Болката

   Май бях задрямал. Сънувах нещо красиво. Беше удивително спокойно. Някаква пасторална картина - безоблачно небе, ширнали се под него тучни поля, прорязвани от бистри потоци. Нещо, което носим в душите си от времето на Ева и Адам. Бях в Езерото на спокойствието и на забравата. Не мислех, не чувствах, просто бях сън, като този, в който се бях потопил... Тогава насреща ми блеснаха фаровете. Огромни халогенни прожектори, от които станах прозрачен. Заслепиха ме. Затворих очи, преди да съм ги отворил. Виждах прожекторите и през клепачите. Последва ужасът. Сковаващият ужас, че нещо непоправимо ще се случи. Ужасът, блокиращ сетивата, блокиращ реакциите, блокиращ мисълта. Накрая дойде и болката. Смазваща болка през цялото ми тяло. Болка до последната ми клетка. Сякаш някой ме беше стиснал в юмрук и изтичах между пръстите му. Виех от болка, но не чувах гласа си... Не издържах и загубих съзнание. Не за дълго. Чух спасителите. Суетяха се. Чудеха се как да ме измъкнат. Режеха около мен, кълцаха, дърпаха... Всичко беше плувнало в кървави реки. Вадеха ме къс по къс. Измъкнаха ме. И когато вече си мислех, че всичко свърши, някакво желязо изневиделица се стовари и заби в корема ми. Остра режеща болка. Усетих, че се задушавам от нея. Събрах сетните си сили и изкрещях. Крещях като обезумял. Знаех, че ако чувам гласа си, значи съм жив. Крещях и го чувах!...

   Три месеца от тогава. Като три дълги години! В първите дни мислех само за болката. Тя беше навсякъде. А лекарите твърдяха, че съм добре и че ще се оправя. Циници! Според тях черепната ми травма не била фатална. Липсвало парче от черепа ми? - Голяма работа! Нещо ме наръгало в корема? - Ще се оправя. Не усещам гърба си и половината тяло? - Лежане му било майката!  Лежах неподвижно и не можех да се помръдна. Страхувах се, че ще бъде завинаги. Мислех за самоубийство. Но когато си неподвижен, няма начин да го направиш. Два-три пъти нощем, когато оставах сам, спирах да дишам. Сдържах дъха си до припадък. И когато си мислех, че почти съм успял, в последния момент поемах инстинктивно дъх... Тогава разбрах как мога да притъпя болката. Започнах да си припомням всичко, което знаех за света. Философия, история, физика, литература, механика... всичко!  Цялата памет, която човечеството беше натрупало през хилядолетията. Помагаше. Спомен след спомен болката изчезваше. Лошото беше, че имах право само на един опит за някой закон, за някой афоризъм, за някоя картина, за някой стих... В мига, в който ги изричах, болката от някоя моя телесна част изчезваше, но аз на мига забравях изреченото... Имах предостатъчно знания, мислех си, че щяха да ми стигнат да премахна болката от цялото си тяло... Почти стигнаха. Сега усещам болка само някъде в крайчеца на кутрето на левия си крак. Не е голяма болка - някакво си кутре.  Но защо ли се чувствам празен. От философията, историята, физиката, литературата, механиката вече нищо не остана... И сега лежа. Гледам тавана и си мисля. То друго май не мога. Болката отстъпи място на унижението. Ужасно унизително е да си безпомощен. Да разчиташ за най-малката дреболия на благоволението на някой от околните. Да ти избършат носа, да те нахранят, да те изкъпят... И тези любопитни погледи към гениталиите, докато те къпят! А  памперсите! Извръщам поглед от срам всеки път, когато ми ги сменят. А в повечето случаи сменящият е млада и красива жена... Опитвам се да спра да ям, поне по-рядко ще ме обслужват. Не става - хранят ме насила. Веднъж и на системи ме включиха - да ми покажат, че няма да е на моето... Дори се чудя, дали болката не е за предпочитане пред унижението? Хващам се, че мисля за нея, желая я, точно в моменти на унижение. А тя избледнява. Ето, след три месеца раната на корема ми е зараснала, а аз почти не си спомням как точно болеше болката там. Някой беше казал, че най-ценното качество на човешкия мозък е да забравя. Глупости! Забравя се в следствие на остаряване. Излиза, че остарявам... Тъжно, но факт. Ето сега - три месеца по-късно смътно си спомням за онази месомелачка, през която минах, а какво ли ще бъде след още три?... Тогава нищо няма да помня, ще бъда почти старец - от болката наречена "раждане" ще са минали цели шест месеца... Шест месеца превъзмогване на болка и унижение! Някой беше казал нещо по въпроса - "Животът ни е даден, не за да му се наслаждаваме, а да го превъзмогнем". Кой беше? Ах, да - Шопенхауер... Какво е казал? Забравих. Болката от кутрето ми изчезна...

* * *