Не я слушайте... тя е много развълнувана и не знае какво говори. – майка ми го прошепна тихо и сухо, но гласът ù отекна над шумотевицата и скоро всичко пак утихна.

Ръката, която досега така безучастно държеше моята, изведнъж ме стисна здраво. Бавно погледнах надясно, където стоеше той. Досега присъствието му беше само сянка. Всеки път, когато погледнех към него, не виждах нищо, освен сянка. Жалка сянка. Не можех дори да си спомня как изглеждаше, въпреки че го бях виждала да се тътри нагоре по баира десетки пъти.

А сега ме гледаше.

Гледаше ме. Право в очите.

Усетих този поглед до мозъка на костите си. Прониза ме като острие и ми отне дъха.

Ду ал-Карнайн, Двурогият, идиотът... беше втренчил в мен очите си и не искаше да ги отвърне настрани. Лицето му беше надраскано в белези, а най-големият преминаваше през лявото му око. То беше синьо. Светло синьо, като сарито на Манджу. А дясното му око беше зелено. Пясъчно зелено... досега не бях виждала такъв цвят.

Цялото ми тяло изтръпна. Две различни очи... има две различни очи. Това не е човек. Не е човек! Омъжват ме за някой демон.

Шамир, къде си сега!? Как можа да ме изоставиш тук и да заминеш без мен?! Ела и ме спаси от тези луди и този дявол, преди да е станало късно! Ела и ме спаси и ще ти простя всичко! Ще ти простя, че ме изостави... Къде си сега, Шамир... Гори в ада! И ти, и всички, които ме изоставиха! Горете в ада!!! Аз ще ви отмъстя за всичко! Ще ви отмъстя, че не направихте нищо... Вие я убихте... Якира, онази Якира, която се роди на този свят... вие я убихте...

Изведнъж всичко се завъртя около мен с бясна скорост, хората хлътнаха назад в пространството и ги обви пълен мрак. Краката ми се подкосиха и целият свят потъна в тъмна тишина.

Когато отворих очи, пред мен имаше таван, измазан с червена глина. Ясно се виждаха следи от пръстите, които са го измазвали. Изведнъж се стреснах, като се усетих, че това не е таванът в нашата къща и се претърколих от постелята. Сгромолясах се шумно на каменния под и се огледах наоколо като диво животно. Бях в малка стая, с един малък прозорец с решетка, измазани с глина стени и каменен под. Стаята беше съвсем празна, като изключим металното легло и едно пропукано нощно гърне под него. В другия край имаше тежка дървена врата, обкована с черно желязо. Завтекох се към нея, хванах металната халка и дръпнах силно, но вратата не се помести на милиметър. Беше заключена.

Имам чувството, че изминаха часове, преди тази мисъл да достигне до мозъка ми. Сърцето ми биеше толкова силно в ушите ми, че чувах как изтласква смръзналата ми кръв на талази, които ме заливаха като прилив и караха ръцете ми да изтръпват от студ. После, когато фактите бавно пропълзяха до изгубеното ми съзнание, ме обля гореща вълна, стече се надолу по гърба ми и заглъхна някъде в пръстите на краката.

Заключена. Като животно. В малка стая с легло и гърне.

Присвих се като натирено куче и изпълзях назад от вратата, като да беше прокълната. Свих се в най-далечния ъгъл.

Заключена. Вратата е заключена. Прозорецът е с решетка. Кой?!! Кой ми отне свободата!? Проклинам ви! Всички ви проклинам! Горете в ада! Горете, дордето телата ви станат на смрадливи въглени и вече няма какво да гори. Горете!!!

Стените на стаята се размиха и разкапаха, завъртяха се пред очите ми и хлътнаха назад в пространството. Отново мрак. Отново тишина.

Чу се проскърцване и аз отворих очи сепнато, като инстинктивно притиснах гърба си още по-силно към стената. Вратата бавно се отвори и в полумрака на стаята се промъкна фигура. Беше леко прегърбена и висока и аз веднага го познах. Ду ал-Карнайн.

Ръцете ми се свиха в юмруци.

Мъкне се. Иде да си иска каквото му дължи съпругата му. Нека пробва да си го вземе! Нищо не му дължа! По-скоро ще умра, но няма да се дам така.

Той се обърна към мен и ме погледна, но в сумрака лицето му беше в сянка и не го видях. Видях само как се наведе и остави нещо на пода, после се поколеба за момент, но отстъпи назад и затвори вратата. Аз се втурнах изведнъж към нея и се провесих на халката ù с цялата си тежест, но той вече беше заключил.

- Храна. Яж.

Чу се тихичко от другата страна на вратата. Толкова тихичко, че не бях сигурна дали този глас не е в главата ми – и без това Ду ал-Карнайн не говореше. Никой не го беше чувал да говори, като изключим мънкането, което никой не разбираше. Сигурно е в главата ми.

Погледнах надолу – на земята имаше поднос с чаша мляко и нещо като каша. Наведох се, хванах го и го засилих към вратата. Той издрънча силно, кашата се залепи за дъските, а купичката ù се пръсна на парченца. Млякото попи бързо в глинените стени, а металната му чашка издрънча по камъните на пода.

- Не ти искам храната!!! – изкрещях колкото глас имах и изведнъж се почувствах празна. Празна отвътре. Като празна ваза, в която е останала само плесенясала вода и спомен за красиви цветя. Сълзите ми потекоха като реки. Ако можех да напоя с тях тази проклета пустиня, сигурно щеше да стане райска градина... стига да не бяха безплодно солени тези мои реки...

Свих се обратно в ъгъла и плаках, докато не се изморих толкова, че заспах. За пръв път не сънувах нищо. Само мрак и пустота...

© Мора Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??