Буря в корона – Глава 1: Човекът до краля

С един дъх поемаше сладкият аромат на виното, със следващия издишаше облак тютюнев дим. Виното сгряваше гърлото му, гъстият дим го задавяше, прелиташе край него в безформени кълба и си проправяше път през прозореца към безлунната нощ. Навън, умореният град бе потънал в дълбок сън, но не и те.
– Генерале – подхвана барон Бланпорт и започна внимателно да преглежда картите си една по една. Накрая се спря на последната и мазна усмивка се появи на лицето му – …случайно да ви се намират двойки мечове?
Генералът на свой ред обходи с поглед своите карти и сключи вежди.
– Как го правите, Бланпорт! – изуми се той и подаде две карти на барона. Той ги взе, от ръката си прибави още две към тях и ги сложи в ъгъла на махагоновата маса.
– Въпрос на опит – отвърна лаконично и се излегна в коженото кресло.
– Опит, ха! – възкликна генералът – Главен касиер на хазната, нали така беше? Дай му да работи с числа и останалото само ще се получи!
– Господа, господа – поде домакинът, граф Мерет, с разведрен от алкохола глас – Барон Бланпорт може да има дарба в математиката, но пък съм сигурен, че генералът има немалко опит с мечовете. А аз на какво мога да се надявам?
Стаята избухна в смях. Лулите се палеха все повече и повече, а димът се вдигаше по-гъст и все по-нависоко. Най-много се смееше братовчедът на графа, генерал Гримтън Мерет. Смееше се така сякаш изобщо не губеше. Клетият навярно залагаше цялата си заплата. За неговите събеседници това бе просто капка в морето на богатствата им, но на маса с такива хора с по-малко не можеше да се играе. Може би се бе надявал тази нощ късметът му да се обърне и да си тръгне богат като принц, но тази възможност сякаш все повече му се изплъзваше. След още няколко завъртания вече беше спрял да се смее, гледаше нервно картите си и бършеше едра пот от челото си. Вдясно от него седеше херцог Орсен Анторн, първи съветник на Негово Величество краля на Лангустия. Досега смълчан над картите си, сега бе негов ред да захапе и да нанесе последен удар по генерала. Можеше да изпита жал към него, ако не бе така опиянен от играта. Тютюнът и виното също. Но ако тази вечер имаше желание да размишлява над мъките в живота, щеше да отхвърли поканата на граф Мерет и да си остане трезвен в у дома.
– Генерале… – едва промълви той, когато се почука на вратата.
– Влизай – изфъфли домакинът с лула в устата.
Вратата се отвори и в трапезарията влезе морвиканската прислужница на графа. Жените от онзи край на света, където се намираше Морвика, бяха известни със своята красота, несравнимо стройна фигура, тънка талия, пищен бюст, снежнобяла нежна кожа и тънки аленочервени устни. Може би и тя някога е била такава красавица, помисли си херцогът, но ще да е било преди поне двайсетина години. Жената пристъпи с тромава крачка към господаря си, поклони се също толкова тромаво и застана до креслото му послушно.
– Какво има? Казал съм да не ни прекъсваш – сопна се граф Мерет – Особено, когато печеля.
– Какъв късмет, че днес не печелите, нали? – каза с насмешка баронът.
– Пристигнаха вестоносци със съобщение за уважаемия господин херцог – обяви прислужницата с най-почетните думи, които можеше да подбере.
Всички се спогледаха. Графът извади лулата от устата си.
– От Двореца! – добави тя тържествено, горда от това, че такава важна информация преминава през нейните ръце, макар и да нямаше представа какво е съобщението или кой точно го изпраща.
– Господа, ще ме извините ли? – херцогът се изправи и тръгна към вратата, следван от прислужницата.
Във фоайето завари двама високи мъже. Кралски гвардейци, веднага отсъди той.
– Херцог Анторн – поклониха се те.
– Какви вести ми носите?
– Призован сте да се явите в кралския дворец при Негово Величество Бертранд Втори – обяви единият.
Това набързо отрезви херцогът. Игривият дим се разнесе и изчезна пред очите му, а от виното остана само горчив привкус в гърлото му. Анторн се обърна и на няколко крачки зад себе си зърна прислужницата, вперила очи в него.
– Ще желае ли нещо Ваше Благородие? – попита тя след кратко мълчание.
– Палтото ми, моля.
– Разбира се – отвърна тя и тръгна със забързана крачка.
– Знаете ли каква е причината за това? – попита той с понижен глас. Не искаше да го чуят любопитни уши.
– Боя се, че знаем толкова колкото и вие.
Морвиканката скоро се върна с дългото черно палто на херцога. Той го навлече и нахлузи белите си ръкавици.
– Моля да предадете извиненията ми на домакина и гостите му. Налага да напусна по-рано.
