18.11.2006 г., 22:20 ч.

Ботушки за дама 

  Проза
1291 0 8
6 мин за четене

Ботушки за дама

 

 

  Запрянка Делчева омота дебелия шал около врата си, сложи си новата пухкава шапка, дето си я плете лятоска, провери още веднъж добре ли са скрити парите в чантата, че с тия джебчии знае ли човек и излезе,като не забрави да превърти два пъти ключа за по-сигурно. Отиваше до магазина за обувки на главната, за да осъществи своята моминска мечта. Още вчера мина от там, видя ги, хареса ги, днес рано сутринта получи накуп четирите пенсии, дето цяло лято й ги изчисляваха и сега най-после щяха да бъдат нейни. Белите ботушки, за който мечтаеше от момиче. Като за дама, както би казала майка й, ако беше жива. Като беше в гимназията, само едно момиче имаше такива, но неговият баща работеше в БеДеЖе-то, всяка година пътуваше безплатно из останалите соцрепублики, та й ги беше донесъл от Унгария ли, ГеДеРе-то ли, така и не се разбра. Катя, така се казваше момичето, си ги носеше с мерак, фръцкаше се и обираше погледите не само на съучениците, но и на всички по улицата. И Запрянка замечта за такива ботушки, но къде-ти, родителите й цял живот живееха под наем в една съборетина на Жилфонд, чието единствено предимство бе, че е в центъра. Някога баба и дядо й имали къщичка край Марица, Чирпанското земетресение от 28-ма я е струтило, държавата им отпуснала някакви помощи, дядо й ги пропил и айде, цял живот под наем. То, каквато люлка те е залюляла, такава и до гроб, помисли си Запрянка за кой ли път, но сега не беше време за такива мисли, сега отиваше за ботушките, дето греят на витрината и я чакат. Ама това за люлката си беше чиста истина. Като завърши гимназията, хвана се на работа в Електроапаратурния, редовна смяна, осем часа и половина на конвейра. Там се запозна с Гошо, ожениха се, обядваха заедно в заводския стол, прибираха се заедно с тролея, много им завиждаха. Заради хорската завист ли, урочасаха ли го нещо, но Гошо почина млада младина, остави я с девет годишна

 

                                            -   2   -

дъщеря. Пийнали с колегите, станало му лошо, извикали линейка, докато се разбере какво-що, изпаднал в кома. На другия ден по обед излезе от комата, позволиха й да го види, после говориха с доктора, диабет, каза той, не е трябвало да пие, ама кой да ти знае, че е диабетик, после тя си тръгна, а вечерта й се обадиха, че е починал. Боже, колко бързо си отива човек, и как ти се преобръща живота наопаки за един ден! Как изгледа щерката, Надето, само тя си знаеше. Гошо си отиде 91-ва, демокрацията вече беше дошла, ама в края на 97-ма дойде и инфлацията, доларът стана 3000 лв, двете с Надето цяла зима гладуваха и сърцето й се късаше, че не може да й купи храна и дрешки. Съкратиха я от работа, почна да продава вестници на улицата, но хвана бронхит, а пък откъде пари за лекарства. Чак през 99-та си намери постоянна работа, та успя да изпрати Надето абитуриентка, после щерка и се омъжи, роди й внучка, е, не я кръстиха на нея, ама тя и без туй не си харесва името. Кръстиха я Десислава, много хубаво име, а пък и детето си беше картинка, не, че й е внучка.

    А, ето го и магазина. Запрянка погледна през витрината - там си бяха, чакаха я. С какво ли щеше да го носи - може би с плетеното манто? Щеше да ги пази - от кал, от сняг. То и къде ли ходеше толкова, няма да ходи да пазари с тях, я. Ех, то не било на младило, а на дъртило - на глас изрече жената и един минувач я изгледа втренчено. Тя влезе в магазина, взе ботушките в ръце, поглади ги, порадва им се и попита продавачката:

- Имате ли 36 номер?

-Да –отговори момичето зад щанда. - Какъв цвят искате?

- Като тези, белички, за дъщеря ми са, скоро ще има рожден ден. Като си облече новото палто, като си обуе новите ботушки, като си вдигне косите на кок – истинска дама.

    Момичето й се усмихна разсеяно, тя взе внимателно плика с кутията в него, излезе от магазина и забърза по мократа от ноемврийския дъжд улица. Подритна един кестен, обрулен от близкото дърво, спомни си, че като беше дете, на същата улица

 

            

                                       -   3  -

един старец продаваше печени кестени, по 5-10 стотинки фунийката, баща й купи, кестените пареха и топлеха ръцете й.

Било ли е наистина, как се изтърколи този живот, Божке, и за какво беше всичко това?

                           -   3  -

© Здравка Маринова Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Благодаря на всички,много ме трогнахте.Съжалявам,че толкова рядко и набързо влизам в сайта,но засега нямам алтернатива.Поздрави на всички,които творят и са духовни личности в този жесток свят
  • Прекрасен е разказа!
  • Честит рожден ден!
    Щастие желая!
    * * *
    Поздрав за разказа, хареса ми!
  • Същинско майсторство!
    Браво!
    Така леко се чете, и е толкова увлекателно...
    Специялен поздрав!
  • Натъжи ме малко разказа ти ...

    Поздрав и усмивка.
  • Ей,Здравче...Радвам се да те видя
    Мъчно ми е вече!
    А ти го можеш писането!
    И проза и поезия...
  • Благодаря за оценкатаВсъщност има само още два реда,надявам се да съм ги вкарала този път.
  • Ох Боже..наистина е страхотно..къде е третата част?
Предложения
: ??:??