Булевард

Дълбоко в съзнанието ми често се случва да вървя по един пуст булевард. Като онези от черно-белите снимки, които сме виждали в заведения, списания или другаде. Голям и широк, по който от време на време минават коли, а светофарите все мигат жълто. Отстрани са сивите панелни блокове, санирани в жълто, схлупените къщи, откъдето се чува кучешки лай, празните и занемарени автобусни спирки и табелите с имената на пресечните улици. Магазините, офисите, различните клонове на веригите са затворени, само светещите надписи „Алкохол и цигари 24/7“ с богатия си асортимент на витрината загатват за артистична порочност. Духа силен вятър, който разнася прах навсякъде. Свисти в ушите ми и пилее частици от емоции, енергия и материя. Ако всичко това бе видимо и се събираше някъде, безспорно щеше да се превърне в най-модерен клас забавление от новата епоха. Да си плащаш, за да видиш друга емоция, понеже си беден и не трупаш твои. Ще бъде сериозен бизнес, само че в 3D измерението, колкото и да e висока резолюцията и качеството на картината и звука, го няма неподправеното чувство – онова, което блика чисто и несъзнателно. Всяко силно подухване е различно преживяване, а по голите билбордове са надраскани глупости. Виждат се силуети през светещите прозорци, а тъмните са там, за да допълват пейзажа. Контраст - пълно противопоставяне на реалност и усещане за илюзия. Има нещо симпатично и забавно в цялата панорама. Нещо авантюристично, което ме кара да се вглеждам в хоризонта като изследовател, който се надява, че точно след него ще зърне онова, което отчаяно се надява да намери. Продължавам да вървя, а булевардът е дълъг и не знам къде ще ме отведе. В този момент се чудя дали съм се изгубил, бягам или търся?

Събудих се, но не отворих очи. Напук на всичко отказвах да се вдигна. И без това знаех, че е още рано. Завесите в малката стая бяха дръпнати и не влизаше слънчева светлина, затова беше и  леко хладно – както в обикновено дъждовно майско утро. Лежах и се опитвах да си спомня какво сънувах. Чувствах се уморен, очите ми пареха и осъзнавам как възглавницата ме привлича като магнит. Отдавна не се бях наспивал, но нямаше да се унеса отново. Може би скоро щеше да отмине. Може би сам се стрясках и отказвах да се сетя, защото ще искам пак да го сънувам.

Обърнах се и усетих аромата на кожата й, усетих че й беше студено. Беше се сгушила в мен, но не ме притискаше, напротив – допираше се само колкото да бъде сигурна, че съм там. Мисля, че и тя не спи, но не исках да я питам. Харесва ми, когато мълчим. Не понасям тишината, защото тя напомня на човек, че е сам. С нея ,обаче, определено ми допадна. Когато споделиш тишината с някого, тя изглежда почти красива, както всичко споделено. Не, че нямаме какво да си кажем, но усещам, че мога да мълча и няма да ме съди за това. Не е от хората, които наставляват, но все пак я е грижа за мен. Предната вечер си говорихме за бъдещето, но не общото ни, а на всеки поотделно. Винаги са ме плашили тези разговори. Крият неизвестност, готвят преврат или колосална промяна, а и там някъде ще порасна - все неща, които не ми се нравят и които, знам, че ще се случат, за добро. Но този път бях спокоен, защото и двамата в известна степен знаехме, че ни очакват вълнуващи неща. В един момент млъкнах и се загледах в една точка. Тя ме попита за какво мисля и аз, разбира се, отвърнах, че няма нищо. Знаеше, че я лъжа, защото мислех за сто неща, но не ми отговори. Хвана ми ръката, а с другата ме погали по лицето. Не бяхме влюбени, но тази нежност ми се услажда. След няколко часа заминавах за малко, а след няколко дни заминаваше и тя – за по-дълго. Казахме си много за времето, което споделихме, но и много спестихме. А така и трябваше. Сред късните разходки, дъждовните вечери в кварталния ресторант и нощите в малката стая останаха потоци от взирания, непровокирани мисли и пъстър букет усещания. Може би неочаквано, очарователно странно и неправилно според някои правоти. Няма значение, след малко пътищата ни отново се разделят. Истината ли? Всеки запази своята за себе си - красотата на възприятията. Отношенията никога не са праволинейни, винаги имат повече от една истина. Понякога не е нужно да разбираме другата заради нас самите. Прегърнах я силно за довиждане. Разменихме по една усмивка с познатите и банални пожелания и вече спокоен излязох отново на булеварда.

А дали се губя, бягам или търся – все още не знам. Според всички логически свързани последователности и техните контрааргументи, вероятно и трите, но по-важното е, че не съм се спрял. За да разбера трябва да стигна до края и после да пресека. Време е, трябва да тръгвам.