Знаеш какво е да обичаш някого... Да искаш да бъдеш с него и ден и нощ, да значиш всичко за него и той за теб. Но той да те отхвърли... Да не отговори на чувствата ти. Тогава ти се иска да умреш, нали? Ами представи си, че обичаш някого, очарование съпътства образа му в мислите ти. Искаш го... и той иска теб. Той те обича и иска да бъде с теб толкова, колкото и ти с него. Прекрасно, нали? Но приказката свършва тук... Животът просто е решил, че цветето на любовта не трябва да расте и да свърже сърцата ви. Тогава идва мъката, болката. Ти искаш да си с него, да се преборите със всичко, дори със живота, но нямаш сили... усещаш душата си празна и сърцето си във черни окови. Решението - да оставиш любовта към него дълбоко в сърцето си, да я усещаш във всяка клетка, но да се откажеш от нея. Да захвърлиш и последната надежда, че може да сте заедно. Болката не иска да те остави да починеш. Опитваш се да бъдеш силна и почти успяваш... ето... в тунела се вижда светлина... може би най-сетне си свободна? Но тогава се появява пак той, за да ти каже милиони хубави неща... да те накара да мечтаеш и да ти отнеме всичко. Да ти показва непрекъснато слабостта си, която те ранява повече, отколкото ако режеше сърцето ти с нож. Светлината е била мираж, роден от дълбоките ти невинни надежди за искрица щастие. Кошмарът продължава и продължава... нямаш сили дори да искаш да умреш. Остава ти само да спреш по средата на тунела - останала без сърце... без мисли... без мечти. Единствена надеждата те крепи, но усещаш, че и тя отслабва и стоиш безучастна, докато тя умира, защото с нея умираш и ти...
© Весето Всички права запазени