Болката
Май бях задрямал. Сънувах нещо красиво. Беше удивително спокойно. Някаква пасторална картина - безоблачно небе, ширнали се под него тучни поля, прорязвани от бистри потоци. Нещо, което носим в душите си от времето на Ева и Адам. Бях в Езерото на спокойствието и на забравата. Не мислех, не чувствах, просто бях сън, като този, в който се бях потопил... Тогава насреща ми блеснаха фаровете. Огромни халогенни прожектори, от които станах прозрачен. Заслепиха ме. Затворих очи, преди да съм ги отворил. Виждах прожекторите и през клепачите. Последва ужасът. Сковаващият ужас, че нещо непоправимо ще се случи. Ужасът, блокиращ сетивата, блокиращ реакциите, блокиращ мисълта. Накрая дойде и болката. Смазваща болка през цялото ми тяло. Болка до последната ми клетка. Сякаш някой ме беше стиснал в юмрук и изтичах между пръстите му. Виех от болка, но не чувах гласа си... Не издържах и загубих съзнание. Не за дълго. Чух спасителите. Суетяха се. Чудеха се как да ме измъкнат. Режеха около мен, кълц ...