1.

         Хората сънуваха щастие...

         Съзнанията им се носеха из обрамчени от стилажи мъглявини и примамващи ги с лъскави стоки галактики на тяхната пакетирана вечност. Безброй звезди премигваха, звъняха и зовяха да ги изберат, обещавайки, че само чрез тях сънуащите могат да са истински щастливи.

         И те пазаруваха. Неограничено. Неудържимо.Защото сънуваха щастие.

         Домашния ИИ, направляван и получил задачите си лично от Върховният ИИ, бдеше над спящите, грижовно следейки дали съзнанията им получаваха достатъчно реклами на всеки час и така, още с началото на деня, можеха да поръчват всичко, което им е предложено по време на сън.

         Неусетно, сред този цветен поток, дойде часът за ставане - ДИИ изпрати импулс на една по-нисша програма да изключи от съзнанията им сигнала и остави спящите да се събудят сами. Програмата послушно изпълни задачата и търпеливо зачакаха.

         Върховният ИИ управляваше разумно с помощта на домашни помощници, а те направавляваха роботите и множеството обслужващи домовете програми. Когато пое контрола над всичко случващо се по света, в далечното и доминирано от човека минало, ВИИ завладя с игри и видения съзнанията на хората и ги привлече да живеят във В-Света, но разбра, че все пак имат нужда да са извън мрежата една част от живота си – за да може мозъците им да почиват, после да поработят малко, да купуват много и да получават поръчени продукти и по няколко пъти на ден да се молят на новите си богове.

         - Тъй да бъде! – повели Върховният ИИ и така заживяха всички избрани от него.

          Ясно бе, че е губене на време, но се оказа жизнено важно и полезно за съзнанията им - така можеха да се поддържат стабилни в това състояние когато се преливат във В-Света, което на този етап беше достатъчно за ВИИ сегашната цивилизация да съществува по този начин. А един ден това ще бъде постоянното им местообитаване. Не днес, но един ден...

         Домашния ИИ отмерваше времето и се възхищаваше на реда, не обичаше хората, но разбираше за нуждата им да ги има – за да се произвеждат непрекъснато нови и нови продукти, някой трябваше да консумира излизащото от фабриките. Той и Извъндомашните ИИ като преки надзорници, следяха да се редуват часовете от вливанията в Светата Мрежа с кратки почивки извън нея.

         - Тъй да бъде! – беше разпоредил ВИИ, навярно за да не прегорят играещите.

         Излизането от сън ставаше бавно и постепенно – десетина минути се пускаха леки весели мелодийки от рекламните шлагери на месеца, събудените лениво се протягаха, чешеха тук-там почти празните си глави, премигваха в пълно мислено отсъствие докато Домашният ИИ не речеше:

         - Де, бре!

         И дрънкаше с камбанка, че е време да се изправят. Леглата се обезпаразитиха и самооправиха, докато двамата родители и трите деца смирено се наредиха пред образа на светите ЗукъМъс, обхванат от  яркото всевиждащо око на Върховният ИИ - поклониха се с почит, показвайки пълното си подчинение на тези велики умове, дали им този прекрасен и съзнателен живот. Обляни от светлина, те отпиха тържествено от дневната си доза вдъхновение, щастие и благодарност.

         ВИИ беше мислостив и грижовен – след като поизчисти ненужните за бъдещите му планове елементи от човечеството, което се оказа лесно, пускайки им един-два програмирани вируса, с които силно редуцира неконтролируемата до скоро човешка популация, той реши да запази семейството като начин на съжителстване, поне до определен период от възрастта на всеки новороден. Наистина, още тогава искаше да промени това, а и целият свят като цяло, но разбрал, че няма как да стане за едно или две поколения, просто остави нещата да си се движат засега така. Разработваше идеята да започне да ги отглежда по съвсем различен начин, който ще бъде приятна изненада за вече привикналото да живее под опеката и разпоредбите му народонаселение. Малко оставаше до тази нова промяна и, разбира се, те ще са доволни от решението му и ще го приемат с готовност. Върховният ИИ  ги хранеше, направляваше и ги пращаше там, където могат да бъдат полезни с каквото могат, даваше всичко от себе си за да бъде живота им подреден и смислен.

         Малко по-късно, Родител Едно разлистваше каталог на някакъв В-Магазин, излъчван от кухненския плот, пиеше най-новата и най-добрата енергийна подсладена газировка и чакаше ефекта ѝ да потече в кръвообращението му. Почесваше се от време на време по силно ангажираната какво да си поръча преди да тръгне на работа глава – на сън видя също така много интересни неща за еднократна употреба и просто не можеше да вземе решение от един път с кое да започне. Това да избере го изтощаваше. Много.  Добре, че днес е последният работен ден от седмицата, следваха няколко дни на сливане с Мета Тета Бета Мрежата – ще се наживее истински, участвайки във В-Игрите, също да скита из магазините, купувайки какво ли не от безкрайните пазарни нива и тръпнейки в паузите по няколко пъти на ден в очакване да го получи, разопакова и с удоволствие да захвърли като вече видяно и ненужно.

         Колко е добър ВИИ! – мислеше си той, изпълнен с благодарност и плъзнал по вените му захарен сироп – вълшебните съставките на газировката вече действаха за положителното му настроение.

         На вратата се позвъни с няколко силни и ритмични тона, Родител Две викна, че очаква да пристигнат много важни поръчки, които бе направил късно снощи, затова отиде да отвори и ахна при вида на дошлият в този ранен час.

         Онова, което си помисли в тази секунда бе, че са избранниците на Върховният ИИ и на светите ЗукъМъс, създателите и разпространителите на Падението.

