Бялата сянка

                             БЯЛАТА СЯНКА

Вървя и гледам в краката си. Зад мен е галерията. Слънцето си прави шега, блестейки в очите ми. Не виждам повече от метър напред. Някой ме посреща:

-Как е? Добри резултати имаш в работата, току виж и за награда те предложим. – Едва сега познах комсомолския секретар на рудника. Зевзеците му викаха Дечо Перото. Беше роднина на началника.

-Бива! – отговарям, без да мога да видя очите му.

-Събранието мина. Избраха те за културно–масовик. Нали си среднист. Давай предложения!

Почесах се по главата, макар да нямах сърбеж.

-Добре, решили сме няколко авери да варим качамак с Митьо Овцата. Ако може да навием бай Шабан, нали го знаеш? Преименуваха го на Шабил, той е бил най-големият майстор на качамаците. В четвъртък ще се качим горе на ливадите, тези над рудника. Осигурете продукти и средства за яденето и пиенето. Нали ги знаеш нашите момчета - пари и за тоалетна не дават, ако не са организирани от някой.

-Стига, всичко ще получиш от стола и лавката, рудникът ще плати. А Шибил, нали е партиец, къде ще мърда. Останалото е твоя работа.

   Събирам актива си - усетили авантата, всички ме затрупват с предложения.

   Четвъртък след обяд към четири часа, натоварени като калугерски магарета, се устремяваме да покорим задачата на “Комсомола”. Приятното бълбукане на ракиите и коняците не ни дават почивка. Ето ги ливадите, проснали  многоцветната си черга. Пламнала в синьо, зелено, по-надолу червено, а жълтото грее като августовско слънце. Един поток пъпли в краката ни, сякаш раздира чергата на две.

-Мите, тука е раят! Къде да постелем?

-Недей! Това е турско гробе, довечера ще ни гони стопанина. Според думите му, това е духът-пазител на гробището.

   Отседнахме от другата страна на падината. Пръснахме се за дърва. За час събрахме куп, с тях можехме да изпечем вол. Над съчките зацвърча месо, а в пепелта заровихме картофи. На едно от шишетата се видя дъното. Слънцето се наклони към билото. И сякаш оживяха отсрещните камъни - превърнаха се в шлемове, а встрани се виждат конници. Една ела, навирила връх, стои като закована на небето. От другата страна на барчината срамежливо се показа луната. Набъбнала - аха, да пукне. Пощурелият Митко ръкомаха и умира от смях:

-Ах, сега като ми дойде това Шибилче, това старо Шабанче, хубаво ще го подредя. Не съм  ставал за зет на сестра му. Ще ми стане вуйко, та каквото и да става.

   Шибил е едно яко мъжище, към четиридесет и пет години, от местните махали. Не говори много. Сърцето му можеш да вземеш на тепсия, ако си добър. Наскоро пълна вагонетка с руда - беше затиснала миньор, а той с ръчищата си я повдигна като млада булка. Ядосан ли е - не стой пред него. Караиванчето му беше сложил сапун в закуската. Главата му прие формата на чинията, която му беше нахлупена отгоре.

-Ей, тука ли сте, бре? - отдолу се зададе в индианска нишка  останалата група. А най-отпред Шибил.

   За материал на мустаците му бяха отишли опашките на две котета. Стъпваше леко като мома, тръгнала с менци за вода. Целуваха се бутилките, за кой ли път. От време на време Шибиловата ръка се протягаше и правеше гълток на манастирски смок. Ръцете му се стрелкаха за камъни, да уравновеси бакъра. Митко се навърташе наоколо и го гледаше гузно. Шибил с голямата си лапа пропъждаше като конска муха необичайното внимание на младия натрапник. Мракът се беше сгушил под клоните на дърветата. Изгрялата луна беше превърнала нощта в ден. Ароматната пара се навдигаше от бакъра. В него Шибил, като шаман, сякаш забъркваше не качамак, а нашата участ. Оставаше само да го положи между стъпалата на краката си и да направи последното смесване на царевичното брашно с врялата вода. Митко се завъртя край мен:

-Бате, куражлия ли си? Ако си ербап? Иди ей там в гробето! -Докато му отговоря, Шибил ревна:

-Държат ли ти гащите детище, за една бутилка мастика, ще го объркам качамака в гробето.

   Нецензурни думи прелетяха край ушите ми. Поставил бъркалката под дръжката на бакъра, той посочи с очи:

-Хайде да го пренесем отсреща! И за тебе ще има.

   Осветен от луната, сянката му заигра като демон на фона на планината  Огромните ръчища се спускаха и издигаха, сякаш не месят качамак, а горчилката от живота. “Качамак и жена трябва да се бъркат и месят здраво” - изпълняваше думите си бай Шибил.

Ракията и другите сладости си бяха казали думата.

   Настъпила беше втората фаза от опиянението: един говори - един слуша. Никой не забеляза бялата сянката над запъхтелия се от бъркане Шибил. В последния момент видях една протегната ръка и едва доловим глас:

-Може ли и на мене малечко качамак?

Бъркалката се издигна и се стовари върху сянката:

-На ти качамак!

   Два вика проехтяха над заспалата гора, изтръгнаха я от ласките на тишината. Събудена  тя ехтеше от гласовете. Бялата сянка се шмугна в храстите.

   Гласът на Шибил врещеше надолу:

-Олеле, майчу! Оле, майци! Помогни ми Аллах, Света Богородичка, майко-о...!

Опулени се оглеждаме всички, но никой не разбра какво стана. Очите ми затърсиха Митко, не го видях между другите. Всички наскачахме и затърсихме Шабил.

   Краката ми се отплетоха от страха и сами ме понесоха по пътеката към чешмата, недалеч от рудника. А там се чернееше една голяма топка от мускули и плът. Шибил плачеше и скимтеше като мъниче:

-Оле, стопанина, оле, майченко, какво сторих! Няма животец за мене. Изгорих душицата, дошла за качамачец.

   Оставих го на грижите на двамата му съквартиранти и тръгнах да търся Овцата. Влизам в стаята му, погледът ми спира на едно обвито тяло. Сякаш изпод земята се чува стенание. Отвих одеялото. Целият беше червен като рак. Ето я душата.

   Едни виновни очички ме гледаха невинно.