Братя

"Бракът е сериозно нещо. И адът също."  

Филип Пулман

       Не я харесвах, никога не съм я харесвала, затова и не можах да я нарека „майко“. Винаги ме гледаше с презрителна усмивка, защото не бях достойна за сина ѝ . Не, че той беше по-успял, четиридесет и две годишен застаряващ чаровник с един неуспешен брак зад гърба си. Но аз го обичах и вярвах, че това е достатъчно - до мига, в който се роди Георги. Тогава всичко се преобърна с главата надолу. Пренесохме се да живеем при свекърва ми. Изведнъж ме прие, вероятно, защото се появи внучето, което бе чакала твърде дълго. Прие само мен, но не и Марин - детето от първия ми брак, ненавиждаше го, сякаш не бе дете, а някой алчен лош човек, дошъл да ѝ вземе имотите. Дните течаха бавно, далеч от сина ми. Единствената утеха бе малкото безпомощно бебе, което имаше нужда от мен. Мъжът ми прекарваше повече време с майка си, отколкото с нас, почти не го виждах. Освен вечер, но винаги „майка“ седеше на дивана и ни правеше компания до полунощ. Когато мъжът ми заспеше, тя ставаше бавно и иронично ми пожелаваше „Лека нощ!“. И нощта беше лека, но не и дните, които се навързаха някак в три години. Марин тръгна в първи клас, а училището беше точно срещу нас. Това беше глътка въздух, защото щях да го виждам в междучасията. Щях...

       Първият учебен ден излязох с малкия Георги на улицата и зачакахме да свършат часовете. В един миг навън се втурнаха десетки деца и потърсих сина си с поглед. Той ни видя пръв и се затича към нас:

       - Мамо, мамо...

       В гърлото ми заседна буца. Знаех, че съм виновна, но не знаех как да поправя грешката си. Бях поставена в ситуация да избирам между двете си деца. Не мисля, че изобщо направих избор, просто останах там, където всички казваха, че ми е мястото. А мястото ми не беше там, нищо че времената бяха трудни, нищо, че останах без работа в онези смутни времена на прехода. Но това го разбрах по-късно. Сега живеех в страх, че няма къде да отида и няма как да храня децата си.

       Хванах двете момченца за ръка и ги поведох към къщи. Влязохме, свекърва ми седеше на двора и се наслаждаваше на последните лъчи на септемврийското слънце. Когато видя Марин лицето и се скова от злоба:

       - Защо го водиш тук?

       - Да си поиграят малко, нали са братя...

       - Какви братя, никакви братя не са с това копеле!

       Кръвта нахлу в главата ми, загубих контрол и крещях... Крещях всичко, което бях премълчала за три години, не помня дали я обиждах и ми е все едно. Не чувствам нито срам, нито вина. Тези деца са мои. И двете аз съм си носила, и двете аз съм ги раждала. За мен са братя, независимо каква кръв тече във вените им. Ни ме интересуват имоти, ни ме интересуват хората. Дотук бях...

       Минаха години, децата пораснаха и станаха мъже. Всеки пое път, който сам избра. Марин се прибра при моите родители на село. Те се грижиха за него, когато мен ме нямаше. Така прецени - че хората са по-важни от голямата заплата в града. Малкият отиде в София, но душата го стяга за селото, някой ден и той ще се прибере.

       А аз стоя до пресния гроб на бившия си мъж. До него лежат родителите му – всички на едно място, едва на няколко квадрата. Искам да им говоря, имам много да говоря, но не намирам смисъл. А и дали ще ме чуят там, от отвъдното? Не вярвам, не ме чуха, когато бяха живи... Затова ще напиша няколко реда, ще ги оставя до студения мрамор и ще се помоля. Дано да са на по-добро място, различно от ада, който те наричаха дом.

                                                                                                КРАЙ