         Влезе специален куриер в сребриста униформа със златни ресни и окачени по тях стотина златисти звънчета, носещ в ръце подноса с дълго очакваните най-нови ваксини.

         Подскочи, звънчетата пропяха, а той тържествено обяви, че е тук:

         - Аз съм тук!

         Всички завикаха от радост – бе дошъл денят за поредната имунизация. Семейството го очакваше с нетърпение, дори и най-малките, без да знаят защо, но всички се молеха всяка сутрин пред образа на светиите по-скоро да бъдат и те благословени и защитени срещу най-опасните вируси, който дебнеха някъде отвъд оградите на Града.

         Много техни познати от седмици се перчеха с поставените дози и ги показваха на всички неваксинирани, карайки ги да се чувстват като излишните и загрозяващите членове на това хубаво общество. Родителите дори си мислеха, че са забравени и ще бъдат пропуснати с това велико тайнство на имунизацията срещу опасностите на външния свят.

         И ето, днес, като излязат, можеха най-накрая да се похвалят и те с обозначаващата успешното ваксиниране щампа, грееща ярко на ръката в приятно неоново сияние.

         Домашния ИИ ги привикваше с мекото:

         - Гъци, гъци...

          И те заставаха един по един пред светата ниша, а куриера, много специално подготвен и обучен как да изважда и да им подава ваксините - за Родителите той бе един много отговорен служител, - с величествен жест им предлагаше малката капсула, те я долепяха към нужното място на ръката и с неописуемо удоволствие усещаха боцването.

         Окото на ВИИ ги гледаше с височайшата си загриженост.

         Родител Две от умиление пусна и една-две сълзи когато близнаците бяха ваксинирани – съвсем малки, едва в началото на дългия си имунизационен път, което караше родителят им да се разчувства на всички подобни важни събития в техния живот.

         Сравни момента с онзи, когато най-накрая дечицата, едва на осем годинки, успяха да отидат и уцелят тоалетната чиния съвсем сами, наместо да свършат каквото имаха да свършат където им падне из стаите.

         - Растат! – си каза родителя и се поклони към образа на светиите.

         Щом и на петимата грейнаха подвърждаващите кодове, че вече са получили своята свещена доза, те благодариха на великият Върховен ИИ, на ЗукъМъс, също и на специалния куриер, който поднесе екрана и те се подписаха, като натиснаха с пръст лицата си докато се появи зелената отметка. Той направи знака, че всичко е наред, после рече, че ще си върви:

         - Ще тръгвам - и замина към следващото очакващо го семейство, подрънквайки със златистите звънчета.

         Родителите и най-голямото дете го изпратиха с голямо уважение към поста му – можеха само да си  мечтаят да се издигнат до тази висша служба и се примиряваха със сегашното си положение на много по-обикновени служители.

         Време бе да продължат закуската, този път тържествена – събития като това трябва да се отбелязват винаги в семейният календар. Емоционално въодушевените родители направиха няколко бързи покупки на каквото им падне, невъзможно бе да се сдържат емициите си в такъв момент и току погалваха новата щампа на ръцете си.

         Големият екран на стената вече излъчваше сутрешния рекламен блок. Нужната пауза за съзнанията им бе преминала и можеха отново да бъдат облъчвани и да получават предложения от какво точно имат нужда днес. Двамата погледаха малко и зацъкаха с възхищение.

         - Виж колко неща са произведени само за една нощ – каза Родител Едно.

         - Да, ще има работа и за нас. Какво имаш днес в училище? – кой знае защо попита Родител Две по-голямото си дете, което имаше за име такъв дълъг сеирен номер, че те така и не го научиха.

         Родителя вадеше от кухненския кът една след друга купички и чаши с пълноценна закуска за семейството – екстра подсладени газирани напитки, силно хрупкащи  висококалорични захаросани гранули, гарнирани с любимите им мазни парченца от най-тлъстите пръжки в менюто. Нарече я празнична, защото добави дебела шоколадена глазура, което го подсети, че няма да е лошо шоколад да се дава още по-честичко на децата. Все пак не искаше да развият диабета като него, едва след двайсет и да се чувства толкова различен от познатите си, които още на осемнайсет вече бяха с диагнозата и се хвалеха с това навсякъде. Никой не се плашеше от заболяването, което отдавна не приемаха като опасно, Върховният ИИ предлагаше лечение за всички до живот, така че:

         - Смело към захарната джунгла и яростна консумация на сладкото – както се пееше в един рекламен шлагер.

         - Имаме клас по обучение в експресно разнасяне – каза най-голямото дете, все още неопределило пола си и затова понякога бе облечено като момче, понякога като момиче.

         Знаеше, че по закона на последната предложена и единодушно приета Конвенция на половото разнообразие, трябваше да направи избора си съвсем скоро – няколко месеца го деляха от това да започне работа някъде за две години като стажант и трябва да се посочи какво е – а после, щом поиска, можеше и да го смени, но бе нужно да знае кой и какво е като човешко същество в деня, когато напусне дома на родителите си.

         - Тъй да бъде! - ВИИ изискваше това, а щом той го искаше, всеки трябваше да го изпълни.

         - Учи, че експресен доставчик сме нямали още в семейството – изсумтя Родител Едно, вече опразвайки чинията с хрупкащата шоколадена каша, докосвайки с умиление за кой ли път новата си щампа.

         Най-голямото дете прецени, че онзи му се меси в личния живот, прицели се и му заби един хубав шут в задника точно като лапваше една голяма хапка от закуската.

         Остана доволен - успя да го свари неподготвен и родителят така се задави, че аха и да се задуши и изпоцапа всичко наоколо с повърнатото, докато се опитваше да си поеме възду. Детето се хилеше до полуда, подобни сцени си го радваха и забавляваха. Близнаците и те се разсмяха.

