Тичаше вече два дни уплашен, без посока. Не знаеше къде отива, дори не можеше добре да се ориентира, защото ужасът го заслепяваше. Стори му се, че вчера мина няколко пъти през едно и също място, сякаш някаква сила го връщаше мигновено отново и отново там. Това беше още по-ужасно, защото сигурно беше знак, че никога няма да успее да им избяга.
Спомняше си как лежи вкъщи, а братята и сестрите му си играят. Беше заспал, после усети как сякаш нещо го сграбчва и го понася из въздуха, оставяйки в тялото му плашещото усещане за безтегловност. Виждаше предметите около себе си да се въртят, сякаш се носят във въздуха, после изведнъж стана тъмно. Усещаше до себе си мърдащи тела и помисли, че това са братята и сестрите му, но никой не смееше да гъкне, а и той самият не можа да изкара и най-слабия звук от гърлото си. Вече беше започнал да свиква с тъмнината, когато рязка светлина го заслепи и го замая същото безтегловно усещане, както преди.
Събуди се в огромна стая със светещи стени. Най-различни странни инструменти бяха наредени там. Имаше уреди, подобни на инквизиторски. Отново се разтрепера и понечи да хукне, но нямаше никакъв изход. Тогава се появиха Те - високи, причудливи същества. Бяха гигантски на ръст и можеха да го повдигнат само с една ръка. Хванаха го и го затвориха зад някакви решетки. Мястото беше толкова тясно, че не можеше да помръдне.
Всеки ден идваха, тези същества. Ако всичко беше различно, сигурно щеше да свикне в един момент с тях, със странната им гладка кожа, издължени крайници и пръсти и големи овални глави, от които го гледаха очи с различни цветове и особена форма. Но той видя как ден по ден подлагат братята му на всякакви мъчения, как са готови да ги одерат живи,  за да ги изучават и изследват, как ги мажат с вещества, които разяждат кожата и очите им и накрая ги гледаше как умират. Те дори не се трогваха, а просто го отнасяха и продължаваха със следващия.
Дните минаваха, а примирението в него растеше. Никога нямаше да види света отново,защото щеше да си умре тук, в тази стая с бяла светлина и уреди за мъчения. Вече очакваше смъртта и дори я предпочиташе, защото беше изгубил всичките си близки пред очите си.
Накрая дойде и неговият ден. Те пристигнаха, както винаги. Отвориха решетките, извадиха го и приготвиха за пореден път ужасните си уреди. Единият сякаш беше забравил нещо, защото прекрачи през открехнатата врата и затърси нещо. Съществото, което го държеше, извърна глава по посока на вратата и извика нещо на странния си език към другия. Още малко и щяха да го защипят в уреда за мъченията. Тогава в него сякаш нещо се счупи и той изпищя с цялото си гърло.
Писъкът явно стресна съществото, защото ръцете му трепнаха и за момент изпуснаха мъченика. По-нататък всичко се разви за секунди - гигантски скок, навън през отворената врата, навън, към свободата! Тичаше като заслепен по лабиринта от светещи коридори, беше готов дори да пробие с главата си някоя стена. Тук-там виждаше огромните тромави създания, но инстинктът и желанието му за оцеляване му даваше свръхестествени сили. Накрая усети полъх свеж въздух - беше навън! Дори не знаеше как е излязъл, къде се намира, къде иска да отиде, но беше успял да избяга от мястото на смъртта! Надеждата се разля по цялото му тяло и го стопли.
Разбира се, не трябва да престава да тича. Те може да го гонят... Глад и жажда го мъчат, езикът му залепва за небцето, а пулсът му сигурно е поне триста удара в минута! Но трябва да избяга, ако ще и да се наложи да руши прегради със собственото си тяло...
Изморен е. Намери си някакъв ъгъл, в който се приюти. Странно е тук - прилича на вход към някаква сграда, но от умора не може добре да я види... Пред заслепения му поглед се открояват два силуета. По-високият е назад в далечината, а този пред него е по-нисък, но странно познат... Същият неколкократно по-висок от него ръст, издължени крайници и странни очи... Зад него приближава другият. Откриха го отново...
Съществото се доближава до него и протяга ръка. Край, свършено е с него. Ще го хванат, ще го затворят и измъчват, а много вероятно е направо да го убият за неподчинението си още тук. Колко му е. Поне опита. Сега просто ще затвори очи и ще чака съдбата си...
Затвори очи и се сгуши. Странно - вместо очакваната хватка за врата, ръката на съществото се спуска по челото и раменете му в ласка. Усеща и друга, по-голяма ръка, а вътре в него се разгаря жива топлинка и и му напомня на мама...

- Мамо, мамооо! Виж това зайче! Избягало е отнякъде! Бяло зайче с червени очи. Дали е работил като лабораторен заек? Лабораторните зайци живеят в лаборатория, нали? Може ли да си го задържим, мамче, моля те, нали ние си го намерихме! Аз ще се грижа за него, обещавам!