– Разбира се, разбира се – повтаряше тя, покланяйки се тромаво, преди да се запъти обратно към трапезарията.
Когато излезе навън, хладният вятър го лъхна в лицето. Нощта се усещаше много по-студено от топлото имение на граф Мерет. С бързи крачки се насочи към каретата, която го чакаше.
– Към Двореца – нареди на кочияша и се качи. Коларят впрегна конете и каретата потегли с гвардейците яздещи плътно зад нея. Чуваше се само мудното трополене на конски копита по празните калдъръмени улици. Наоколо нямаше жива душа, сякаш преминаваха през призрачен, отдавна мъртъв град. Приглушените звуци на оживена кръчма някъде в далечината бяха единственото, което напомняше друго живо присъствие освен тяхното. Ехото на веселата музика и сподавеният пиянски смях отекваха из тесните улици и се губеха в тъмата. Същият пиянски смях като в имението на графа. От това Анторн се засрами. Кралят му се нуждаеше от него, а той се бе скрил сред море от вино и тютюнева мъгла. Когато се видяха последно, Бертранд не му обели и дума, не го погледна дори. Анторн искаше да му помогне, но не знаеше как. Дали не беше вече късно? Тъмната нощ рядко раждаше светла вест, знаеше го…

Каретата се спря и това го опомни. Видя как караулът се насочва бавно и сънливо към портата. Чу се дрънчене на ключове и скърцащото разтваряне на железните порти, които водеха към предния двор. Каляската отново се задвижи, завъртя се в полукръг и се спря пред голяма мраморна арка. Анторн слезе и нощният вятър отново лъхна в лицето му.
– Негово Величество ви очаква в покоите си – каза му единия гвардеец, вече слязъл от коня си.
– Благодаря, свободни сте – отпрати ги херцогът. Нямаше нужда от придружители до кралските покои. Тази разходка я беше правил вече хиляди пъти. Както градът, така и кралският дворец бе тъмен и притихнал. Повечето свещи по стените вече бяха угаснали и херцогът трябваше да вземе свещник от лакей, когото засече на входа, за да си проправя път през мрака. Минаваше през дълги широки коридори, покрай мраморни бюстове и под кристални полилеи, спускащи се от високите сводести тавани, които сега напомняха на безкрайни черни бездни. Кралското крило завари светло и дворецът лъсна в цялата си прелест, но въпреки това, него го налегна тъга. На път за кралската спалня винаги трябваше да мине покрай бившите покои на кралицата. Кралят бе погребал две съпруги, едната от които Анторн помнеше повече от добре. Все пак, беше му сестра. И завинаги щеше да му остане като урок колко щедри и същевременно строги могат да бъдат Всевишните. „Искаше да дари съпруга си с дете“, помисли той с горчивина. „Искаше да даде живот, а вместо това изгуби своя.“ Тя, която бе толкова чиста, че капка момина сълза би я зацапала. След всички години спалнята й още бе запечатана по заповед на краля, сякаш в отчаяно желание да запечата духа й между студени стени и захабени килими. Знаеше, че Бертранд често се усамотява там, понякога с часове. Когато прислугата влизаше да го изведе, го заварваше паднал на колене и втренчен в прашасалите постели на старото й легло. Дали я виждаше още там, Анторн не можеше да каже. По-нататък, между високи портрети и мраморни колони, усещането за величие бе засенчено от чувство на страх и безпокойство, което витаеше из въздуха. Нервни слуги тичаха напред-назад, спираха се да му се поклонят и отново продължаваха по пътя си. Един изнасяше празен поднос, друг носеше топли кърпи. „На мъртвец не му трябват кърпи“, помисли си Анторн и това донякъде го успокои. Пред кралската спалня видя дворцовия лекар, доктор Моне, даваше някакви инструкции на помощника си. Погледът на доктора проследи Анторн иззад дебелите очила, които му придаваха вид на учен човек, изчел толкова книги, че очите му вече бяха захабени.
– Херцог Анторн – поклониха се те и помощникът тръгна нанякъде.
– Негово Величество добре ли е?
– Кралят е виждал и по-добри дни – отвърна лекарят и добави – Състоянието му е такова, че… не бих си позволил да ви повикам, ако не смятах, че е сериозно.
– Мога ли да говоря с него?
– Може да опитате – каза доктор Моне и отвори вратата.
Първото, което го посрещна в стаята бе миризма на старост и усещане за застоялост.
Кралят лежеше в леглото си в центъра на голямата спалня, с лице гледащо нагоре. Кожата му бе съсухрена и жълтеникава с бледи сиви петна. Бялата му коса бе изгубила своя светъл оттенък и бе почнала да опада, а празните му посивели очи се взираха в тавана сякаш там лично стояха Всевишните и му разкриваха тайните на живота и смъртта.