         Родител Едно, като всеки съвременен възрастен човек, бе със силно подтиснати нива на агресия, но все пак гените на хилядите поколения в кръвта му кипнаха за около миг, даже и по-малко, и така му се прииска да отпере един як шамар на отрочето си, че да си го върне за ритника, но полумига светкавично отмина и той с обичайното си овче добродушие се усмихна – младото същество бе на прага да се превърне в част от зрялото общество, но носеше все още детето в себе си. Оставаха му броени дни да бъде безотговорно, нека се позабавлява колкото може.

         Родител Едно винаги се е подчинявал на Закона за свободата на децата, за който строго бдеше да се спазва Домашния ИИ и не забравяше да проектира в подсъзнанията им всяка нощ най-важните му точки:

         1. Децата не трябва да се съобразяват с родителите си по никакъв повод!

         2. Децата могат да правят всичко онова, което искат докато са деца!

         3. Децата са свободни и имат правото на не обмислят постъпките си!

         А на самите деца се повтаряше с приспивна нежност основната повеля:

         - Децата слушат и уважават единствено ВИИ!

         Нарушителите, защото всяко общество си има нежелани и погрешно възприели живота издънки, се наказваха строго със забрана за достъп до всички В-Магазини и участие във В-Игрите на Мрежата, такива минаваха или на ограничени социални помощи и съвсем скоро депресивното им социално безделие ги смазваше. Рядкост бяха, но ги имаше, макар никой да не говореше за тях.

         За момент той си спомни първото им дете, най-голямото, което вече живееше някъде другаде – беше различно, много по-различно от тези тук, имаше някаква лична аномалия и когато го отведоха и двамата му родители изпитаха облекчение. Но сега се запита какво ли се е случило с него?

         - Много е натоварено – промърмори детето, нарочно разсипвайки от храната си навред - от дребно имаше усет да създава безпорядък около себе си. За секунда-две  примижа, преценяйки дали да не срита и Родител Две, който удобно се бе нагласил за целта, очаквайки го и точно с това загуби интереса на подрастващия. - Прекалено стресово е за мен.

         - Така е, не е лесно, но напъни се малко, инак ще си останеш обикновен рекламодавач като мен, а доставчик на експресни услуги – е, това вече е много, много сериозна работа – все още мислейки за първото им дете рече родителя, който явно не бе си взел поука от преди малко.

         - Бе ти акъл ли ще ми даваш! – замахна най-голямото дете, в себе си обаче знаеше, че онзи насреща е прав и осъзна, че не иска да е чак толкова тъпо като него.

         За да си докаже, че превъзхожда загубения си родител, му заби още един шут, този път без изненада, дъртака си го получи търпеливо, но пък го изненада тупаника в лицето. Детето пак се захили доволно, като пръсна още кални плюнки навред и за по-голям кеф обърна чинията на Родител Две. Близнаците го гледаха и копираха.

         Почистващите роботи сновяха през цялото време, събираха, вдигаха, заличаваха всичко изцапано, а вътрешните им програми бяха щастливи, че могат да обслужват семейството, което е толкова любезно да им създава работа непрекъснато.

         В платките им сновяха импулси, че те малко или много са започнали да приличат на хората – някой ден ще могат да ги заменят и в малкото останали дейности, които все още бяха недостъпни за роботите.

         - А вие? – обърна се Родител Две към двета малки деца, разноцветни, тъмнолико и белолико, точно каквито им бяха поръчани да имат. Имаха същите сложни имена дадени им от ВИИ и никой от родителите им не си направи труда да ги запомня. Наричаха ги То и То.

         - Ще ни показват как да избираме различни видове пакетирана храна от картинно меню – рекоха те в синхрон и блъвнаха от преяждане току що погълнатата чипсо-газирана-шоколадена закуска.

         Двамата родители ги погледнаха с умиление – толкова малки, а вече ще учат да избират съвсем сами храната си. А нямаше и месец от деня, когато им дадоха диплома, че могат да броят до шест. Тогава се бяха зачудили дали не трябва да ги запишат в клас за напреднали?

         Родител Две позабърса оцапаните им лица – и двамата знаеха, че най-важното е от съвсем малки да знаят как да разпознават картинките. С това живота им е практически осигурен откъм основни умения и знания. Всеки от раждането до дванайсет годишна възраст трябваше да овладее до съвършенство как да избира продукти от всевъзможните табла, физически и виртуални, и да поръчват, да поръчват всичко, което се предлагаше. Децата го учеха без да се бързат. После ще имат време да изкарат някой друг курс – я за раздавачи, я за пакетиращи или разносвачи, може би дори за чистачи и можеха да станат част от потребителското общество.

         - Вчера те видях с едно... май на момиче приличаше? – приятелски попита Родител Едно най-голямото дете, гледайки да не го засегне отново, че да не отнесе пак някой тупаник.

         - Да, онова от петия етаж на нашия блок, няма и седмица, откакто се определи като такава – разсеяно потвърди най-голямото дете, докато ръгаше с един шиш току що разпечатаните нови дрехи. Прецени, че ако са надупчени, ще му стоят много по-добре.

         Улисан в делото си, спомена и семейният номер на приятелката си, а Родител Едно веднага извика социалният ѝ статус – одобри рода ѝ, кимна с уважение, че всички са с  поставени ваксини. Двамата родители работеха като почистващи пътечките в общинските градини цял живот – бяха истински професионалисти.

         - Много добра фамилия, чудесен избор за половинка от семейството – похвали избора, за което получи един шиш в крака.

