Борко
4 мин за четене
Господ изпра небето, а лястовиците го проснаха по жиците и го защипаха с крачета. То продължи да се отцежда в легена на двора у Маринкини. Кап-кап, кап-кап...
Борко се протегна. По традиция първо изпъна предните лапи. Наедно с това гърбът му образува дъга, хлътнала надолу, а подире цялото му тяло потрепера и се завъртя от опашката чак до дългите му, наподобяващи китеник уши. Приближи бавничко до легена с дъждовната вода, вдигна нос, замърда го по неговия си кучешки начин, дето все разсмиваше Маринка, помириса есента и започна да лочи.
Къщата взе да се събужда. Тя също се протегна към ясното небе, изохка два-три пъти и запали сутрешната си лула. Във въздуха се разстла накъдрен на фина спирала аромат. Баба Мария обърна първата катма:
- Маринкее, ставай, чедо! Айде, инак катмите на Борко ги давам! - заплаши бабата и се засмя на чорлавото шестгодишно момиченце, дето поникна в рамката на вратата - Търчи да умиеш очите, бабиното.
Маринка изтича на двора, където Борко я пресрещна с няколко подскока, изкаля ù плетената жилетка, близна я по дясната ръка и хукна по посока на оня сладък, неповторим аромат, носещ се от къщата.
- Чиба! Къш бре, пале такова! - додето се усети баба Мария, Борко бе нахълтал в тясната кухничка и се бе омотал в дългата ù престилка, избягвайки в последния момент заплахата да бъде настъпен от старата.
Докато навикваше Борко, отвън ù се счу мотор на кола и веднага след това пронизителният детски писък на Маринка огласи въздуха чак до близката горичка, оттатък пътя.
-Татее, тате се върнал! Татеее, бабчеее!!!
Баба Мария заряза сача и се втурна, колкото сили имаше, вън, почти се подхлъзна по мокрия плочник, ама се удържа и се озова право в прегръдките на сина си.
- Доживях, божкее, доживях! - вече през сълзи сричаше неразбираеми думи към мъжа, завърнал се ненадейно - Найден, бащата на Маринка.
То бяха сълзи, то бяха приказки, пак сълзи... Преди година беше, когато я оставиха на баба ù в планинското село да я гледа, а синът и снахата заминаха за чужбина.
- Ще си я вземем при нас, нека да си стъпим на крака, да понаправим някой лев, та да я запишем там на училище - бе казал Найден на тръгване. Луда глава бе той, късно се взеха с Ирина, ама ей нà - сдоби се старата най-накрая с внуче.
А сега... Очите ù се помъглиха.
- А хапни катми, де! - усмихна се през сълзи майка му. - Кога ще тръгвате? Ирина там ли остана?
- Сам дойдох, то със самолет не е евтино. Утре вечер ни е полетът.
Сякаш гръм я удари, ма детето си беше тяхно, нямаше право да им се бърка.
- Защо тъй изведнъж бре, Найдене, що не се обади, не писа? - и пак тия пусти реки от очите...
Вечерта синът ù ходи из селото, извика един стар приятел, дето бяха израсли заедно от фарфалаци. Понапиха се в двора, бая шум вдигнаха наоколо, а пък и оня беше ловец, та имаше стрелба като на сватба под вечерното есенно небе с ловната му пушка. На Мария ù се сви сърцето, познаваше сина си, та се надяваше да е кротнал с Ирина и да си гледат добре щерката в странско. Пък и разправи, че много добре печелели с жена си.
На другия ден се приготвиха. Марина плака, баба Мария плака. И на Найден му се сви под лъжичката и едва удържа. Маринка хукна да търси Борко, та да му издърпа ушите за последно, но не го намери. Викаха го, не се обади. Стана ù криво на малката за кучето, ама трябваше да тръгват с колата за града. Оттам - на летището.
- Бог да ви пази, сине! Маринкеее!!! - баба ù я стисна в прегръдките си.
- Ще ни дойдеш на гости, майко, ще ти пратим още пари! - нареждаше Найден, докато завърташе ключа на колата под наем - На масата ти оставих плик, ама не ти казах, щото като те знам каква си, щеше да ги пъхнеш в багажа на Марина. Айде със здраве, ще се чуваме, майко! Не бой се! Ще те вземем и тебе при нас.
На задната седалка Маринка махаше с всички сили и хем се смееше, хем плачеше...
Баба Мария седна на стълбите пред къщи и остана така - вцепенена и невиждаща. Над нея лястовиците, същински щипки за пране, държаха с крачетата си есенното, изпрано небе по жиците. И те се готвеха за път, но без билет.
А на другия край на двора, покрит с окапали, шарени листа, спеше вечния си сън Борко. Сачмите от ловджийската пушка по нелепа случайност го бяха застигнали, докато се промъкваше снощи до барбекюто, дето си го устроиха Найден и приятелят му.
Старата така и не го намери, понеже селото, както споменах, бе планинско и нея година снегът падна много рано.
22.01.2012*
Искате да прочетете повече?
Присъединете се към нашата общност, за да получите пълен достъп до всички произведения и функции.
© Юлия Всички права запазени
/ в прозата ви е харесал
