Студът щипеше лицата на случайните минувачи и те отминаваха забързано, без да забележат зад високата ограда на училището сгушеното на стълбите момиченце. То изглеждаше дребно за своите шест години. Настръхнало в избелялото си яке, седеше неподвижно и вече не чувстваше ръцете и краката си. След дългото безцелно лутане из улиците малката София най-сетне се приюти тук, за да отдъхне. Клепачите ù бяха притворени и я обземаше приятен унес. Не биваше да заспива, знаеше го от приказката за малката кибритопродавачка, но беше толкова уморена... В просъница ù се мярна женски образ, разкривен от истеричен гняв. "Как можа да направиш това, отвратително, малко чудовище!" -изкрещя жената. Кристалната ваза беше семейна ценност. Нарочно я счупи, не искаше да остава в луксозния апартамент с тези хора, които не обичаше. Върнаха я обратно в Дома за изоставени деца и тя се успокои. Но ето че вчера директорката на Дома я извика, за да и съобщи, че г-жа Чапкънова ще дойде утре да я вземе, за да прекарат заедно новогодишния празник. Опита се да протестира, но госпожата, обикновено с добродушен и флегматичен вид, сега повиши тон:

   -Тези хора са интелигентни и  възпитани. Мисля, че излишно драматизираш нещата. Забравù за малкия инцидент. Въпреки всичко те са те харесали и искат да станат твои родители. Освен това са много богати. Би трябвало да бъдеш щастлива. - Така спорът приключи, преди да е започнал.

    През нощта Софи дълго мисли и не можа да заспи. Спомни си как веднъж попита с надежда: "Мога ли да си взема едно малко кученце за другарче, ако остана с вас?", но г-жа Чапкънова отсече: "Изключено! Не понасям животни, които цапат навсякъде".

   На другия ден решението беше взето. След обяда изчака удобен момент и скочи през порзореца на първия етаж. Навехна си десния крак, но за щастие не беше нещо сериозно. Затича, без да се обръща назад...

   Падна мрак и заваля дребен снежец. Засвяткаха лампите наоколо, но училището си оставаше тъмно. Крехката фигурка пред него беше като изваяна от гранит, без признаци на живот.

   Изведнъж нещо топло и влажно докосна премръзналите ръце на момиченцето и тя стреснато отвори очи. Мъничко тъмнокафяво кученце подскачаше пред нея и въртеше дружелюбно опашка. Тя се подвоуми за миг, после го грабна и го притисна до себе си.

   -О, ти си най-хубавият ми новогодишен подарък! Знаеш ли, че щях да замръзна, ако не беше ти! Пък и на мен ми беше все едно. Но сега вече трябва да измисля нещо... - И тя сбърчи носле, като напрегна цялото си въображение. - Измислих! Отиваме на море!

   Няколко фирми бяха направили дарение за Дома и това лято ги водиха на море. Тя имаше чудесни спомени оттам. Само ще трябва да попита някой как да стигнат до гарата. Докато му говореше, кутрето я гледаше в очите и неспирно потропваше с крачета. Затова София реши да го нарече Тропчо.

   Двете дребосъчета заситниха по тихата улица. Тропчо следваше предано новата си приятелка, като понякога спираше само за миг, за да подуши уханието на печено месо и баница, което се разнасяше от къщите. Пред една пететажна кооперация детето трепна, защото видя зад една врата висок младеж с прихлупена до уши шапка, който оглеждаше внимателно наоколо. Той щеше да се върне с бандата си в късните часове на нощта и не искаше да има изненади. Бяха си набелязали два апартамента на новобогаташи, за които имаха сигурни сведения, че ще бъдат в провинцията за празниците. Всъщност Крадецът и Софи бяха избягали от един и същ Дом за деца без родители, но те нямаше как да знаят това и си размениха само подозрителни погледи. Какво ли им готвеше за бъдеще орисницата Съдба?

  Но засега София не мислеше за бъдещето - тя имаше една цел - да пристигне на морския бряг, където беше слънчево и топло. Но преди това щеше да се сблъска с някои премеждия. Изведнъж тя грабна кучето и се скри зад едно дърво, защото съвсем наблизо беше спряла полицейска кола със загасени фарове. Човекът вътре, след като дълго бе ругал с отровни думи началника си, задето му бе лепнал това дежурство, най-сетне се беше примирил със съдбата си и унесен в дрямка, мечтаеше да се прибере на топло, у дома. Само че сигурно жена му щеше да го посрещне с кисела физиономия, защото още не можеше да му прости, че не успя да ù купи ново палто за сезона.

