6.08.2010 г., 11:46 ч.

Бурята в мен 

  Проза » Писма
1620 0 1
1 мин за четене

        Капки дъжд като ледени сълзи по тънкото стъкло се стичат. Лек ветрец си играе с клоните на дърветата.

        Мисълта за теб ме пронизва сладко, последвана от развълнуваното, мелодично туптене на сърцето ми.

       Затвори очи! Отпусни се! Представи си как милиони пеперуди летят около теб!

Усещаш ли топлия, мек и леко гъделичкащ ветрец, предизвикан от пърхането на крилцата им? Ето тази картина се развихря в стомаха ми всеки път, щом чуя гласа ти.

       Лека болка пронизва сърцето ми, но не е като със студено острие, а сякаш нежно докосване. Приятно е, не искам да свършва.

       Малка светкавица озари небето и след нея тихичък пукот.

       Не зная дали наистина си била в рая, но аз бях там , макар и за малко. Докоснах го, усетих го, обикнах го, но трябваше да си вървя. Не искам да те забравя, защото това би означавало да забравя рая. Не искам да те изтръгна от сърцето си, защото тогава ще изтръгна рая. Обичам го! Обичам теб, защото ти си раят и винаги ще бъдеш!

       Сърцето ми се сви, сълзи се затъркаляха по бузите ми. Не искам да спира!

       Още една светкавица прониза намръщеното небе, но този път бе черна и злокобна. Силни трясъци се разнесоха оглушително, след тях пукот от скършено стъбло. Мълнията порази поредното самотно дърво. Надявам се следващото да не съм аз!

© Пепси Всички права запазени

Коментари
Моля, влезте с профила си, за да може да коментирате и гласувате.
  • Докоснах го, усетих го, обикнах го, но трябваше да си вървя.-...ах
Предложения
: ??:??