– Ваше Величество… – херцогът опита да привлече вниманието му, но той така и не се помръдна. Обърна се към доктор Моне въпросително, но посърналия поглед, с който му отвърна лекарят му казваше всичко. Телом кралят беше тук, но духом вече не бе сред тях.
Изведнъж главата на краля се завъртя към херцога. Празните очи се втренчиха в него и за миг сякаш проблеснаха и нещо вътре в него се опомни.
– Стар… – едва промълви той.
– Още не е късно – опита се да го успокои Анторн – Още не е.
Устата на краля се отвори. Искаше да каже нещо, но думите вече не излизаха. Приличаше на умираща риба, изхвърлена на брега, опитваща се да поеме дъх, но без успех. Накрая Бертранд се завъртя в начално положение вгледан в тавана.
– Какво се е случило? – втрещено попита Анторн.
– Боя се, че не мога да дам точен отговор – призна докторът – Преди около час прислужник влязъл, за да сложи дърва в камината, а Негово Величество бълнувал и едва дишал…
– Ще се оправи ли? – попита Анторн едновременно с надежда и страх от възможния отговор.
– Няма да Ви лъжа… – подхвана докторът – Може и да не преживее нощта.
Тези думи му се стовариха като чук. Кралят не просто умираше, той беше с единия крак в гроба. А жив ли бе изобщо? Жива ли бе още душата вътре в него или бе останала само празна черупка? Не! Нямаше време да се впуска отново в мрачни мисли. Неговият крал още разчиташе на него, кралството също.
– Кого освен мен повикахте тук?
– Длъжен съм първо да уведомя роднините на краля – заговори доктор Моне – но такива трудно се намират в днешно време.
Не и откакто Фреиза я няма, помисли си Анторн. И момчето на Понтос след това. И още много други преди това.
– Затова наредих да повикат само вас като първи съветник – продължи докторът – В края на краищата аз съм лекар, работата ми е да се грижа за здравето на своя крал, не да решавам кой трябва и кой не трябва да знае за неговото състояние. Наясно съм колко чувствителна информация може да представлява това.
– Правилно мислите – отвърна херцогът. Така или иначе кого друг можеше да се извика? Може би кралския съвет, но съветниците нямаше какво да направят, за да му помогнат. Най-добре щеше да е да ги свика сутринта. Трябваха му свежи и отпочинали. Сега нямаше да свършат работа нито на него, нито на краля. Но каквото и да се случеше тази нощ, щяха да се взимат важни решения.
– Трябва да повикаме дворцовия свещеник – хрумна му на херцогът.
– Не мисля, че молитвите му ще помогнат особено – отвърна с въздишка доктор Моне – Ако вършеха работа винаги, в момента нямаше да стоя пред вас и да се наричам лекар.
При все това Анторн нареди да го доведат. Вярно бе, че Всевишните не винаги изпълняваха молбите на своите подопечни, но неизказана молитва със сигурност нямаше как да я чуят. Хората не обичаха да помагат на неблагодарници, защо Всевишните да са по-различни? На Анторн му се стори логично и самият той промълви тиха молитва. Навярно сега бе дошло времето да го изслушат след като толкова години все не чуваха.
– Ваша Милост ще желае ли чай? – запита един от слугите.
– Да, моля. И също, уведомете съветниците на Негово Величество, че свиквам спешно кралския съвет по изгрев слънце.
Лакеят се поклони почтително и излезе.
– На ваше място бих предпочел чаша кафе – каза докторът – Очаква ни дълга нощ.
На Анторн не му беше до кафе. Да, нощта щеше да е дълга и най-вероятно безсънна, но чаят щеше да го успокои и да прочисти мислите му, а от това сега се нуждаеше повече от всичко. Може би, когато кралят се събудеше, най-сетне щяха да обсъдят наследството. Анторн вече безброй пъти бе повдигал темата, все безуспешно. „Наследник?" отвръщаше кралят в почуда. „Няма!... Само аз останах. Стар, стар..." Последните пъти и толкова не казваше, само мълчеше…
Не можеше да си спомни кога бе заспал, когато доктор Моне го събуди. Първите слънчеви лъчи вече се прокрадваха през завесите. Креслото, на което бе прекарал нощта, бе меко и удобно, но въпреки това Анторн се почувства скован като дърво. Зърна до себе си чашата с чая, половината още неизпит.
– Оказахте се прав за кафето – каза разсеяно на доктор Моне, но лекарят му отвърна само със съжалителен поглед. Анторн потърка очи и се обърна. Кралят все така лежеше в леглото си, но сега тялото му бе загърнато с бял плат. И дворцовият свещеник, когото повика, бе тук. Отправяше молитви. Молитви за покой на починалия.