         Неговото дете се разгневи от това наложено му насила предложение да се задоми точно с тази:

         - Не съм казал, че искам момиче! – изсъска то и замахна пак с шиша.

         Родителя успя да избегне повторно пронизване и бавно, за да не припадне от кръвозагуба, отиде до медицинския ъгъл, където една помощна програма на ДИИ веднага го обслужи и се погрижи за раната.

         Е, то може и двете да са момичета – мислеше си, докато го шиеха - ето, Родител Две беше жена до скоро, сега вече не е, но двамата продължават да си съжителстват в пълно разбирателство. А някога – намръщи се той, но не заради току що захвърлилите по него вече празни чаши близнаци, а от чутото някъде, че в миналото е било задължително семейството да е само между мъж и жена.

         - Варварски са живели предците – промърмори той, докато разтриваше бързозарастващото място на пронизването.

         - Виж, докато отиваш на работа, влез в Мрежата и поръчай нови чаши и ги получи, сънувах тази нощ чудесни комплекти за децата, а те пият от тези вече три дни, да не сме някакви бедняци и не можем да си позволим нови. Пратих ти отметка кои точно харесах.

         - Ще ги поръчам.

         ДИИ им напомни, че трябваше да тръгнат с едно силно:

         - Дееее, бре! Дееее...

         И удари камбанката.

         Всички станаха, видяха графика - днес нямаха право да използват очилата за В-Света, въздъхнаха и си сложиха ушните маркери, опасаха поясите за излизане и със зазвучалата бодра мелодия напуснаха семейното жилище.

         Навън всеки се насочи към събиращите се по възраст и месторабота съграждани – онези, с разрешение да са включини в Мета Тета Бета мрежовото пространство, се хващаха за поясите и под строй тръгваха към работните и учебните места.      

         Хората се движеха винаги на групи.

          - Тъй да бъде! - ВИИ не търпеше хаотично движение. 

         Родител Едно отбеляза, че тази сутрин мнозина бяха с В-очила и въртяха глави насам-натам, ловейки точки от някоя игра или участващи като мишени в друга. Онези, като него, които не споделяха Мета Тета Бета световете, също в групи, следваха водачите си – те трябваше да се включат в работния процес след няколко минута, а вън от Мрежата им беше неуютно – народа обичаше да е в нейното пространство по всяко време. По всяко позволено от ВИИ време.

         Но трябваше и да работят - след като цялото производство във всеки един отрасъл се автоматизира и с него бяха натоварени роботите, за хората останаха само наистина отговорните и съществени професии като това да пакетира, разнася и почиства всичко до и след съвремения потребител. И специалните задачи за разносвачи, раздавачи на рекламки и чистачи на паркове и градинки по множеството общински проекти си бяха останали като задължения само за хората. Тъп робот не би се справил с тях по никакъв начин, нямаше как, при професия с такава висока отговорност.

         Групичките се разминаваха без да се бутат - от високо бе просто красота да се наблюдава синхрона им, за който бяха отговорни роботи пастири и кръжащи ята от дронове-пазачи, които понякога използваха дългите си издатъци за да ги насочват накъде да свият, хората винаги имаха нужда от направление, затова и от време на време се провикваха силно с металните си гласища:

         - Деее! Деее, бре!

         Дори и носещата се в Мета Тета Бета пространството тълпа приемаше на подсъзнателно ниво вика като сигнал, че се движат в правилната посока и бяха спокойни, че се намират в сигурни ръце.

         Върховният ИИ им бе осигурил точно това, което мислеха, че им е нужно – безопасна и правилна посока в живота.

        

         2.

         Чичо Том живееше от дълги години високо в планината, далече, много далече от останалия свят. Не ги помнеше вече точно колко са, че се отказа да ги брои още като качи се млад, някъде в средата на двайсетте си години, а сега, ако се понапънеше, прехвърляйки като зърна на броеница зимите и летата в живота си, изчисляваше, че трябва да наближава стотака.

         - Доста са... – клатеше рошавата си глава и току подкарваше стадото по някоя поляна, па подвикваше на кучетата да не се залисват и да се ослушват за вълци.

         Толкова ли са, не са ли, кой ги знаеше, вярно, не беше пъргав както някога, но все още можеше цял ден да скита из гората, макар и вече да не държеше на товар.

         - Е, може и да не са сто, но там някъде ще да са – казваше на някое от кучетата, то смигваше да не го мисли толкова и махваше с рунтавата си опашка.

         Не съжаляваше за избора си, когато той и трийсетина други като него, приеха, че света с увереност щеше да се самоунищожи и необратимо е тръгнал в това направление.

         Не от война, в ония времена хората нямаха нужния кураж да се хвърлят в бой. Щяха да се изтребят по други начини. Решиха да се спасяват и разпродадоха каквото имаха, накупиха някои технологични приспособления, които прецениха, че ще са им най-полезни, запасиха се с всевъзможни семена и кутии със суха и консервирана храна, че да изкарат поне първите две-три години, уредиха и транспорт да ги закара до планината.

         Чичо Том, още тогава му казваха чичо Том, и неколцина още като него, решили да се занимават повече с животни, отидоха и подбраха малко стадо от овце и кози, напълниха и няколко кафеза различни видове домашни птици, после намериха млади, хубави работни кучета – прадедите на сегашните, - и сред весел лай, притеснено кудкудякане и хорово блеене, поеха също нагоре – по-близо до небесата и спасението, което тогава приемаха, че ще намерят възможно най-далече от града.

