Стоях провесена на парапета. Очите ми потъваха в междустълбищното пространство и нe виждаха нищо. Времето около мен беше спряло или по-скоро аз бях спряла за времето в една дупка от безкрайността.

Давех се! Давех се в собствената си простотия и глупост, давех се в омразата към самата себе си и исках да изтрия паметта си, защото само така бих заличила твоят отпечатък в живота ми. То пък един живот... Някога можех да плача, после сърцето ми реши, че не бива да се плаче за предателите, защото аз съм именно такава.

Въздухът ми спираше някъде там, в диафрагмата, и не можех да дишам. Внезапен звук достигна ушите ми. Твоят глас ме викаше по име. Трябваше да бягам, колкото се може по-далече от теб, да заповядам на това тяло, което до преди малко беше в ръцете ти да се отскубне от този проклет парапет и да се скрие в тълпата от хора навън.

Стремително прескачах стъпалата по две, не обичам да чакам асансьори и защо, по дяволите, живееш на осмия етаж? Гласът ти все още ме преследваше, но го чувах като далечно ехо.

Най-после бях навън - валеше и мокрите струи попиваха в кожата ми. Винаги губя запалките и чадърите си. По-добре! Надявах се дъждът да измие устните ти преди да се добера до дома си.

Мразех се - само как се лъжех и си вярвах, че никога няма да те видя, че дори и да настояваш, тази среща щеше да си остане само в болното ти въображение. Гняв и срам се преплитаха като бръшлян в душата ми. Целият самоконтрол, всичко, което си повтарях, е било абсолютен фарс, защото като пълна глупачка тръгнах след теб в мига, в който ме потърси. Мразя те. Теб те мразя повече и от себе си, защото винаги ме търсиш.  Никога не бях бягала от теб - сега ще си помислиш, че съм луда. Не ме интересува. Някога бях луда по теб. Днес съм луда заради теб. Избягах, за да спася последната искрица надежда, че ще се излекувам, че някога пак ще се радвам. Не разбирах, когато казваха, че понякога победата е в бягството. Вече съм напълно съгласна.

Избягах от теб, за да победя себе си.