Буря в корона – Глава 15: Свидетелят

– Нападнаха ни изневиделица. – въодушевено разказваше капитан Арън. – Бяха ни причакали, мръсниците, скрити зад дървета, храсти. Нападаха ни като сенки отвсякъде. Първо се нахвърлиха върху мен. Един, двама, трима… Отблъсквах атака след атака. Сабя в едната ръка и пищов в другата. – рече и размаха ръце в демонстрация на пъргавината си. – Дори когато привършиха куршумите и барута, не им се дадох. Някой друг може би не би издържал, но не и капитан Арън. Не. Показах им на какво е способна кралската гвардия… Но не всички знаят какво е да се биеш с чест. – капитанът продължи с по-мрачен тон. – Враговете ни знаеха, че не могат и да се надяват да ни надвият в пряк сблъсък. Затова прибегнаха към коварство… Промъкнаха се зад мен. Удариха ме в гръб. Едва не изгубих живота си! Но Всевишните бяха милостиви. – добави и вдигна ръце в престорена благодарност. – Но въпреки всичко – поклати глава. – аз бях повален от коня, а останалите не са могли да удържат без лидер…
Регентът и кралските съветници ги гледаха мълчаливо от заседателната маса. Генерал Стрен Гардрел също бе там. Скръстил ръце и вперил очите си безмилостно в двамата свидетели. Бе дошъл, за да научи какво се е случило с брат му при онова тъй злощастно пътуване.
– Колко бяха? – попита кисело генерал Беркинстер, военният съветник. Беше се обърнал към Едгар.
– Преброих поне дузина. – отвърна секретарят.
– Дузина… – повтори намръщено генералът. – Не ни казахте, че цялата Велмарска армия се е изсипала през границите. – рече и хвърли укорителен поглед към капитан Арън.
– Бяха много повече от дузина! – побърза да се защити капитанът. – Бяха десетки… Може би дори стотици! Всички въоръжени до зъби. Секретарят е прекарал цялото сражение в каретата, а когато го извлекли навън, плакал като малко дете, чух го. Какво знае той? Не е видял нищо!
– Със сигурност е видял повече от човека забил лице в калта още преди да си извади сабята. – отсече го Беркинстер. – Не е бивало да си правите труда да го вадите оттам.
По челото на капитана потекоха ситни капчици пот.
– Аз… аз не знам какво ви е казал, но е лъжа. Пълна лъжа. Бяха много повече от нас. Обградиха ни. А и… а и те не бяха обикновени разбойници, не… Нападна ни Бандата на пламтящия меч! Те бяха, кълна се.
– Бандата не съществува от трийсет години, капитане. – отвърна спокойно граф Гарлакх, кралският ковчежник. – Баща ми лично се погрижи за това навремето.
– Имаха ли пламтящ меч? – попита генерал Беркинстер. Отново гледаше към Едгар. Секретарят поклати глава.
– Без пламтящия меч ни остава да обвиним само Бандата на пушека и пепелта. – подхвърли с насмешка граф Фаренсел, кралският съдия.
– Бяха те. – продължи да упорства капитанът. – Лично го видях. Синият пламък в очите им…
– Пламъкът гори в червено. – поправи го Беркинстер. – Също както тече виното.
– Знаем какво наистина ви повали онази нощ, капитане. – добави Фаренсел. – Имаме свидетел.
– Секретарят е лъжец, казах ви. – задавено отвърна капитанът.
– А какво ще кажете тогава за останалите гвардейци от ескорта? – попита го съдия Фаренсел. – Изглежда пред нас е застанал единственият честен човек в цялата кралска гвардия. За жалост нямаше и следа от труповете на повалените ви врагове, капитане, но пък свидетели на пиянството ви се намериха лесно.
Капитанът остана вцепенен на място. Отвори уста в опит да се защити, но генералът го прекъсна:
– Вие сте провал, капитане. Провалихте мисията, провалихте и кралството. Щом не можахте да приемете задълженията си на офицер, поне приемете последствията като мъж.
– Повече няма да заемате поста на капитан, боя се не защото ви чака повишение. – обяви съдия Фаренсел. – Ще бъдете назначен на нова, по-подходяща позиция. По предложение на генерала, в кралските конюшни.
Лицето на вече бившия капитан Арън посърна. На Едгар почти му се прииска да го утеши. Да сложи ръка на рамото му, което никога повече нямаше да види еполет, и да го успокои: „В очите на всички може и да си вече просто чистач на конски фъшкии, но за мен си нещо повече. За мен ще си кралски чистач на конски фъшкии.“
– Генералът настоя да получите и по-директно наказание. – продължи лениво съдията. – За пиянство и прочие… Колко беше? Десет удара с камшик?
– Нека са сто. – тихо добави Стрен Гардрел. Няколко чифта очи се впериха в него. Тези на Арън щяха да изпаднат от кухините си.
– Прекалено сте милостив. – отвърна му Беркинстер. По мрачния му тон и намръщеното лице бе трудно да разбере човек дали се шегува или наистина смята, че клетият Арън заслужава повече.
– Виждам, че рода Гардрел не са злопаметни. – подхвърли Фаренсел. Прав беше, в известен смисъл. Злопаметните изчакваха преди да отмъстят. Стрен Гардрел, от друга страна, действаше веднага, преди да е забравил.
– Много добре, тогава. – съгласи се накрая Фаренсел. – Нека сме милостиви. Сто камшика.
На Арън само дето не му потекоха сълзи от щастие.
