2.

Минди се опитваше да преживее поредния депресиращ ден, въпреки че утрешният нямаше да донесе нищо добро. Нито следутрешният. Положението ѝ ставаше все по-отчайващо и изход от безпаричието нямаше. Тя беше свикнала с това. Беше свикнала с всичко.

Да живееш на ръба на бедността беше ежедневие за много американци, и Минди много добре го знаеше. Бореше се, работеше на три понякога на четири места, но парите едва стигаха за наема и сметките за вода и ток. Липсваха ѝ отминалите години, в които можеше просто да работи една работа на постоянен договор и да не мисли за нищо друго. Спомените за онези години бяха единствената ѝ топлина през зимата.

Спомените за уютната къща край Сан Диего, за съпругът ѝ Крис, за дъщеричката ѝ Дженифър - това беше единственото отопление от което Минди имаше нужда през студените нюйоркски зими. И двата спални чувала и двете одеала, разбира се.

Само преди петнадесет години всичко беше толкова различно, животът на Минди беше точно приказката за която си мечтаеше. За която родителите ѝ я бяха подготвили, училището ѝ беше нарисувало, и тя беше следвала от ранните си детски години. Американската мечта - къща с гледка, съпруг, деца. И тя го имаше. Всичко.

Тя си нямаше и представа, че със съкращаването на Крис от градската администрация животът им щеше да се преобърне завинаги. Докато мъжът ѝ си търсеше нова работа, той отговаряше за Дженифър - да я води и взема от училище, от уроците по карате, да ходят да пазаруват заедно, и да се упражняват зедно на старото пиано вкъщи. А Минди през това време продаваше в бакалията през деня, а вечерите сервираше в незаконната игрална зала на шефа си.

Кристофър успяваше да си намери временни работи, но нищо което да им осигури някогашният комфорт. Първо продадоха пианото, после колата, а накрая и цялата къща. Дженифър продължи да ходи на училище и на уроците по карате, но смени новите учебници с такива втора употреба, тетрадките с холограма на Симба бяха заместени най-обикновени, а моливите се превърнаха в нещо, което не трябваше да губи толкова често.

Не след дълго наемът на двустаният апартамент в тухлената сграда от шейсетте години започна да им идва също много, въпреки че и Минди и Крис работеха на по две или три места.

В една юлска петъчна вечер мобилният телефон на Крис позвъня. Непознат номер. Той го взе и отиде да приказва отвън. Едно от безчетните интервюта за работа беше дало резултат - предлагаха му позиция в частна компания в Ню Йорк за обработка на лични данни.

Онази вечер празнуваха, позвоилха си вино от много време насам, дори дадоха и на Дженифър да отпие.

Август месец вече живееха в гарсионера под наем в Ню Йорк, Кристофър беше доволен от работата си, Дженифър имаше ново по-хубаво училище, а Минди продаваше сладолед в една сладкарница. Малък възход от няколко-годишното дъно.

Септември започнаха да правят планове да се преместят в съседния им двустаен апартамент. Дженифър вече беше на 14 и имаше крещяща нужда от собствено пространство. Говориха с хазяйна им и той го уреди. Крис щеше да изненада дъщеря си тази неделя.

Кристофър беше останал да работи цялата съботна нощ в офиса, имаха много важен проект. Имаха уговорка с Минди да отидат сутринта за закусят гофрети и да съобщят тогава на Дженифър за преместването.

Двете станаха рано сутринта в неделя, облякоха се и отидоха към метрото. След половин час вече слязоха на станция Фултън Стрийт и се запътиха към офиса на Кристофър.

Преминаха през портиерната и продължиха към асансьорите. Качиха се на тридесет и осмия етаж, портиерът на офиса ги пусна и се запътиха да изненадат Крис, който беше заспал над купчина папки. Порадваха се и на панорамната гледка която се разкриваше от лъскавите прозорци.

