3.04.2012 г., 14:18 ч.

Борба за чужбина 

  Проза » Разкази
647 0 0
4 мин за четене

Питат ме как е животът в Париж. Отговарям всеки път с простото и очевидно, "Париж", за тези, които знам, че ще си помислят автоматично колко прекрасен е животът в чужбина и какъв късмет е да живея в Париж. Отговорът е "Франция" за другите.

 

Истината е, че съм по-самотен, по-интровертен, по-сериозен. По-силен, по-замислен и по-оправен. По-рядко се усмихвам, по-често съм изморен, повече действам. Понякога съм по-внимателен, понякога по-малко. По-често наранявам хората около себе си, по-често не ги допускам до себе си, по-често им помагам. Извинявам се, когато има за какво и съжалявам, най-вече когато нищо не мога да променя.

 

Повече уча, повече работя, повече се занимавам със собственото си развитие. Повече изисквам от себе си, повече успявам, често на висока цена. Повече енергия изразходвам, по-малко ям, по-често съм огорчен от незаинтересоваността на масата и липсата на последствия от хорските усилия. Нямам време да се радвам на успехите си, а когато най-накрая достигна заветния утрешен ден, когато няма нищо повече за вършене, когато е mission accomplished и е време да се прибера у дома, когато дойде време да се погледна в огледалото и да видя какво ще ме погледне обратно, си спомням, че съм просто човек. Спомням си, че всичките тези усилия струват само ако вярваш, че са ти нужни, ако те правят по-доволен от себе си. Нищо повече – супер геройте са за приказките.

 

Когато съм щастлив, си мисля, че не е толкова зле, когато съм нещастен – че нямам друг избор.

 

Понякога виждам задънена улица и знам, че не бих променил нищо, освен това, което така или иначе нямаше да промени нищо. Понякога се смея и чувам отприщването на язовир в пустиня. Понякога чувствам надигането на воля, крясъкът срещу всекидневната несправедливост, неизбежният хъс, от който няма смисъл повече да бягам, който преследва безмилостно и без милостно крайната цел. Хъс, който не може да лъже, но може да манипулира, който не може да извърне очи, но не познава прошка, нито задоволство или спокойствие. Хъс, до който стигам все по-често, паразит, от който имам нужда и който има нужда от мен, за да живее. Хъс, който може да прерасне в злоба. Хъс, който може да послужи като възмездие.

 

Търся одобрението на хора, които не ми го дават. Захвърлям радостта на хората, които ме харесват. Обичам, когато не ме обичат, пак. Не мога да обичам, когато ме обичат. Пак.

 

Потъвам в море и се давя, с лице, обърнато към дъното и се питам защо няма светлина, защо не идва все отнякъде. Чакам спасение и тайно се готвя да намразя човека, който ще поиска да ми го даде и да ме направи зависим. Заспивам и не се наспивам, и се питам колко още ще продължи това. Будя се през нощта и си спомням прекрасни сънища с високи дървета и свеж въздух, с големи простори и малко хора. Будя се и виждам тъмнина, но спокойствието на дома е заменено от минаваща кола. Понякога не искам да си спомням сънищата. Понякога искам да си остана там. Най-често не мога да избягам от искащата реалност.

 

Понякога усещам стената, опряла в гърба ми, разбирайки, че няма повече на къде. Понякога го чувствам като опора, а устата ми се разкривява в усмивка, защото знам какво да правя от тук нататък. Чувството е като гонг, който не ти позволява да си тръгнеш, който ти казва, че битката е за печелене, а не за участване.

 

Случва се да обърна страницата, защото съм срещнал някого и си спомням каква е целта на всичко това. Разбираш, че гледаш дъното на морето и ти стига само да се обърнеш, за да изплуваш нагоре, а слънцето те чака, заедно с лекия летен бриз, който ти шепне за спокойната въздишка на веранда и доволно наблюдение на играещите си в двора деца. Няма нужда от тъга, защото радостта не изисква логика. Няма нужда да се чудиш къде са отишли всичките думи и защо всичко, което ти идва на езика, е мълчание. Стига само да спреш да очакваш думите на хора, които не са при теб, да спреш да задържаш усещането за недостиг. Твоето нещастие изисква твоята грижа, без която не остава за по-дълго от първия вятър, от първата новост.

 

Не ти трябва да се чудиш дали без загуба би оценил това, което имаш. Стига ти, че можеш да стоиш, очила срещу слънцето, и да се усмихваш.

 

 

© Сашко Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
Предложения
: ??:??