– Аз… аз не съм… – изхленчи той. – Не съм направил нищо. – свлече се на колене и се обърна към регента. – Ваше Височество, умолявам ви…
Регентът издиша тежко, но не каза нищо. Очите му дори не трепнаха. По дясната буза на Арън се плъзна самотна сълза. На негово място Едгар навярно щеше да изплаче и повече. Той, както и всички останали бяха наясно колко лесно се преживяват сто кървави целувки от камшика.
– Какво виждат очите ми? – попита язвително генерал Беркинстер. – Нима безстрашният Арън бе докаран до сълзи? Трябва голяма опасност да е надвиснала над нас, че да се стигне дотам, нали? Да не би демоните отвъд да нахлуват през прозорците? – заозърта се из залата. – Изглежда не. – заключи сухо. – Явно са чули що за воин стои пред нас. Непобедим, стига да не го нападнат в гръб, разбира се…
Фаренсел се намеси преди Арън съвсем да се срине:
– Вече приключихме с вас, капитане… – почеса се по брадичката. – бивш капитане. Свободен сте да си изтърпите наказанието. – добави и махна с ръка на стражите да го изведат. Наложи се да го влачат по пода докато се мяташе в ръцете им. Сякаш го водеха на екзекуция…
– Предполагам сте доволен? – обърна се Фаренсел към Стрен Гардрел. Изрече го с тревожно спокоен за Едгар тон. Сякаш бе заповядал да пратят Арън за зеленчуци на пазара вместо самия него да го направят на зеленчук. Секретарят се зачуди колко ли още души дължат ранната си среща със Смъртта на кралския съдия. Имаше ли хиляда? А имаше ли значение сега?
– Доволен? – завъртя думата в устата си Стрен Гардрел. – Не, съдия. Не съм доволен. Онзи червей си получи камшика, кога брат ми ще си получи свободата? Докога дрипави разбойници ще кръстосват провинцията безпрепятствено? За трийсет години тази паплач се е къпала повече пъти отколкото е преследвана от кралския съд! Дотолкова, че вече имат наглостта да нападнат и отвлекат херцог и то под кралска протекция. Простете, Ваше Височество, но мисля, че е време да се сложи край.
– Кралският съвет подкрепя думите ви, генерал Гардрел. – отвърна равнодушно регентът.
– Боли ме, че сте останали с грешно впечатление от работата на кралския съд. – престорено добави съдия Фаренсел. – Но ще се уверите в противното. – продължи със задоволство и подаде свитък на Стрен Гардрел. – Заповед за екзекуцията на всички виновници. Правосъдието няма да подмине никого.
– Правосъдие на хартия. – отсече Стрен Гардрел. – Справедливост описана в мастило. Някой ще трябва да си изцапа ръцете и да повтори същото с кръв.
– Затова именно вас повикахме днес. – включи се иначе мълчаливият херцог Мистборн. Регентът кимна в съгласие.
– Ще ви бъдат поверени сто добри мъже. – обясни той. – Ще ги поведете и с тяхна помощ ще изпратите злосторниците на бесилото.
– Ще са ви повече от достатъчни да се изправите срещу хайка от дузина. – добави Беркинстер.
– Според Арън са десетки. – намеси се херцог Мистборн. – Може би дори повече.
– Ако се вярва на думите на Арън, то половината работа вече я е свършил сам. – изсумтя Беркинстер. – Във всеки случай, повече врагове означава единствено, че ще ви е нужно повече въже.
– Ще ви бъде осигурено най-дългото въже във Фаварос. – увери съдия Фаренсел. – Вие трябва само да го вържете, където е нужно.
Стрен Гардрел присви очи:
– Надявам се кралският съвет разбира задълженията ми като командир на гарнизона тук.
– Що за воин е командир на гарнизон в мирно време? – запита Фаренсел. – Вие най-добре знаете, че сабите не са за да събират прах, а да разсичат плът.
– Разбираме притесненията ви, генерале, но знайте, че сме помислили за всичко. – успокои го регентът. – Бе ви намерен подходящ заместник.
– Кой? – попита след кратък размисъл Стрен Гардрел. Всички погледи се насочиха към генерал Беркинстер. Военният съветник издиша шумно и процеди през зъби:
– Генерал Гримтън Мерет.
Комарджия и пияница, доколкото бе чувал Едгар. Беркинстер изглеждаше така сякаш самото изричане на името му донесе горчив вкус в устата. Стрен Гардрел не бе по-доволен от чутото.
– Простете, Ваше Височество, но не вярвам, че оставям задълженията си в сигурни ръце.
– Признавам, че съм доста разочарован от отговора ви, генерале. – тъжно заяви регентът. – Още щом пристигнаха новините за отвличането на брат ви, бях сигурен, че на мига ще нахлуете в двореца и ще ме умолявате да ви изпратя да поведете спасителна мисия. Изглежда обаче, че сабята ви прашасва твърде дълго и вече не сече толкова добре. Или пък нямате желание да помогнете на собствения си род? Ако е така, само кажете, тук, пред всички и ще поверя задачата на някой друг. Смятате Гримтън Мерет за неподходящ като командир на гарнизона, но може би той би могъл да поведе спасителната мисия вместо вас…
Стрен Гардрел подскочи като ужилен.
– Ще поема мисията. – побърза да заяви. – А когато приключа, ще са завърна, за да поема поста на командир обратно.
– Много добре. – отвърна регентът. – Войниците ще са готови за път след три дни.
– Аз ще ги подготвя за два. – заяви настървено Стрен Гардрел и се запъти стремглаво към изхода. Профуча край Едгар толкова бързо, че едвам не го събори на земята. Секретарят се зачуди дали Беркинстер наистина не бе прав, че стотина мъже са прекалено много за мисията. Стрен Гардрел изглеждаше готов да се разправи с разбойниците само с двете си ръце и, противно на Арън, навярно наистина щеше да го направи.