02.
Дори и не чувам какво казва онзи човек, облечен в бяла роба, който стои в двора на къщата до сами края на познатата ми част на Вавилон. Нито помня как съм стигнала до тук, нито кога са ме подготвили за сватба. Всичко ми е една гъста, лепкава мъгла. Сън. Нищо повече от лош сън.
Този свят е загнил. Загнил е до корените си, които алчно са се вкопчили в тази песъчлива земя и жадно изсмукват последните капки влага. Усещам как и аз гния отвътре. Ръката, която държи моята, е потна и груба.
Повдига ми се.
Не е ли и тази ръка гнила. Както сърцата на всички тук. Стари и загниващи. Сухи. Сухи като безплодната земя. Закърнели в своите измислени закони, без които сякаш светът ще спре да се върти. Затворили слепите си очи завинаги и прегърнали своето невежество като най-висша благодат.
Искам да го изгоря... този свят... да го подпаля и да изгоря всички тези алчни хора, забравили законите на земята.
Попитаха ме нещо. Не чух какво протече от дебелите устни на онзи сух човек, облечен в бяло, който ...