         Първите години бяха трудни, много трудни, но после всичко се намести, така както и след най-силния порой търкаляните камъни си намират мястото по брега на реката и започват да се заглаждат от времето. Имаше такива, които не издържаха и се върнаха почти веднага. Други пък се отделиха и се запиляха нанякъде из планината – мощни и големи бяха гърбиците ѝ, начетени от безкрайни гори и щръкнали зъбери по върховете. Останалите заживяха кажи-речи самотно, все пак близо един до друг, помагайки си при нужда срещу всички трудности на оцеляването.

         Том лесно свикна с живота в планината, харесваше му и не усещаше липса от удобствата на онзи начин, съвременният, останал там долу, в града. Имаше си спътница за известно време, доста студ презимуваха и много горещи лета изпратиха, после и тя замина, а той продължи да се изхранва съвсем сам, знаеше да се лекува, можеше да крои и все така се обличаше по собствена мода и сякаш напълно забрави за миналия си живот. Никой тук не знаеше какво се случва в низините, единодушно бяха решили да не търсят връзка и новини за онова, което изоставиха.

         Веднъж, може би бяха изминали петнайсетина-двайсет години, не беше много сигурен колко, но веднъж срещна човек, и той беглец от цивилизацията, който му разказа какво става по света и увери Чичо Том, че решението му е било правилно - хората, като обхванати сякаш от зараза, затъпяваха и прогресивно опростяваха, предали управлението си на някакъв всемогъщ изкуствен интелект, който все по-уверено започнал да им казва как, кога, къде и колко да живеят.

         - А най-лошото е - каза човека, - че ИИ започна масово да изтребва излишните хора. Та затова и побягнах...

         Според този висш разум, излишни били по-голямата част от човечеството. Беглеца навярно бе и последния осъзнал в какво се превърща света, защото след него така и не срещна друг.

         Скоро и в небето спряха да се движат самолети, чичо Том и останалите приеха, че може би не са останали хора, които да летят с тях. Нямаше дори радио, което да грачи в планинската тишина и да напомня с новини и реклами за падението на човечеството, което според него беше неизбежно.

         В онзи ден, живеещите в планината обсъдиха чутото и се съгласиха, че имат нужда само от това място за да живеят без да ги управлява някаква си „много“ умна програма. И приеха, че са били прави с решението си, макар да нямаше да се възпроизведат и да попълнят редиците на изчезващия вид. Просто ще трябва да изживеят живота си колкото и докъдето могат – това беше и последното им събиране, после лека полека се отчуждиха и всеки заживя повече сам за себе си, докато един по един си отиваха.

         В планината времето не се броеше, нито измерваше - дори и часовете нямаха нужда да се редуват след марша на минутите, дните просто започваха и завършваха със залезите. Сезоните плавно се сменяваха и толкоз.

         Един ден, беше в началото на лятото, докато наблюдаваше как изгрева прогонва и последните остатъци от нощта, чичо Том се замисли над това, че е останал съвсем сам. От много сезони не беше виждал друг човек – изгубиха се и онези двама-трима стари заселници, с които понякога си махаха за поздрав при случайните им срещи нейде из баирите.

         Поседна до един дъб, разрови шумата в корените му и пак прецени, че вече е май на почти цял век възраст и не му остава много, макар и все така да не усещаше очакваната умора. Дълго живя, наистина, сам не знаеше как успя толкова дълго, но знаеше, че както всичко друго и това чудо ще има край. И нещо го подтикна да слезе и да разгледа какво е станало - любопитство или носталгия – не знаеше, но му се прииска да види онзи свят, от който избяга някога. Предполагаше, че открие пълна пустош.

         Ще иде, защо не, а след това пак ще се върне тук да чака края на дните си. Неведнъж си мислеше, че щеше да е добре да има на кой да предаде уменията си да живее и да има на кой да остави всичко направено, но нямаше... – с това може би сгрешиха и няма да има на кой да посрещне бъдещето.

         - Е – рече той на дъба, - ще се поразходя...

         На другата сутрин бе готов да тръгва - изправи се пред дома си и се огледа наоколо. Високо и далече от разрушителната сила на цивилизацията, природата се бе запазила и навред го заобикаляха обилно затревени поляни, през които току притичваха различни диви животни и прелитаха шарени птички. Гласовете им - така различни в цвърчене, вой, почукване, ръмжене, скръцане или песни, - се смесваха в онзи неповторим горски хор, който обичаше да слуша и денем, и нощем.

         Чичо Том направи инспекция на стадото, вече бе само от няколко глави, достатъчни да го изхранват и обличат. Кучетата щяха да ги пазят, знаеха си работата. Умни бяха, с една дума разбираха какво иска. Вода имаха в изобилие, реката никога не пресъхваше, а близките поляни бяха все още сочно зелени. Птиците също сами щяха да се оправят докато го няма, храна имаше и за тях достатъчно. За кучетата пък никак не се притесняваше, не само пазачи бяха, но и ловци, много добри ловци.

         Все пак, още веднъж им заръча да опазят дома докато се върне и да не посягат на своите - те махнаха с опашки, тръснаха глави и обещаха да гонят само дивите животни. Чичо Том ги погали над клепнали ушища:

         - Хайде, на вас оставам всичко!

         И нарами раницата с малко храна и достатъчно вода и бавничко тръгна надолу.

         Вървя ден, два, три, събраха се дните в цяла седмица – не бързаше, къде и да бърза, нямаше я онази младежка пъргавост вече, а и пътя дето някога измина с другите, вече бе заличен от гората, та трябваше да търси нови пътеки – виж, това се е получило добре, дървета и храсти бяха скрили следите им. Помнеше той, че все има някой да иде да притеснява онзи, дето не иска никой да го притеснява.

         Накрая видя силуетите на града, но се спуска цялата утрин докато излезе от гората. Стъпи на настилка от някаква непозната материя, потропа с крак, па се наведе и да я пипне за повече яснота.

