BROTHERS IN ARMS

…These mist covered mountains
Are a home now for me
But my home is the lowlands
And always will be
Some day you'll return to
Your valleys and your farms
And you'll no longer burn
To be brothers in arms…

Dire Straits

 Те винаги си идват в някой от онези пролетни следобеди с мирис на люляк, когато Граничната планина се вижда толкова ясно, като че ли можеш да докоснеш виолетовите и зъбери с ръка. Идват след 20 години прекарани далеч от дома. Първи ги забелязват хората на полето. Махат им с ръце, после, без да ги дочакат се втурват към Града, за да донесат новината на всички. „Избраните си идват, хора, Избраните си идват!”.

 Ние оставяме всичко,  жените – прането, мъжете – работилниците, децата – игрите си, и тичаме към площада да ги посрещнем. Търговците зарязват сергиите си без никой да ги пази, защото никога не стават кражби, когато посрещаме Избраните.

Събираме се на площада и образуваме полукръг, така че да ги видим, когато започнат да пристигат по калдъръма на Главната улица. Всички затаяват дъх. Чуваме само стъпките им. Без музика, без маршировка. Стъпките на много, много уморени хора. Тежките стъпки на хора, които са оцелели. Оцелели са 20 дълги години, докато са пазили Долината от Демоните. Виждаме първите. Лицата им са почернели от слънцето. Някои държат копия, други – лъкове. На коланите им висят мечове и тихо подрънкват.

Очите им гледат някъде далеч напред и търсят да намерят някого от близките си. Но им е трудно, защото 20 години са много, много време. Ние също се взираме в техните лица. Болезнено присвиваме очите си и се опитваме да разпознаем братята и синовете, които жребият е отнел от нас.

 И аз бях сред тях. Водех най-малките от десетте си деца – Корел и Емика. Корел държах за ръка, а Емика се бе хванала за роклята ми. Малката не виждаше нищо, затова я взех в прегръдките си. Корел започна да подскача зад гърбовете на тълпата, видяха ни и ни пуснаха да минем напред.

Гледах уморените лица на Избраните. Мъжете, изгубили завинаги младостта си по прищявката на слепия жребий. Какво че ги посрещаме така? Утре всеки ще ги е забравил. А те отдавна са минали възрастта за женене. Ще си намерят работа като пазачи на градини, а някои ще просят в останалите от службата шлемове.

И тогава видях Терел. Не знам как го познах. Лицето му бе почерняло, косата му пълна с бели нишки и отстъпила далеч назад на челото му. Между очите му се врязваше дълбока бръчка, но те, само те като че бяха същите – големи и сини, както в онзи следобед с мирис на люляк, когато ме целуна край стряхата на бащината ми къща. Първата и последната моя целувка, чиито свидетели станаха небето и птиците в него.

„Терел!”, исках да извикам, но срещнах въпросителния поглед на Емика: „Кого видя, мамо?”

Гласът заседна в гърлото ми. Погледите ни се бяха срещнали. Разбрах, че ме е познал. Че и той е видял очите от онзи следобед. Единственото останало от онова, което бях тогава.

Терел гледаше мен, после взорът му се плъзнаха по лицата на Корел и Емика. Пристъпваше бавно напред. Какво ли мислеше в този миг? Дали му се искаше те да бяха негови деца? Или се опитваше с магията в сърцето си да изтрие двадесет години от лицето и тялото ми, за да ме види такава, каквато бях тогава -  онзи единствен следобед, когато бях негова?

Устните му се движеха беззвучно. Прозрях някакво безумство в погледа му, което не бях усетила дотогава. Стаено някъде дълбоко, в самото дъно на зениците. Безумство, което не познавах. Родено от болка, която не познавах.

Обзе ме ужас. Обърнах се и дръпнах Корел за ръката: „Да вървим!” „Чакай, мамо, искам да чуя разказите на Избраните!”, захленчи момчето.

Направих няколко мъчителни крачки през морето от човешки тела. Чух зад себе си дрънченето на ножница и после един плътен глас, глас който разпознах чудесно въпреки дрезгавия тон на годините.

„Рена, чакай! Имам нещо да ти кажа!”, викаше той. Ускорих крачка. Вече почти тичах, а хората се отдръпваха от мен като от чумава.

Неговите стъпки също станаха по-бързи, после чух и други, които го следваха по петите.

„Рена, хора, чуйте ме!”

 Не исках да слушам, не, исках да слушам! Изведнъж усетих, че по страните ми се стичат сълзи.

„Рена, хора, ще ви кажа нещо! Запомнете го от мен, Терел, Избраният!”

Исках да запуша ушите си, но не можех да пусна децата. Почти не виждах от сълзи, а дрънченето на ножниците ме оглушаваше като гръмотевична буря.

„Демоните не съществуват, добри хора! Демоните не съществуват! Ние сами сме демоните, хора, запомнете го от мен!”

Емика се спъна и се разплака. Пуснах Корел и се наведох над нея. Вече нищо нямаше значение.

И докато се взирах в малкото и изкривено от болка личице, чух, че някъде там назад, където мъжките стъпки внезапно бяха спрели, изсвистя изтеглен от ножницата меч и после всичко притихна…