Тръгнаха обратно към асансьорите. Вратата се отвори, качиха се, но Крис се сети, че си е забравил мобилния телефон. Каза им да ги чака долу, но Дженифър се изтръгна от ръцете на Минди и точно преди да се затворят вратите тръгна след баща си. Искаше да види гледката още един път.

Това беше и последният път когато Минди видя двамата живи. Три минути по-късно, в 8:46 първият самолет се вряза в Световният Търговски Център и Дженифър и Крис никога не се върнаха от тридесет и осмия етаж.

Минди още живееше в малката гарсьонера и пазеше всички вещи от онзи ден непроменени. Малкото легло на Дженифър, безличните ѝ тетрадки пълни с красив почерк и сърчица. Зарядното за онази тухлоподобна Нокиа, всичко си беше останало така, както беше застинало през сепмтеври 2001.

От тогава до сега бяха минали няколко кризи, но Минди беше издържала на тях и все още имаше покрив над главата си, макар и от време на време да нямаше ток.

Днес всъщност трябваше да има повод да се зарадва, защото щеше да може да си плати наема за септември. Днес, на годишнината от атентатите вицепрезидентът щеше да мине по нейната улица и активисти и бяха дали по петдесет долара за всеки от нейните прозорци да закачи някакви лозунги.

Минди не се интересуваше от политика отдавна, и не гласуваше, но парите щяха да ѝ помогнат. За това прибра двестата долара и разреши на младите жени с розови, златни, лилави и подобни цветове коси да защипят някакви плакати за нейните прозорци. Казаха ѝ да не ги маха докато не се стъмни.

Тя кимна. Докато ги изпращаше се сети да го попита нещо.

- Извинете за въпроса, може ли да ви попитам на колко сте години? - каза Минди. Говоренето ѝ струва усилия, отдавна не го беше правила. Предпочиташе да кима или жестикулира, но не обичаше да говори. Вече не. Харесваше ѝ хората да я мислят за няма. Така не се налагаше да комуникира с тях.

- На тридесет и една, бабке. - каза с кикот девойката с неопределим цвят коса, която сътчеше във всички посоки и изглеждаше сякаш тя сама е подстригала.

- Всичко най-хубаво ви желая. - им отвърна, затвори вратата, и сълзи бликнаха от очите ѝ. Точно на колкото щеше да бъде и Дженифър днес ако беше жива.

Дали от това, че беше септември, дали заради срещата си с младите жени, или пък просто дългогодишната депресия най-накрая беше изпила и последната ѝ капка живот, Минди беше решила да приключи с този свят. Беше погребала вещи от съпруга и дъщеря си в малкото гробище Свети Петър близо до брега на река Хъдсън, и оставаше само да доплати за себе си. А с тези двеста долара, вече имаше достатъчно. Щеше да отиде да ги внесе днес следобед, утре щеше да посети гроба на близките си, и щеше да остане там завинаги след като изпие малкото шишенце.

От онзи ден, когато изгуби смисъла на живота си живееше за да умре. Защо да чака повече и да отлага неизбежното?

Единия от плакатите започна да трака леко по прозореца развят сякаш от силен вятър в този безветрен ден. Отиде да го защипе по-добре за да не изпадне и после щеше да се сбогува с малкият апартамент завинаги.

Вятър наистина нямаше. Странно. Оправи плаката, след което се загледа през останалия процеп в отрещната лъскава сграда. На покрива ѝ имаше градина с цветя, храсти, и малки дръвчета в саксии. Всичко изглеждаше неподвижно, зелените корони не помръдваха.

Тъкмо да премести погледа си, когато двама мъже в костюми се повиха точно там където гледаше. Ако не беше станало толкова бързо - в един момент ги нямаше, в другия вече бяха там, Минди можеше да се закълне, че бяха долетели. Не го беше видяла - в действителност те просто се появиха, беше само чувство което не можеше да обясни.