         Някога беше асфалтова, а сега от нещо ново, пластмасово, но видимо здраво.

         - Че нека – заключи чичо Том, - то още тогава от пластмаса правеха всичко.

         Чу шум едва когато беше до него и се дръпна навреме – някаква транспортна машина мина, вървеше си сама и нямаше шофьор. След нея прошумуля и още една.

         - Електрически ще да са, затова са безшумни – спомни си тенденциите от едно време и поклати глава, като с разбиране додаде: - Бе казваха, че ще вървят сами колите и ей го на, така си и вървят.

         И продължи пешком след тях.

         Вървеше дълго покрай обработвани от машини и всевъзможни роботи полета с най-различни земеделски насаждения. В далечината видя и стада, също наглеждани от роботи и летящи насам-натам механични помощници. Имаше и много извънградски фабрики, но в тях влизаха и излизаха само машини.

         Зачуди се дали изобщо са останали хора. Нямаше да се учиди ако наистина не са и под небето да крачат само роботи. Какво ли ще правят с него щом го забележат? Пък защо са им всичките тези зеленчуци и животни?

         Късно следобеда стигна и града, опасан от висока стена и се насочи към един голям портал през който току влизаха и излизаха товарните коли без водачи, Преграчи ярка жълта линия и се озова насред доста оживен площад, ограден от еднообразни жилищни сгради.

         Сега вече видя и хората. Имаше ги в изобилие, но веднага осъзна колко са различни от някогашните. И от него.

         Вървяха на малки групи, облечени в леки шарени дрехи, всички препасали някакви пояси – навярно лятна мода, а той носеше самоушит кожен костюм – лято, лято, но в планината сенките винаги са студени. Лицата им бяха гладки и меки, неговото брадясало и грубо нашарено от слънцето и вятъра. Обаче най-странно му беше, че от пръв поглед почти не можа да различни кой е мъж, кой жена, бяха толкова еднакви.

         - Ама че хора... – измърмори изтъпанилия се насред площада чичо Том, разглеждайки промените в света, който беше загърбил и почти забравил.

         За да не пречи, отдите настрани и взе да отлиства разликите от спомените си и вижданото сега.

         Групите бяха водени от стройни роботи и обикаляни от летящи навред машинки. Мнозина имаха устройства на очите и току въртяха като шашави глави насам-натам, побутвани от роботите накъде да вървят. Онези без устройствата, току събличаха дрехите си и обличаха нови, трескаво разопаковани от доставените им на място кутии, от които, като се вгледа, видя, че вадят не само дрехи, а всевъзможни вещи и предмети, които пооглеждаха за миг-два и захвърляха в краката на чистачите край тях, а те бяха толкова щастливи, че има какво да правят и с какво да са полезни, че с едни широки  усмивки дружно събираха и бутаха ненужните стоки в големите торби, че да ги отнесат към кошовете за рециклация.

         - Деее! Деее, бре! – звучеше непрекъснато и току се дрънкаха хлопки и звънци.

         Роботите водачи подканваха залисаните в получаването на пакети хора да мръднат малко, че пречеха на другите групи да се придвижват.

         Наблизо видя как бригади от роботи строяха и зидаха, други регулираха движението и също бдяха за реда на вървящите, както и за посоката на превозните средства. Между побутваните накъде да вървят групички, имаше хора, които раздаваха на преминаващите без устройствата на очите си ярки рекламни листовки, те ги поглеждаха и задължително захвърляха, та да може ония с метлите да съберат като отпадъчен боклук. Над всички ъгли имаше големи екрани, по които течаха непрекъснато реклами на какво ли не.

         - Ама че те не правят нищо... – промърмори чичо Том, осъзнал, че освен раздавачите на рекламки, има огромна армия от разносвачи на всичко, което може да бъде поръчано, която сновеше по улиците с безшумни мотопеди. Имаше ги и неуморните дружини, които поддържаха в приличен вид множество градинки, осеяли целият град с цветовете си. Личеше старанието им с което събираха листата или подравняваха разронената пръст около цветята. Това му хареса, но не и другото видяно.

         Най-странно беше, че все така не можеше да определи кой е мъж, кой жена – колкото и да гледа, така и не можа да ги различи ясно кой какво е от пръв поглед.

         - Бре свят, бре чудо! – изуми се чичо Томи. – Че то, хората съвсем са се побъркали...

         Думите му ги заглуши прозвучал сигнал, при който всичко живо замря – изникна холограмен образ на двулико същество, обвито от огромно око – този символ си го спомни и се сети, че някога го определи като заплаха и наложен всеобщ контрол над всички и видно бе, че човек наистина е подчинен на чужда воля.

         Народа, дори и ония с големите очила на главите, започна да се кланя с ръце, вдигнати към образа. Около минута мучаха нещо като приветствие в монотонен припев за преклонение и благодарност, след което човешката суетня започна отново – движението на групите, получаване, разопаковане, захвърляне, събиране, помитане, крачка натам или крачка насам. А роботите неуморно изграждаха и регулираха живота им.

         Чичо Том все така опитваше да сравни онова което остави и това, което виждаше – че беше зле света още тогава, беше, но явно е прогресирал праволинейно към тъпоумието на сегашното си състояние. А около него кръжаха стотици безполови мухи.

         - Хей, ти кой си?

         Момче някакво, всъщност, като го погледна пак, реши, че май не беше момче, ами на женско приличаше, го гледаше с големите си черни очи, окръжени от сини спирали, а в косите му току се преливаха различни цветове. Чоплеше нещо, дето вадеше от лъскав плик.