   Успяха да се промъкнат незабелязано край полицая и след малко излязоха на голяма и добре осветена улица с много заведения. Пред един луксозен ресторант сияеше с разноцветните си играчки и гирлянди голяма елха. Отвътре долиташе приятна мелодия. Детето открехна леко вратата и втренчи поглед в масите,  обсипани с цветя и кристал, край които разговаряха оживено мъже и жени, облечени в скъпи дрехи. Край тях с подноси в ръце се суетяха множество келнери. Един от тях ги забеляза и се отправи намръщено край входа. Софи толкова бързо хлопна вратата, че за малко не затисна клепналите уши на своя приятел, който тайно бе проврял любопитната си муцунка в пролуката. Тогава, кой знае откъде, пред тях изскочи шумна група тинейджъри, накичени с обици и всякакви дрънкулки. Вдигаха такава врява, че на София и идваше да си запуши ушите. Когато всичко утихна, изпита облекчение. "Сигурно са чужденци" - заключи тя, защото си подвикваха на някакъв чужд език.

   В момента, в който стигнаха до внушителна къща, оградена с висок зид, вратата се отвори и отвътре със скок излезе черен дог с каишка на врата. Малките несретници замръзнаха по местата си. Елитният пес ги изгледа с мрачно презрение и продължи вечерната си разходка. "О, Боже, навсякъде е пълно с опасности!" - разсъждаваше унило детето, след като се съвзе от уплахата.

   След още половин час лутане, премръзнали и мокри, стигнаха до някаква спирка. След секунди трамваят дойде и от него слязоха няколко човека. София спря пред една мършава старица, която носеше торбичка с два портокала, поздрави учтиво и попита как може да се стигне до гарата.

  - Къде си тръгнало толкова късно в този студ, дете? - удиви се възрастната жена и добави след кратък размисъл. - Ако нямаш къде да отидеш, може да дойдеш при мен тази вечер, пък утре, като се наспиш, ще си продължиш по пътя.

   - Не, благодаря, майка ми ще ме чака на гарата - излъга малката, усещайки как се изчервява.

   И двамата с Тропчо се запътиха в посоката, която им посочиха, а старицата закрета с грубите си обувки към студената стая, където парното беше изключено, защото не можеше да го плаща с малката си пенсия. По пътя си мислеше с тъга за това бедно дете, което си нямаше никого.

   През това време нашите патиланци най-сетне пристигнаха на гарата. Тук -там опърпани гирлянди напомняха за предстоящия празник. Пътниците бяха малко и всеки бързаше в своята посока. Повечето кафенета бяха затворени, но върху една от масите беше останала почти цяла баничка. Едва сега детето усети как стомахът му се свива от глад. То взе баничката, разчупи я и даде половината на Тропчо, който скимтеше нетърпеливо. След като приключиха с "вечерята", изкачиха стълбите и стигнаха до един от пероните.

   -Ето го нашият влак - въздъхна Софи и като взе кучето в прегръдките си, отвори една врата. В купето беше светло, уютно и топло. Тя изтръска мокрото кожухче на Тропчо и заразтрива вкочанените си длани. След това се настани на меките седалки, свали якето си и се загърна с него. Чак сега, в края на този дълъг ден, изпита тревога за неясното бъдеще. Но топлината в купето действаше така успокояващо, че умората започна да надделява и тя притвори очи. Усети как Тропчо се е сгушил в краката и си приготви да заспи. След минута влакът трепна и потегли със скърцане. Всъщност това беше международен влак, който отиваше на Запад. Морето започна да се отдалечава...

   Навън снегът се засили и образува плътна завеса. Не след дълго, загърнат в чиста бяла мантия, големият град щеше да изглежда нереално красив, като в приказка от стари времена, в която доброто винаги излиза победител.

    Наближаваше полунощ и хиляди българи, насядали край пищни ( и не толкова пищни) трапези, приготвяха чашите и бутилките с искрящо шампанско. " И накрая нека пожелаем мир и благоденствие за нашите деца през новото хилядолетие!" - приключи празничното си послание Президентът и се усмихна сърдечно от синия екран.

   В този миг усмивка озари и бледото лице на София, защото тя виждаше в съня си млада жена с тъмни и меки коси като нейните, която я взима в прегръдките си и я целува с обич.