Единият подаде бележка на другия, след което се запътиха към изходът от покрива.

Нещо накара Минди да остане още на прозореца. Телевизор отдавна нямаше вкъщи и това може би беше развлечение, което беше отсъствало твърде дълго от живота ѝ. През целия си живот не беше участвала в клюки, и си беше обещата от малка, че никога няма да се превърне в "бабата на прозореца".

И ето, че днес беше точно бабата на прозореца. На петдесет и пет години, може да нямаше внуци, но беше баба по всички съвременни разбирания.

Сградата отсреща беше стъклена и слънцето беше застанало под благоприятен ъгъл за да може Минди да види какво се случва вътре. Почти всичко прозираше - от офиси, до стълбища и складове.

Двамата мъже се появиха по основното сълбище и слизаха пеш докато не стигнаха шестия етаж. Минди също живееше на шестия етаж и в момента беше като на първия ред в кино салон. А екранът беше на отстояние от една улица.

"Шести етаж. Предодвратете загубата на живот."

Бележката не даваше ясни указания какво точно трябваше да се направи, но Тайлър беше решен да изпълни задачата. Само преди час беше в онази гора и преди минути в колибата, а сякаш вече живееше изцяло нов живот. Такъв изпълнен с цел, смисъл, топлина.

Тя, както той беше решил да нарича онази сила, която го беше спасила от сигурна гибел, имаше някаква необяснима притегателност, на която той не можеше да откаже. Не искаше да откаже! Беше готов на всичко, само за да види какво ще се случи след това. За още една среща, която да добави още един пласт към новото си съществуване.

Тя му беше дала да се разбере, че може да се откаже когато иска и това няма да му навреди по никакъв начин. Това разбира се не беше точно така. Преди Нея, той беше изгубен. Преди Тя да му даде спасението, той беше мъртъв. И ако се откажеше от това, щеше да продължи към своя иначе предначертан край - беше абсолютно сигурно.

Не знаеше какво точно го чака на шестия етаж. Мъжът с него, представил се като Л, също не знаеше. Виждаха се за първи път и Тайлър не знаеше нищо за Л. Нямаше и време да попита, не се знаеше точно как трябваше да предодвратят загубата на живот, но след като беше въпрос на живот и смърт, време за губене нямаше.

Слязоха по стълбището и стигнаха коридорът на шестия етаж. Зад тях беше стъклената фасада, на която така и не обърнаха внимание, докато коридорът пред тях им натика застоял въздух с миризма на цигари, пот, хартия и сладникави парфюми. Типичните офисни аромати бяха познати на Тайлър и той ги мразеше - макар и никога да не беше работи в офис, никога не се радваше да посети такъв и да загуби някакви часове в бюрократични глупости.

Коридорът не беше много дълъг, може би трийсетина метра. Имаше три врати от ляво, четири отдясно, и завършваше в отворен тип офис и друга стъклена фасада.

Л щеше да се заеме с вратите от ляво, а Тайлър с тези отдясно.

Отвори първата врата - беше склад за офисни материали - хартия, тонери, стари столове и части от бюра, миришеше лошо и вътре нямаше никого.

Втората врата водеше към тоалетна. Замисли се за момент, но влезе да провери двете кабинки и в женската и в мъжката част. Нямаше никого.

Тъкмо влизаше в третата стая и някой хвана лявата му ръка. По дяволите. Толкова се беше съсредоточил в задачата пред себе си, че направи най-тъпата грешка, която един войник можеше да направи - беше подценил нивото на опастност и не беше нащрек. Обърна се.

- Кои сте вие? - непознат мъж с побеляла коса стискаше здраво ръката му. Явно беше портиер или охрана.

Видя Л да излиза от втората врата и да се пресяга за оръжието си.

Тайлър беше тук да спасява живот или животи, а не да прекъсва такива. Даде знак с поглед на Л да стои мирно.