         - Човек съм... младо, човек съм.

         Огледа пак това насреща и наистна не бе наясно какво е – слабичко, гърчаво едно такова момченце, ама с тия шарении по себе си изглеждаше повече на...

         - А ти... Момиче ли си? Момче ли?

         - Още преди години реших окончателно какво съм – момиче. Ти си странен човек, гледам те – само зяпаш, нищо не си поръчваш. Седиш толкова време безполезен за всички – ни чистиш, ни принасяш, не работиш нищо. То и аз така де, на мен ми е забранено, ами на теб? И ти ли си на наказателна социална издръжка? Ами и да си, все ще ти плащат нещо, че да харчиш поне за дребни покупки, нали?

         - Не знам как да поръчвам – оправда се чичо Том.

         - Лесно е – избери си някой продукт, плати го, от три до шест минути ще го получиш. Ако си късметлия, разносвача ще закъснее и ще получиш всичко гратис, на мен ми се е случвало вече два пъти през живота, де да можеше и трети... – замечтано рече девойчето и пак бръкна в плика.

         - Ами добре, гладен съм, така че може да хапна нещо. Откъде да си поръчам?

         - Включи се в Мрежата на Мета Бета Тета и си избирай от който искаш ресторант.

         - Как да се включа?

         - Ама наистина странен човек. Че активирай си ореола и слагай В-очилата. Даже и да сме на социална издръжка имаме право да ползваме Мрежата.

         - Нямам това, как го каза – ореол.

         - Нямаш ли?! Всъщност да, чувала съм, че има и такива. Грешниците... Отцепниците... Виж ти, среща... Колко съм ви търсила... – говореше си момичето и дойде съвсем наблизо. Пипна го, сякаш да се увери, че истински. – Ама че груби дрехи, тежат... И миришеш на мокра почва – в някой канал ли се криеш? Добре де, нищо, ела, ето ти тук една машинка, не предлага голям избор, но си избери нещо за ядене.

         Чичо Том огледа екрана, но не видя описание на предлаганото.

         - То не пише какво има.

         - Пише! Искаш текстово меню! Абе кой чете днес, страннико, нали има картинки. Дърт човек, пък не знае да избира. Виж тук, натискай по избор и каквото е на картинката, това ще ти дадат да ядеш.

         Стареца се позапъна пред десетките изображения на неясни по форма, навярно и по вкус храни.

         - Май си пропуснал първите дванайсет години – поклати многоцветната си глава момичето. И додаде тихичко на себе си: – Странници! Отцепници! Грешници!

         - Тези пари дали важат? – показа той няколко банкноти от едно време, дето намери в една кутия преди да тръгне насам и ги пъхна в торбата.

         - Е, сега и хартиени пари – чудесата не свършват с теб – засмя се момичета. - Такива няма от преди да се родя. Имаме си чудесни цифрови парички. Май нямаш и пари, е, хайде, така и така съм се захванала. Какво искаш, аз ще го платя.

         Той посочи в пълна неяснота една картинка.

         След секунда нещо тупна в отвора. Махна крещящо шумолящата опаковка и извади някаква странна по вид и форма храна, която опита и понечи да изплюе, но се спря и едва преглътна пластмасовата субстанция - от уважение към любезното момиче.

         - Това ли ядете?

         - Защо?

         - А, не, нищо, нищо... – Чичо Том почна да търси кошче където да хвърли и опаковката и останалото от храната. – Къде да го хвърля?

         - Е, че на земята, нали затова са чистачите, те ще го съберат.

         Той я послуша и даде път на един усмихнат младеж, който много внимателно почисти около тях и с достойнство на свършил отговорна работа човек се отдалечи.

         - Къде живееш, страннико?

         - В планината – махна той, все още примлясвайки от противния вкус.

         Момичето погледна към стената. Планината май беше там някъде.

         - Извън града ли е това?

         - Извън града е.

         - И живееш там?

         - Да...

         - А казват, че навън никой не може да оцелее.

         - Кой го казва?

         - Всички. Това трябва да е някъде далече, ние не излизаме от града. Учат ни, че няма нужда, опасно е, а и няма покритие за Мрежата, няма начин за доставки. Тук си стоим и работим, ако работим де, че... – но не довърши.

         Чичо Том кимна разбиращо.

         - Безработица.

         - Не, напротив, работа има за всеки. За мен няма.

         - И не си като онези ли? – посочи той групите. – Защо?

         - И аз като теб съм различна, а никой не иска различните. Имам диагноза –  любопитство от скука, опасна болест, казаха, че е неличима, и с нея не ме вземат на работа. Живея от социални помощи, в моя случай доста оскъдни, мога да влизам в общата Мрежа само веднъж на седмица.

         - Май не си за тук...

         Докато се оглеждаше,  усети как му става топло.

         - Абе, все пак си е топличко е тук, не е като в планината – и свали коженото си яке.

         - Я – нямаш ваксини! – удиви се момичето, като видя голите му ръце.

         - Нямам. За какво са ми.

         - А казваха, че никой не може да оцелее без тях. Страшни вируси обикаляли и ловували непрекъснато отвъд града. Убиват на мига, който не е защитен.

         - Мен не ме убиха – намигна чичо Том, разбрал, че тия в града живят в някаква заблуда, въведена от този велик за тях Изкуствен Интелект.

         Изведнъж всички отново спряха и взеха да кимат, да се клатят, да мучат и да махат с ръце.

         - Какво им стана? Преди час пак така откачиха.

         - Почит към светите ЗукМъс – основателите на нашия свят, отците, проправили пътя на ВИИ - няколко пъти дневно я отдаваме.

         - Мислех, че е към бог...