- Секретни служби, сър. Бръкна в джоба си за да извади портфейла си и осъзна, че най-вероятно нямаше да намери нищо и идеята му щеше да се провали.

- О, помислих ви за крадци. - изражението на белокосия мъж омекна. - Предполагам сте тук заради посещението на вицепрезидента. Почти си помислихме, че няма да минете. Нямаме какво да крием, чувствайте се като у дома си.

Невероятно! Тайлър дори не знаеше, че ще има кордон днес, но ето че една щастлива случайност им осигури безпроблемен достъп.

- Благодаря Ви, сър. Ще бъдем бързи! - продължи с измислицата Тайлър.

В другите две стаи - конферентни зали също нямаше никой и с Л вече бяха в отвореното пространство на офиса. Имаше около четиридесет бюра и тракане от копчета на клавиатури изпълваше въздуха. И миризмите, онези застоели омразни миризми.

Двамата се разделиха и тръгнаха да оглеждат спокойно бюрата. Нямаха представа какво наистина търсят, но опитния човек би разпознал съмнителна или опасна ситуация, когато тя му се яви пред очите.

След около десет-минутно обикаляне с ръце на кобурите, Тайлър и Л не откриха нищо.

Загледаха се през стъклената фасада. Долу имаше вътрешен двор, който явно се делеше с другите три сгради. Малък фонтан, няколко пейки и ниски жълти храсти изпълваха лвадратното простраство. Служители излезли да подишат "чист" въздух пушеха цигари насъбрани около двата пепелника в двора.

Охраната отново се появи.

- Както казах, няма нищо интересно тук. А и никой от прозорците на предната фасада не се отваря, няма как някой да направи нещо, освен ако не счупи стъклата.

Тайлър и Л се загледаха през коридора към далечния край. Макар и слънцето да блестеше точно в далечната фасада, те можеха да видят един надпис от плакат висящ през прозорец на отсрещната сграда.

УБИЙ

"Мамка му!" - помисли си Тайлър и с Л хукнаха обратно към началото на коридора.

"СПРЕТЕ УБИЙ..." - беше изписано на два плаката спуснати от прозорците на шестия етаж от сградата през улицата. Останалата част от надписа явно продължаваше от другата страна.

Тайлър гледаше натам, а слънцето правеше всичко възможно да му попречи. Тъкмо да се откаже, и видя как плакатът с УБИЙ беше леко набръчкан в единия край. Някой го придържаше с пръсти за да си направи място да гледа през улицата. Да ли не беше убиец?

И неговият поглед срещна друг. Сякаш два влака се сблъскаха. Тайлър поучвства мраз, тъга, смърт, като пипала на октопод лепкава чернота започна да замъглява съзнанието му. Този живот там отсреща угасваше. Човекът нямаше да навреди на никого, освен на себе си.

"Това ли имаше предвид тя?"

Посочи на Л напред към плаката, след което и двамата се втурнаха на долу по стълбите.

Минди стоеше като втрещена. Двамата мъже я видяха. Сякаш търсеха нея. Нямаше друго обяснение. Не беше станало нищо в острещната сграда, тя не беше видяла абсолютно нищо. Защо тогава я търсеха? Какво ставаше?

Със странна неохота надяна обувките си, взе чантичката си с двестата долара и тръгна към аварийното сълбище. Щеше да излезе отзад и да продължи с последните си задачи в този живот.

Излезе и дори не заключи. Спомените у тях вече нямаха значение. Те щяха да угаснат заедно с нея. Отвори вратата на аварийното стълбище и заслиза надолу. Щеше да плати, да поседи на гроба, и на зазоряване щеше да сложи край на живота си.

Докато се возеше във влакът към гробището обаче, вместо за края, Минди си мислеше за онези двама мъже. И това я притесни и озадачи. Това бяха две силни чувства - неща, които душата ѝ не беше изпитвала от дълги години. Искри живот в една умираща същност.