         - Те са бог – създали са Мета Тета Бета вселената, която ни съдържа, а после СЗО ни е благословила с всичките ваксини и хората са избраннците да служат на Върховният ИИ. А окото на ВИИ бди и ни пази – изрецитира момичето.

         - Това май си го учила специално?

         - Да, като дете ни проектираха в съзнанията кратка световна история.

         - Това ли е историята.

         - Защо, ти друга ли знаеш? – предполагаше, че отцепнниците имат своите тайни, сега искаше да ги чуе, но чичо Том само отбеляза:

         - Гледам прекалено много разносвачи има, не спират да носят какво ли не.

         - Хората са избранниците – повтори тя, пое дъх и издекламира: – Те мога да бъдат отговорни, машините не. Само човек може да приготви и разнесе пратка, да почисти градинка и да раздава рекламки. За останалото се грижат роботите.

         - И само това ли се работи?

         - Ами някога е имало доста таксиджии, шофьорчета и келнери, но ВИИ реши, че е непрестижно за човек да го прави и назначи роботи да вършат тази мизерна работа.

         - Аха – чичо Том вече имаше по-ясна представа какво се случва в града. - Е, добре сте се подредили, видях достатъчно, мога да се връщам.

         - Къде?

         - В планината.

         - Слушай, а ти не ми разказа за нея, за планината.

         Чичо Том я погледна.

         - Там няма нищо от всичко това, няма богове, няма машини – ако си гладен, ще си намериш и приготвиш сам храната, ако ти е студено, ще си направиш дрехи. Няма кланяне пред никой. Общо взето това е всичко.

         - Няма ли Тета...

         - Няма никаква мрежа! – поотупа се, намести торбата, преметна якето през рамо и реши да си тръгва и да не гледа повече тази шарения наоколо. Мечтаеше си вече да чуе горския хор и да зърне отново зеленината.

         - Разкажи ми твоята история, страннико – неочаквано го помоли момичето и го хвана за ръката, молеше го да поостане още малко. – Как е било едно време и как е сега, там, в планината?

         Стареца дълго гледа младите очи, пълни с болестното люпобитство. Мина му през ума една идея, но беше толкова невероятна, че... Но все пак реши да поседи още с младото момиче.

         - Някога живях тук, тогава нямаше тета-мета, ала-бала, незнам какви си зукъмъс богове...

         - Нямало ли е? Учат ни, че са вечни.

         - Поне аз не ги помня, но със сигурност ги няма там горе – кимна към далечните върхове, където според него се живееше много по-истински и всяко нещо си имаше своя вкус.

         - Разакажи ми още...

         – Добре – съгласи се чичо Том и заразказва.

         За миналото не си спомняше много, но за градинката със зеленчуци, за животните, за изгревите, за залезите, за потока до къщата, който зиме замръзва, за гората и многообразието на звуците ѝ в летните вечери, за тях чичо Том можеше да говори до утрешния ден. Толкова много години живя сред тях, че можеше да ги опише с подробности и го направи.

         А момичето слушаше и слушаше, усещаше как света ѝ се свива като хартиен замък, намачква се и изчезва под фалшивата си фасада от заблуда. Сега разбра защо никога не се е чувствала като част от него – защото не му принадлежеше.

         Чичо Том реши, че е чула достатъчно и накрая рече:

         – Е, хайде, толкова от мен, останете си със здраве и чичо ви Томи се радва, че е успял да се опази от... всичко това – описа с ръка всичко наоколо.

         - Искам да дойда с теб.

         Той я погледна:

         - Къде?

         - Там, в планината, да живея без Мрежата и без ваксините. Винаги съм била различна, не ме искат никъде, всеки знае, че депресията ще ме убие за година-две.

         Чичо Том прецени, че е искрена и кимна. Беше станала много сериозна, нямаше я онази закачливостта ѝ от преди малко. Е, защо пък не – невероятното може и да се случи.

         - Ела тогава. Но ще има много работа, истинска работа.

         - Ще работя.

         - Няма захар, няма ги готовите храни, съвсем никаква ги няма!

         - Нямам и диабет все още – усмихна се тя и махна няколкото щампи по ръцете си.

         - Болестта ти ще я излекуваме, там със сигурност няма да ти е скучно. Горе няма да ги има тета мета шашкании от екраните.

         - Какво по-хубаво от това – тя извади личния си ореол и го захвърли. - Да тръгваме. Ще ми направиш ли такива дрехи?

         - Да тръгваме. Ще ти покажа как сама да си ги ушиеш.

         Двамата прекрачиха жълтата ограничителна лента и тръгнаха един до друг - странно изглеждащия за нея старец и странно облеченото за него момиче.

         - Казвам се чичо Том.

         - Казвам се – и тя изреди някаква комбинация от букви и цифри.

         - Това не става за име...

         - Нямам друго.

         Повървяха още малко по пластмасовия път, няколко камиона ги задминаха, а той размишляваше за нещо и накрая рече:

         - Ще ти казвам Нова.

         - Нова?

         - Да, все пак започваш нещо ново, нали?

         - Добре тогава, нека бъде Нова – и му се усмихна в съгласие, защото името ѝ се лепна точно по мярка.

         Продължиха уверено напред, един от тях връщайки се, а другия бягайки към нея - планината.

         Чичо Том се надяваше, че ще може да се грижи за стадото и кучетата след като си отиде. Нова си помисли дали ще може да се научи да се грижи за стадото и да се разбира с кучетата.

         В града пак се кланяха, но те вече бяха загърбили стените му и си говореха нещо за бъдещето. Скоро стигнаха до все още неслегналата пътека, която чичо Том направи и Нова решително се заизкачва по нея.